Начало Идеи Гледна точка Нобелова Трилогия
Гледна точка

Нобелова Трилогия

3597
Юн Фосе

„Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“, Юн Фосе, превод Стела Джелепова, издателство „Лист“, 2021 г.

Трудно се пише за книга на автор, който току-що е получил Нобелова награда за литература. Трудно се пише за автор, който „дава глас на неизразимото“, както го определи Шведската академия. Но тъй като неговата „Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“ ме порази, ще се опитам да разкажа за този изключителен роман. Чест прави на издателство „Лист“ и на преводачката Стела Джелепова, че са го публикували доста преди голямото литературно събитие.

От кратката справка за живота на Юн Фосе научаваме, че е на 64 години, че е роден на западното крайбрежие на Норвегия, където сред фиордите протича детството му, че когато е на 7 години, претърпява инцидент, от който едва се спасява и който според собствените му думи го оформя като писател, тъй като основната гледна точка на текстовете му е на човек, стоящ на границата между живота и смъртта. Автор е на 28 театрални пиеси, които го правят най-често поставяният норвежки драматург след Ибсен. Издал е също така над 20 романа, както и томове с поезия, есета, литература за деца. Творчеството му е преведено на над 40 езика. Много е важно да се знае, че той пише на нинорски или новонорвежки – малцинствен език в Норвегия, което само по себе си е политически акт. Изключително добро впечатление прави и посвещението на българското издание на „Трилогия“ – преводът се посвещава на паметта на проф. Вера Ганчева, „без която той не би бил възможен“, тъй като тя създаде българската школа по скандинавските езици.

„Ашле и Алида се лутаха по улиците на Бьоргвин, Ашле носеше на рамо два вързопа с всичките им притежания, а в ръка държеше калъфа с цигулката, която бе наследил от татко Сигвалд, Алида стискаше две мрежички с храна и двамата се лутаха по улиците на Бьоргвин от няколко часа и се мъчеха да намерят подслон, но се оказваше невъзможно да ги приемат където и да било, не, казваха им, за жалост нямаме стаи, казваха, каквото имаме за даване, всичкото сме го дали, така казваха и Ашле и Алида продължаваха да се лутат по улиците и да тропат по вратите, и да питат дали могат да вземат стая в къщата, но в никоя къща нямаха стаи за даване, и къде щяха да се дянат, къде щяха да намерят подслон от студа и мрака на късната есен…“ … изречението продължава още две страници, в които читателят върви след Ашле и Алида… сигурно е XIX век, сигурно е западното крайбрежие на Норвегия, Ашле и Алида са 16–17-годишни, почти деца, прогонени са от майката на момичето, защото то е бременно и е вече в деветия месец и раждането всеки миг може да започне, а те не намират подслон. И сигурно това е причината, поради която никой в стагнираното пуританско общество не иска да им даде стая под наем, приличат на Йосиф и Мария, когато стигат до Витлеем и всички странноприемници се оказват препълнени, но Бог е подготвил за тях пещерата и яслите, а за Ашле и Алида Бог е подготвил да застанат със сетни сили пред поредната къща, на вратата ѝ да се покаже старица, която да започне да ги ругае и обвинява и въпреки всичко те да влязат вътре в къщата, за да има Алида къде да роди сина си. Оттук насетне започват да се заплитат сюжетните ходове на романа, по-голямата част от тях авторът оставя на читателя сам да ги подреди и изгради, сам да зададе въпросите и да си отговори, въвлича го неудържимо в света на Ашле и Алида, в любовта им, в неистовата бедност, в копнежа им един за друг и за Бог, въпреки всичко противобожно, което са сторили. И са толкова примитивни, първосигнални, така отчайващо бедни и гладни, толкова нищи духом и телом, че не заслужават дори да се мисли за тях, но ето справят се, някак успяват да се справят и да се грижат един за друг и за сина си Сигвалд до следващата беда, и следващото нещастие, което ще се стовари върху тях. Авторът е влюбен в своите герои, обича ги до смърт и тази негова влюбеност ги прави по-живи от живите, по-плътни, по-действителни, по-истински, авторът заразява и нас със своята обич към Ашле и Алида. Явно и Бог ги обича, щом оцеляват през толкова беди.

В биографичните бележки на Юн Фосе се отбелязва също факта, че през 2013 г. той приема католицизма. Не би могъл да напише тази трилогия, ако не беше истински, страстно изповядващ християнската вяра. Няма и дума за Бог, няма богословски разсъждения, но вярата прелива през всеки написан ред, изразява се в непомътнената и безусловна интуиция на Ашле и Алида за божественото в тях, за парченцето вечност в живота им, за единственото човешко убежище, което е любовта, единственото убежище, което се противопоставя на смъртта, единственото, което имат сред бездънната лишеност.

За мен това е роман, в който литературата изригва с цялата си мощ, всмуква те в себе си, така че да не искаш романът да свършва, да не можеш да се откъснеш от него, да не искаш героите му да умират, да не можеш да престанеш да виждаш фиордите, морето и светлините им, да не можеш да престанеш да чуваш плисъка на вълните, да усещаш клатушкането на лодката, да не преставаш да вървиш през норвежката гора. Къде отиват тези герои, след като техният живот и животът на техните деца и внуци е приключил в книгата? Остават да живеят в друго измерение, до което Юн Фосе ни въздига чрез своя заклинателен стил, на пръв поглед измамно прост, но приличащ на Бахова токата, чиято единствена мелодия се повтаря във все по-внушителни, по-сложни, по-емоционално разтърсващи вариации. Можем да асоциираме трите новели със своеобразно Евангелие, тъй като основните моменти и събития са представени отново още и още веднъж, но погледнати от друг ъгъл. Затова, въпреки че Фосе не е словоохотлив автор, ти се иска книгата да не свършва.

Юн Фосе е северен писател, но създава топла литература. „Трилогията“ е суров, но красив роман. Той приема католицизма под влияние на доминиканския мистик Майстер Екхарт и неговия творчески мистицизъм оживотворява природата, като просветлява дори мрака. Неговият минималистичен език обхваща максимално кръговрата на живота и смъртта. Лекотата на стила му поема непосилната тежест на битието и ни го поднася като библейска притча. Като казва, че „писането е слушане“, той превръща и четенето в слушане.

Когато е седемгодишен се подхлъзнал на леда и бутилката, която носел от мазето на дома си, срязала китката му. Докато кръвта му изтичала, видял къщата, но сякаш вече не със своите очи, сякаш извън себе си. Погледът между живота и смъртта се е запечатал в съзнанието му и оттам нататък вижда света през него. Този екзистенциален поглед се превръща в стил на Юн Фосе.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора