5
2124

Нобелова награда за Алис Мънро

munro_postcard
© shapton 09

Нобеловата награда за литература за 2013 г. бе присъдена на осемдесет и две годишната канадска писателка, смятана за „майсторката на съвременния разказ”. Тя пише на английски език и е първият жител на Канада, който печели тази най-престижна литературна награда и тринадесетата жена сред лауреатите на Нобеловата награда за литература. За първи път разказът като жанр е отличен от Шведската академия.

Въпреки успеха си и множеството престижни отличия, които е спечелила през последните четиридесет години, Алис Мънро си остава дискретна, по подобие на персонажите от своите разкази, които са предимно жени, като текстовете й никога не изтъкват тяхната физическа красота. Отзвук, може би, от пуританизма, наложил силен отпечатък в средата, в която тя израства. „Тя не е светски писател, рядко я виждаме на публични места”, заявява Дейвид Хомел, американски писател, преводач и литературен критик, установил се в Монреал. С други думи Алис Мънро, с целия си блясък, достойнство и елегантност, е пълната противоположност на Маргарет Атууд, другата голяма дама на канадската англоезична литература.

Алис Мънро е родена на 10 юли 1931 г. в Уингам, провинция Онтарио, така че познава съвсем отблизо селския начин на живот. Нейният баща има птицеферма, а майка й е учителка. Още отрано тя решава, че ще стане писател и никога не съжалява за своя избор. „Нямах никакъв друг талант, не съм интелектуалка и трудно се оправям като домакиня”, заявява тя след години. Нейният първи сборник с разкази „Размерите на сянката”, е публикуван през 1950 г.,още докато тя е студентка в университета в Западно Онтарио. Тъкмо в студентските си години тя среща Джеймс Мънро, омъжва се за него през 1951 г. и заминават заедно за Ванкувър. Имат четири дъщери. През 1963 г. се установяват във Виктория, където отварят книжарница Munro’s Books, която става известна в Канада и в Съединените Щати.

Скоро след това Алис Мънро печели специална награда за сборника си с разкази „Танцът на щастливите сенки”, издаден през 1968 г. Ще бъде отличена с множество други, в това число и чуждестранни награди. Мънро усъвършенства кратката форма и е една от малкото писатели, които дължат славата си не на романи, а на разкази. Определят я като майстор на психологичните описания, особено на женските персонажи в творбите й. „Искам само да разкажа една история, в старомодна форма – какво се случва на някого и това трябва да стане с малко прекъсване, малко обрати и лека отчужденост”, обяснява тя в интервю за „Цайт” през 2011 г. Разказите й, посветени на хората в канадските провинции  Хурон или Онтарио, започват да се печатат от „Ню Йоркър” и „Атлантик Мънтли”. „Тя пише за жените и заради жените, но не диаболизира мъжете”, отбелязва Дейвид Хомел. Нейните сюжети и стилът й, както и безспорното й умение на разказвач, даже й носят прозвището „нашия Чехов”,  което й дава американската писателка от руски произход Синтия Озик.

Първият й брак завършва с развод през 1972 г., след което тя се установява като „писател-резидент” в Университета в Западно Онтарио. През 1976 г. се омъжва повторно за Джералд Фремлин, географ, починал през месец април тази година. Един от нейните разкази е екранизиран през 2007 г. от Сара Поли. Филмът, с участието на Джули Кристи, който има две номинации за Оскар, носи името на оригиналния разказ – „Далеч от нея” (Away from Her).

През 2009 г. Мънро е отличена с престижната награда Букър (2009), преди да обяви, че е победила рака – болест, сразила една от нейните героини в разказ, публикуван през 2008 г. в „Ню Йоркър”. „Алис Мънро е известна като автор на разкази, но привнася толкова дълбочина, мъдрост и прецизност във всяка история, колкото и най-големите автори на романи”, се казва в мотивите на журито на Нобеловата награда. „Да четеш Алис Мънро, означава всеки път да научиш нещо ново, което не си знаел преди”. През 2012 г. Алис Мънро публикува сборника с разкази Dear Life, четиринадесети подред, той вероятно ще бъде и нейната последна публикувана книга – решение, което писателката публично обяви, следвайки примера на американския си събрат Филип Рот.

В България познаваме Алис Мънро от специализирани издания като „Съвременник”. Наградата е повод да се появи най-сетне и нейна книга в превод на български.

5 КОМЕНТАРИ

  1. Едно точно попадение на Нобеловия комитет. Алис Мънро е наистина “майстор на разказа”, така че в нейно лице с лаври се покрива и тази донякъде пренебрегвана литературна форма. И все пак Академията пропусна един шанс; шанса да прояви повече въображение и да събере под шапката на приза Алис Мънро и другия голям майстор на англоезичния къс разказ, ирландеца Уилям Тревър. Това не би било безпрецедентно – досега литературният Нобел е поделян четири пъти между двама автори. Освен това Мънро и Тревър се допълват отлично тъкмо защото си приличат много малко: канадката е обстоятелствена, почти епична и определено по-голямата стилистка, докато ирландецът е по-пестелив, по-разнообразен, по-чувствителен. Тандемът Мънро–Тревър щеше да превърне Нобела за литература 2013 в нещо повече от награда – в апотеоз на изкуството на разказа.

    Стоян Гяуров