“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие. Датата е 30 януари 1912 г. и Нобеловата награда още не се е наложила като световна. Йенсен е отдавна известен и в Швеция, и в България. Още в края на ХІХ в. той пътува из Балканите и пише очерци и пътни бележки за тях – най-вече за славянските страни. Посещава Русе, намира София за модерна, където се запознава и с Вазов, Яворов, П. Ю. Тодоров. През 1891 г. публикува очерк за Ботев под заглавие “Христо Ботев. Български поет на свободата”, съдържащ преведени стихове и спомени на Ботеви съвременници. В 1893 г. пък превежда “Под игото”. Сам Йенсен е поет, но е и преводач, журналист, специалист по славянски литератури, а като експерт по тях е избран за член на Нобеловия комитет. Това му дава право да номинира от свое име Нобелов кандидат.

Номинацията е подкрепена с обширна мотивировка, в която наред с “Кървава песен” е разгледано творчеството на Славейков. Както е известно, Йенсен отделно превежда и издава през 1912 г. две стихосбирки на българския поет, озаглавени “Коледари” и “Съдби на поети”, които впоследствие прилага и към предложението си (то е представено цялостно през април 1912 г.). Българският поет го привлича с широката култура и разнообразната тематика на творчеството си, но “Кървава песен” е представителното произведение, с което той конкретизира мотива си за номинацията на Славейков.

Необходимо е да вметна, че епосът е особено предпочитан литературен вид за членовете на Нобеловия комитет. С разнообразните си форми и средства той бързо се налага в Европа след Наполеоновите войни и с разцвета на модерния национализъм. Твърде подходящ се оказва и за героиката на романтизма. Епическата поема на Ерик Стагнелиус “Владимир Велики” (1813) е сочена за пример, откриващ перспективите на изобразителните възможности в творческото съчетаване на националните борби с романтизма. Поемите на Байрон “Чайлд Харолд”, “Манфред”, “Гяур”, на Шели “Освободеният Прометей”, на Мицкевич “Пан Тадеуш” са разнолики образци на епическата романтическа поезия, свидетелстващи за солидната вече основа на епоса в средата на ХІХ в. Може би тъкмо този разцвет на епоса е сред причините още първата Нобелова награда да бъде присъдена (1901) за епическо творение в мерена реч – написаната при това в 1888 г. поема “Щастие” на Рьоне Прюдом, когото Славейков иначе превежда. Макар че жанровият диапазон на епоса се разширява, следват други наградени с високото отличие епически творци – Бьорнсон (1903), Сенкевич (1905). Очевидно “Кървава песен” се вписва в оформилия се критериум и отговаря на така създадените представи за голяма литература – да разказва в мерена реч за националните борби и да е високо издържана в художествено отношение; да обгръща епоха с национално-историческо значение и същевременно да е израз на най-съвременно художествено претворяване, съобразено и с езика, на който е написано.

Но “Кървава песен” е незавършена, а около твореца й се разиграват тревожни сюжети, които не остават скрити за шведския учен. Той не получава писмено потвърждаващо предложение от българските културни институции, въпреки че такова е обещано от Софийския университет. Същевременно са извършени отделни институционални постъпки за номиниране на друг български писател, при това притежаващ не по-скромно амплоа на епик – Иван Вазов. Още предната година неговият приятел Ив. Евстр. Гешов предлага на Йенсен да номинира автора на “Под игото” за Нобелова награда. По-късно в писмо от 13. ХІІ. 1911 г. Ив. Пеев-Плачков – секретар на преименуваното предната година в Българска академия Книжовно дружество – съобщава на проф. Ив. Шишманов, че по номинацията “е направено вече доста”. В “Библиотека “Нобел” са изпратени всички Вазови съчинения, съгласно регламента на Нобеловия комитет. Въпросът за българската номинация вече е разискван и в Управителния съвет, като за формалното й изпълнение единодушно е избран Ив. Шишманов. В краткия си отговор обаче, професорът – въпреки че “името на Вазова ми е скъпо” – излиза със становище “да не се предприема нищо, преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание”. Очевидно е, че Ив. Шишманов иска предварително да разбере шанса на Вазов да получи Нобеловата награда. Той отправя директно и изпреварващо събитията питане до Йенсен “Има ли някакви изгледи да получи Вазов литературната премия за 1912 г.?” От своя страна, Йенсен като че ли отдавна е провел проучвателна политика посредством кореспонденцията си с Академията и Славейков. Може да се предположи, че на шведския учен не е убегнал странният подход на българите към номинацията, основаващ се на взаимно мълчание между лобитата на кандидатите. За Вазов има сериозна институционална подкрепа, докато за Славейков няма такава. Моето лично становище от публикуваните документи е, че Йенсен се е спрял по-рано на Пенчо Славейков, чиито произведения вече лично превежда, но без да пренебрегва свободния избор на българската страна. В писмо до Ив. Евстр. Гешов той изрично напомня, че “молбите относно кандидатиране за Нобелова награда се подават преди 1 февруари до секретаря на Шведската академия д-р Ц. Д. ъф Висен”. Такава молба обаче не е получена нито от страна на Вазов, въпреки постъпките на Академията, нито от страна на Славейков, въпреки обещанието на Университета. Поради това, както бе отбелязано по-напред, на 30 януари – два дена преди крайния срок – той се възползва от правото си лично да номинира Пенчо Славейков за Нобелова награда. За това решение допълнителна причина е вероятно обстоятелството, че контактите с него не са белязани с официалността, която съпътства контактите с Вазов, независимо от личното познанство на двамата. Дали авторът на “Кървава песен” се е надявал някога на тази номинация не може да се каже, докато в отделна записка Шишманов отбелязва, че “мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобелевата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова)”. По-късно професорът прави опит да се реабилитира за колебливото си отношение към Вазовата кандидатура, като се застъпва лично пред Йенсен с писмо-предложение, в което изтъква Вазовата значимост като народен писател. В този смисъл съществуващите мнения, че предварителното питане на Шишманов дали има вероятност Вазов да получи “Нобелевата премия за 1912 г.” е опит за директен “пробив”, са неоснователни.     

В домогванията на двамата писатели към престижното литературно отличие отново се откроява сблъсъкът “стари-млади”. “Старият” Вазов има солидна институционална подкрепа от председателя на Академията Ив. Евстр. Гешов, от колебливия иначе проф. Ив. Шишманов и целия Управителен съвет. “Младият” Пенчо Славейков пък е подкрепян от свои съмишленици като М. Белчева, Б. Пенев, д-р Кръстев и с твърде неизяснена позиция – Университетът. Но може би най-съществената причина Йенсен да предпочете Пенчо Славейков е, че поетът скандално е уволнен от Народната библиотека. И не само уволнен, а и прокуден от отечеството си, на което и посвещава своята творба. Не ще е било трудно на шведа да разчете в само започнатия й Епилог авторското провидчество в мотива на изгнаничеството:

Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди
от моя роден край разбойник ме прокуди
на друг разбойник стар с подписаний указ.
И в Рим се аз прибрах и в Рим живея аз
и в Рим довърших аз тъз моя сетня песен,
далече в родний край в мечтите си унесен –
в свещената земя, която аз възпях
и всичко онова, което преживях
аз от дете до възрастни години в нея…
Дано ми даде Бог тук аз да доживея
последните си дни далеч от родний край.
И никой моя гроб къде е да не знай.
Това е моята последна земна воля.

От Рим обаче поетът не пише писма на Йенсен – пише ги М. Белчева. Писмата, в които той му разказва и намеренията си за последните песни на поемата, са спрели завинаги. Доколкото е известно, съществена част от тях се намира в личния архив на шведския учен в Кралската библиотека в Стокхолм. Двамата знаят и български, и немски, което позволява да общуват без трудности. Мара Белчева му пише повече за хода на болестта на Славейков и само загатва за пасивността на институциите и хаоса около подготвяния юбилей на поета. Затова през април Йенсен сам представя на Нобеловия комитет своето предложение и мотивацията, без придружаваща ги препоръка. Той повече очаква същинското завършване на поемата, въпреки че поетът го е запознал предварително и подробно със съдържанието на оставащите VІІ-ма, VІІІ-ма и ІХ-та песен. Шведският учен дори работи не само над превода й, както отбелязва д-р Кръстев в края на издадената през 1913 г. трета част, но и над студия, в която сравнява “Кървава песен” с “Пан Тадеуш”. (Малко по-късно студията действително е написана, но се появява в българския й превод 10 години след смъртта на шведския учен в първия брой на “Листопад” – 1-2/ 1931.) Описаното съдържание на трите песни обаче не може да представи епоса на Славейков като завършен – изрично изискано в регламента за кандидатстване. Поради това, по-малко от месец след личното си предложение – в началото на май – шведският учен го оттегля и предлага Ярослав Връхлицки.

Въпреки всичко това, след успокояваща пощенска карта от 9. VІ. 1912 г., писана в Брунате, Йенсен получава шокираща телеграма от М. Белчева. Изпратена вечерта в 8.20 ч. на 11. VІ., нейният лаконичен текст е известен: “Пенчо не диша вече”. Неочакваната смърт на Славейков решава окончателно въпроса с неговата номинация. Вполедствие Нобеловата награда за 1912 г. е присъдена на немския писател Г. Хауптман за драмите и романите му. За чест на шведския учен обаче творчеството на Славейков не остава погребано заедно с поета – Йенсен продължава да превежда и води активна кореспонденция както с М. Белчева, така и с Б. Пенев. В края на 1912 г. той вече е превел “Легенди за Балкана” и продължава да работи върху “Кървава песен”. Макар и в незавършен вид – ІІІ част, включваща VІІ-ма, VІІІ-ма, ІХ-та песни и епилога – е обект и на редакторска работа, от страна на д-р Кръстев, М. Белчева и Б. Пенев, които водят помежду си постоянна кореспонденция с цел да синхронизират работата си по поемата. Дори в писмо от 7. VІІІ. 1912 г. редакторът на “Мисъл” отделно съобщава на Б. Пенев, че П. Ю. Тодоров проявява желание да възстанови изцяло VІІІ-ма песен, чието съдържание Славейков е разказвал подробно на него и на Йенсен и на което Б. Пенев решително се противопоставя. Въпреки оттеглената кандидатура на Пенчо Славейков, през март 1913 г. Йенсен изпраща на Б. Пенев шведския превод, а през същата година поемата е готова и на български. Събирайки от Б. Пенев и д-р Кръстев вестници със статии за Пенчо Славейков, Йенсен не спира преводаческата си работа върху неговото творчество и в самото начало на 1916 г., на 15 януари, в Гьотеборг излизат “Химни за смъртта на свръхчовека” с добавен към тях изследователски текст. На 9 март редакторът на “Мисъл” съобщава на М. Белчева: “Получих от Jensen неговия превод на Химните”.

Кандидатурата на Славейков за Нобеловата литературна награда, както и съперничеството на Вазов, не е причината за скандалното му уволнение от страна на С. С. Бобчев. Не са известни преки и официални постъпки за кандидатиране на някого преди ранното лято на 1911 г., когато на 18. VІІ. Славейков е уволнен. От друга страна, едно незабележимо на пръв поглед обстоятелство потвърждава такова мнение. Ако Вазов все пак отдавна мечтае за високото отличие, според цитираната записка на Шишманов, то Славейков и хората около него общуват с Йенсен най-вече заради възможността поезията му да се чете и на друг език, а не толкова заради статута на шведския учен, с който всички са запознати. Подобни са отношенията му и с немския славист Георг Адам. Заниманията на двамата чуждестранни слависти с българския език и качествата им да преценяват художествените стойности ги сближават със Славейков и превръщат общуването им в приятелство. По-скоро публичната позиция на автора на “Кървава песен” против Славянския събор (1910), от една страна, а от друга, окаяното положение на Народната библиотека, анемичната загриженост за книжния фонд и настоятелните изисквания предизвикват Славейков да напише обстоятелствен и критичен рапорт за състоянието й. За този рапорт министър Бобчев знае. За това допълнително свидетелства подробно писмо на Славейковия колега и приятел Никола Михов до Б. Пенев от 9. VІІ. 1912 г. Солидарен с поета и споделящ изнесеното в рапорта, той демонстративно си подава оставката, заявявайки, че ще публикува рапорта в пресата. В отделно писмо от 7. VІ. 1912 г. (ст. ст.) до Б. Пенев пък д-р Кръстев изразява несъгласието си с тази оставка: “Михов направи глупост, че си даде оставката”, за да “им създава възможност да се отърват от него”, вместо “да чака те да го уволнят. Хем толкова му говорих да не прави това!”. Уж неприета, оставката на Михов се пази и около месец след смъртта на Славейков той внезапно е уволнен с мотива “заради нелоялност и некоректност в свръзка със службата”. След пространно описание на конфликта си с Бобчев – министър на просвещението – Михов завършва писмото си до Б. Пенев: “А на Пенча да пришъпнеш, че живея само с неговата памет и навсъде, където сме ходили двама с него, сега аз сам ходя и си припомням всичко, което сме преживели с него. И аз останах клето сираче. Коленича пред неговия свят гроб”.

Така или иначе Нобеловата награда е забравена и на преден план остават всекидневните политизирани борби между българите.

На връщане от погребението в Брунате пък Б. Пенев, от своя страна, пише кратка илюстрована карта, след което слиза на една гара и я пуска до приятеля си Сп. Казанджиев – мобилизиран в Княжево за предстоящата Балканска война. За литературната ни история тази пощенска карта е своеобразен израз на българския “магически реализъм”. Всяка лаконична фраза в нея представлява код, съобщаващ за една друга, скрита реалност из пътя на чужденеца в собственото му отечество:

15. VІ. 912. събота, 11 ч. пр. об.

Нейде из Алпите. На път за Zürich и оттам за München. Снощи погребахме Пенча. Не смъртта е жестока – жесток е животът. Едно тихо, изоставено селско гробище, наоколо планини, долу езерото. Чужди край. Но Бог и природата говорят неговата родна реч. Една тъмна, непреодолима мъка лежи на душата ми. Не постигна ли най-сетне Пенчо онова, за което цял живот е жадувал? Не смъртта – а спокойствието и тишината на една отрудена и измъчена душа…

При пренасянето на тленните останки на поета през 1921 г., в остра полемика с гузния С. С. Бобчев, Б. Пенев изнася конкретно и подробно в “Пряпорец” и “Зора” всички обстоятелства по уволнението на автора на “Кървава песен”. 

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.