Ще доведат ли изолационизмът на САЩ и политиката на туитите до промени в европейската политика и надмогване на нейните традиционни слабости? Дебат с участието на Ален Льо Роа и Първан Симеонов.
„Новата американска политика: какъв ще бъде отговорът на Европа?“ – дебатът, в който взеха участие френският дипломат Ален Льо Роа и политологът Първан Симеонов, се проведе на 11 юни във Френския институт в София.
Ален Льо Роа е френски дипломат, посланик в Рим (2011–2014) и генерален секретар на Европейската служба за външна дейност – ЕСВД (2015–2016). През 1995 г. е заместник-специален координатор на ООН в Сараево. Работи също в Мавритания в рамките на Програмата на ООН за развитие и в Косово като префект на региона Печ, излъчен от ООН (1999-2000). От октомври 2001 г. до ноември 2002 г. е специален представител на Европейския съюз в БЮРМ. През ноември 2002 г. се завръща се в Париж, където е назначен за директор по икономическите въпроси в Министерството на външните работи и участва в подготовката на срещата на Г-8 в Евиан през 2003 г. През 2008 г. е заместник-главен секретар на ООН, отговарящ за мироподдържащите операции.
Първан Симеонов е политолог, журналист и граждански активист. Изследовател в областта на демоскопските проучвания, политическия анализ, социологията на градските пространства и други. Преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, автор на серията годишници на „Галъп интернешънъл“, която вече пета година дава пълен обзор на обществените процеси у нас. Изпълнителен директор на “Галъп интернешънъл”, изследовател в Института по социология “Иван Хаджийски”. Член на клуб “Конрад Аденауер” и бивш негов председател. Участник в научни изследвания в различни области. Работил е като политически консултант, редактор, водещ.
Ален Льо Роа: Европейският отговор трябва да е все по-единен и солидарен
Какъв ще е отговорът от страна на Европа? Да поговорим за отрицателните ефекти на американската политика, за отражението на търговските мерки върху световния растеж. Вече се правят изследвания за последствията от тези ограничения върху търговията. Бих казал, че за Европа това е възможност, от която тя би могла да се възползва. Да, отношенията са малко сложни, но аз мисля, че е необходимо Европа да бъде по-обединена, по-здрава и по-солидарна. Мисля, че това вече се случва. Ще се опитам да го докажа с различни примери в сферата на търговията, околната среда, политиката по отношение на Иран и отбранителната политика. В редица области политическата архитектура се променя и тежестта на Европа, която до скоро не бе толкова голяма, се увеличава. Европа ще трябва да увеличи своята тежест.
Преди да говоря за новата американска политика, ще се опитам да нюансирам темата. Г-н Тръмп има своя политика, която е едностранна и не предполага намеса. Не знам дали това се дължи на неговата личност, но бихме могли да си зададем въпроса и така – дали не става дума за тенденция в американската политика, водеща до оттегляне от сцената, до отдръпване от ролята на световен жандарм и ненамеса. Ако се върнем в далечното минало и си спомним Четиринадесетте точки на Уилсън от 1918 г., ще видим, че в тях също е застъпена политиката на свободен обмен и премахване на стопанските прегради. Това е повратна точка в американската политика. Днес можем да кажем, че дори по времето на Обама, който уважаваше Европейския съюз и искаше той да е по-силен, имаше уклон към Азия, въпреки желанието на президента Обама да се оттегли оттам след периода на сериозна намеса в Афганистан и Ирак. Днес съществува ефектът Тръмп, който е от съществено значение, но независимо от това можем да говорим и за определена тенденция в американската политика. Тези два феномена трябва да бъдат осъзнати от Европа и тя трябва да им даде ясен отговор.
Новата политика на САЩ ме връща към моята кариера в ООН в Ню Йорк. Когато бе избран, президентът Обама прие генералния секретар на ООН Бан Ки Мун. Спомням си срещата в Овалния кабинет и думите на Обама, който още преди Бан Ки Мун да вземе думата, каза: „Господин генерален секретар, аз съм за един мултилатерален свят. Знам много добре какво ООН извършва в тази насока“. И цитира различни примери, след което произнесе фраза, която се запечата в съзнанието ми: „Ще използвам моя мандат, за да засиля ролята на ООН за мира и сигурността в света“.
Това бе сериозна подкрепа и тя се потвърди – бях три години в Ню Йорк и подкрепата, която оказваше Обама, бе сериозна. Днес Тръмп не би говорил по този начин, по-скоро би казал обратното. Ще добавя още няколко думи за отношенията между САЩ и ООН. В началото на президентството си г-н Тръмп каза, че ООН не е ефикасна и бюджетът ѝ трябва да се намали. Разбира се, това не се случи напълно. Както видяхме, американската посланичка в ООН е много силна жена, тя играе важна роля в Съвета за сигурност и независимо от искането на Тръмп да се намали бюджетът на ООН, това не се осъществи напълно. Да, това искане имаше някакъв ефект, но виждате, че САЩ имат своята важна роля в Съвета за сигурност. Стигна се обаче до изолация, която нараства и през последните седмици заради ударите на Израел в Газа и резолюцията на ООН, осъждаща насилието над палестинци. Нещо повече, резолюцията, предложена от американците, получи само един глас, а това се е случвало изключително рядко и е знак за много сериозна изолация. Когато Западът предложи резолюция за химическите оръжия в Сирия, Русия наложи вето, а руската резолюция събра само три гласа – на Боливия, Китай и Русия. Това бе друга форма на изолация.
Във всичко това Европа трябва да запази своята мрежа от съюзници по света. Истина е, че определението приятел се запазва, но съществуват сфери и въпроси, по които Европа трябва да заяви по-категорична позиция. На първо място, в областта на търговията – това е сферата, в която трябва да се действа най-спешно. Както видяхме, преди срещата на Г-7 президентът на САЩ взе решение да не подновява освобождаването от мита върху стоманата и алуминия. Няколко седмици преди срещата на Г-7 той каза, че Европа, Канада и Япония няма да бъдат освободени от мита. Смятам, че ЕС даде добър отговор, като заяви, че ако САЩ ни наложат тези допълнителни мита, ние също ще реагираме – има процедури, през идните дни в Световната търговска организация ще се търсят решения. Важното е, че има консенсус на европейско ниво да се вземат мерки, за да се възстанови балансът – това е терминът, който се използва от Европейската комисия. Смятам, че реакцията на ЕС е добра, тя е консенсусна. Както каза френският министър по европейските въпроси, трябва да имаме един отворен ЕС, но не и един наивен ЕС. Интересно е да се види, че дори британците, които винаги са били съюзници на САЩ, подкрепят европейската позиция.
Ще кажа и няколко думи за Г-7. Виждате, че президентът Тръмп не се солидаризира с комюникето на Г-7. Участвал съм в изготвянето на подобни документи и знам как става това, знам, че те се подготвят в продължение на месеци, накрая държавните глави ги доуточняват и решават какво да бъде одобрено и какво не. Президентът Тръмп взе решение да одобри текста. След това в Туитър се отказа от това свое решение, може би заради моментното си настроение. Той не каза, че оспорва текста. Текстът е много силен и е постижение за ЕС. Мога да го прочета, в него има едно изключително важно и показателно изречение: Припомняме важната роля на международната система и продължаваме да се борим с протекционизма. Преди последния си туит Тръмп беше приел това изречение. Друго изречение: Много е важно двустранните договори да са отворени и прозрачни и да съответстват на правилата на Световната търговска организация. Трябва да кажем, че г-н Тръмп бе приел и този текст. Считам, че Европа трябва да напредва в тази посока заедно със своите съюзници Канада и Япония. И последни думи, свързани с търговията. Вярно е, че САЩ имат търговски дефицит по отношение на Европа, а също по отношение на Китай. Какво каза президентът Макрон на конференцията на Г-7, каза го много ясно – трябва да има друго решение за намаляване на търговския дефицит освен увеличението на митата. Франция също има търговски дефицит по отношение на Германия и Италия, но ние не решаваме проблема, като увеличаваме митата.
Друга тема, по която Европа също отговаря на САЩ – околната среда и по-точно Парижкото споразумението от 2015 г. 178 страни са ратифицирали това споразумение, САЩ също го ратифицираха. Тръмп каза, че ще се оттегли от него. Споразумението не е ратифицирано само от три големи страни – Русия, Турция и Иран, всички останали го ратифицираха. Какво направи ЕС през септември 2016 г.? Тъй като участвах в този процес, мога да разкажа. Вече бе ясно, че на президентските избори в САЩ може да бъде избран г-н Тръмп. И ние направихме така, че споразумението да влезе в сила на 4 ноември 2016 г., непосредствено преди изборите в САЩ, след като на 4 октомври ЕС го ратифицира много бързо и така бяха изпълнени нужните условия — ратифициране от поне 55 страни. Направихме го, за да сме сигурни, че каквото и решение да вземе г-н Тръмп, той не би могъл да постави под въпрос споразумението. Това направи Европа тогава и е добре, че го направи. Големите ни партньори също участваха, но Европа бе водеща в този процес.
По отношение на Иран Европа е може би по-уязвима, но остава обединена. Американците решиха да се оттеглят от ядреното споразумение, макар че резолюцията бе приета с единодушие в ООН и имаше единодушна реакция от страна на ЕС. И тъй като съществува законодателство с екстериториално значение, Европа реши да реактивира регламента от 1996 г. (Когато през 1996 г. САЩ засилват санкциите си срещу Куба, ЕС въвежда т. нар. блокиращ статут – регламент, който не позволява на САЩ да наказват чуждестранни компании заради това, че търгуват с Куба. Тази мярка никога не е прилагана, тъй като тогава Вашингтон отстъпва от заплахата си. Реактивирането на регламента е, за да не пострадат европейски компании, които след постигането на ядрено споразумение с Иран през 2015 г. имат бизнес там. Бел. ред.) Знаем, че ще е трудно, ще видим дали Европа ще успее да отговори. ЕС се опитва да премахне всички пречки пред Европейската инвестиционна банка да посредничи в инвестиционни проекти в Иран. Това е област, в която Европа е обединена, но въпреки всичко е в по-слаба позиция заради екстериториалното прилагане на законодателството.
Друга сфера, в която новата американска политика влияе особено силно върху европейската политика, е отбраната. Знаем колко възлово е значението на НАТО, не можем да поставим под съмнение важността на този чадър за повечето европейски страни. Двадесет и две от страните членки на ЕС са и членки на НАТО. Видяхме колко са противоречиви изказванията на г-н Тръмп за НАТО. Той пусна туит и по тази тема – каква е тази Европа, която се отказва да финансира своя дял за отбрана. „Ние отделяме 4% от своя БВП за отбрана, голяма част от тези средства отиват за НАТО, а Европа отделя за отбрана едва около 2%.“
Една от последиците от новата американска политика ще бъде, че до 2025 г. Европа ще увеличи инвестициите си в областта на отбраната. Такова увеличение ще има във Франция, води се дебат и в Германия. Т. нар. стратегическа автономност на ЕС се основава на Глобалната стратегия за външната политика и политиката на сигурност на Европейския съюз, която г-жа Могерини представи през юли 2016 г. Това не означава, че ще се превърнем в конкуренти на НАТО, а че за ЕС е важно да има капацитет за намеса, каквото и решение да вземе американският президент. За европейските страни е важно също така да координират по-добре усилията си. Европа продължава да провежда своите военни операции – сред тях са борбата с пиратството в Сомалия, мисиите в Нигер и Мали, операцията в Косово, операцията в Босна и Херцеговина. От 2003 г. насам ЕС е провел 34 операции, така че в това отношение Европа се развива. Освен това по инициатива на Европейската комисия бе стартиран Европейският фонд за отбраната. Тук много важна роля изигра г-н Юнкер, който убеди европейските лидери една част от средствата в този фонд да се използва за научно-изследователска дейност. Идеята е да се съчетаят усилията на всички държави членки в областта на научно-изследователската дейност, като от 2020 г. за съвместни усилия в областта на научно-изследователската дейност ще се отделят 600 млн. евро годишно, а за повишаване на бойната способност – 1 милиард евро. И третият успех, който бе постигнат в тази област, е активирането през декември 2017 г. на Постоянното сътрудничество в областта на отбраната, по-известно като ПЕСКО, в което участват 25 страни, между които България и Франция. Те ще работят по 17 общи проекта в различни сфери с цел подобряване на военното сътрудничество. Това е отново отговор от страна на Европа на новата американска политика, произвеждаща несигурност по отношение на това как ще действа НАТО оттук нататък.
Американската политика става все по-непредвидима, така че европейският отговор трябва да е по-единен и по-солидарен. България има своята роля в това отношение и я играе отлично. Франция също. Смятам, че това е адекватният европейски отговор и той е свързан с консенсус. Целта е да се засили Европа най-вече в областите, за които споменах. Това е легитимният отговор и той е потвърден от една голяма част от страните членки на ЕС.
Първан Симеонов: Нормалността също може да е радикална
Аз бих разширил темата – не просто какъв ще е отговорът на Европа на новата американска политика, а въобще какъв ще е отговорът на ЕС спрямо новите реалности в политическия процес в глобален мащаб. Светът става все по-непредвидимо място и ми се струва, че въпросът, който ЕС решава сега, е същностен въпрос. Това е въпрос от типа сега или никога. Защото догодина изборите за Европейски парламент вероятно ще изведат на сцената нови и нови евроскептични вълни и предизвикателства към ЕС, които ще направят така, че намирането на нови посоки и нов оптимизъм за съюза ще става все по-трудно.
Положението е кръстопътно и сега мнозина ще кажат – нужно е ново лидерство. Да кажеш, че на ЕС му е нужно силно лидерство, е все едно да кажеш, че на ЕС му е нужно нещо хубаво. Това е изключително банално. Питането тук е кое е това, което ще породи лидерство. И моят отговор е кратък – това е кризата. Именно кризата, която днес ЕС преживява, може да има живителна функция, защото тя може да даде тяга, може да даде посока, може да послужи да се стреснем, може по парадоксален начин да ни обедини. Видяхте, че парадоксално погледнато, американският отказ от т. нар. иранска сделка обедини европейските страни. Може би с изключение на Полша, реакцията беше центростремителна, а не центробежна.
И обратно, кризата, която ЕС преживява днес, може да предопредели доста по-мрачни времена за него, защото това не е нито финансова, нито политическа криза. Изследователите говорят за екзистенциална криза, тоест за криза на смисъл, за криза на посоката, криза на проекта и на целта. Тази криза може да внесе антитела, тя може да имунизира това поколение, което израсна безкризисно. Това изнежено поколение, което с лекота си позволява да си играе с огъня, защото няма спомена на онези, които са се парили от този огън. И ми се струва, че ако ние все пак поемем в проевропейска посока, отговорът, който ЕС трябва да даде не само на новата американска политика, но и на руската, китайската и която щете политика, е банално ясен – повече субектност, повече самоличност на ЕС.
И тук започва трудното, защото това не е свързано само с консенсусите. Ако беше така, щеше да е лесно. То е свързано с много трудни откази. Ще си позволя да изброя някои от тях. Първият отказ очевидно е отказът от суверенитет. При това не е толкова труден отказът от суверенитет сред вишеградци, които са възпалени на тема суверенитет. Струва ми се, че по-труден е отказът от суверенитет на големите. Те имат повече какво да губят, повече от какво да се отказват. За да има субектен, единен, силен ЕС, очевидно е, че френската отбранителна политика трябва да е в унисон с общите европейски цели. Очевидно е, че един бъдещ шеф на ЕС, който ние можем да сменяме и на чиято политика можем да влияем, няма как да е само и единствено германец. Очевидно е, че властта в ЕС, за да бъде отчетна и отговорна, трябва да може да бъде по-лесно сменяна. Очевидно е, че трябва да преодоляваме демократичния дефицит в ЕС. Тоест предизвикателството е двойно – веднъж, държавите трябва да отдават суверенитет спрямо други държави, втори път, държавите трябва да отдават суверенитет спрямо своите граждани. Това не е лесен отказ и правителствата няма лесно да го направят, а струва ми се по-мощните правителства, по-трудно ще го сторят.
Вторият отказ е отказът от универсалната или универсалистка претенция на ЕС. Европейският съюз в момента е много застрашен от това да се срути под тежестта на собствената си красива претенция. ЕС претендира да излъчва навън своите ценности, но като че ли не може да износи тази задача. Дали пък решението не е в това да затворим красотата за самите себе си? Отправям го като предизвикателство към публиката и, разбира се, към моя събеседник. Знам, че звучи неприятно, звучи като едно подобно на Тръмп изолационистично нещо. Звучи като – ние ще сме културни, социални, дори малко национални, демократични, но само за себе си, зад оградата. Но това е част от тази субектност, която търси ЕС. Да бъда докрай честен, тази задача може да се окаже не толкова трудна, защото с нарастващата външнополитическа амбиция на страни като Китай, Европа като че ли все повече се маргинализира. Тоест все по-малко хора по света ще се интересуват какво точно мисли Европа и дали тя изнася към тях своите ценности и ги вдъхновява с тях. Казвам го, разбира се, провокативно.
Нещо, което със сигурност трябва да знаем оттук нататък, е, че в полето на европейската интеграция може би трябва да се разделим и с идеята, че е възможен ЕС на една скорост. Това е сложен отказ. Може би трябва да свикнем с идеята, че вишеградци и всички лоши деца на Европа имат своето право на различно мнение. Може би трябва да свикнем с идеята, че те могат да бъдат източните кучета-пазачи на Европа. Много от вас биха опонирали, че те може би са кучета-пазачи на САЩ, не толкова на Европа. Виждате какво е мнението в самите страни от Вишеградската четворка, те са разделени в отношението си към САЩ и Русия, някак и САЩ, и Русия им излъчват в момента един много привлекателен, както е модно да се казва, консервативен подход. Но във всеки случай Европа може би трябва да потърси и шансовете в тази консервативност.
Следващият отказ, следващото предизвикателство, което трябва да преодолеем, е доста трудно и то е именно във връзка с тази консервативна вълна. Обществата в ЕС инстинктивно реагират консервативно, те се хващат за сигурното, за собствения национален суверенитет, за собственото национално самозатваряне. А спасителната посока за ЕС е точно обратната. Ето затова един единен субект на ЕС не е труден просто административно, той е труден, защото изглежда противоестествен. Дори днес, във времената, когато браним свободната търговия, мнозина са онези, които вярват в консервативната утопия. Защо утопия, защото продължавам да смятам, че свободният пазар е онова, което движи света и го движи очевидно в либерална посока, въпреки че има известна консервативна конвулсия.
И последният отказ, който ми изглежда най-труден на този фон. Явно е, че с консервативните предизвикателства, с Европа на няколко скорости отново ще трябва да се прави политика, а не администрация. Да, историята не е свършила и отново политиката ще трябва да става интересна и важна, а залозите да се вдигат. И за да приключа по тази тема, ще ви кажа, че може би един от най-смислените примери, които получаваме засега в това отношение, идва тъкмо от Франция. Във Франция се появи тип управление, което успя да покаже, че нормалността също може да е радикална, че онова, което изглежда наглед скучно – проевропейският либерален порядък – също може да звучи популистки, че не е ясно дали е неизбежна и остава границата между либерално и консервативно.
Ето такива комбинации следва да измисля ЕС, а това е много трудно, защото е, както казваме на български, дървено желязо, радикална нормалност. Това показва Макрон и между другото социологическите проучвания в България сочат, че в момента това е един от най-харесваните международни политици в България. Да, може да е моментно, но е видно. Може би това е шансът на европейската интеграция. Това, което показват лидери като Макрон или гражданите в Испания, или Кунц в Австрия, е опит отново в политиката да се върне вдъхновението, политическото да се върне в политиката, без тя да добива екзотични, радикални или опасни измерения.
В този смисъл аз съм оптимист за това, което се случва с ЕС, и може би трябва да напомня на всички мои връстници, а и на по-младите от мен – ние като че ли много бързо забравихме какво извървя България, за да бъде част от западния клуб, част от ЕС и НАТО. Днес в българското общество има много неприятно злорадство по отношение на проблемите, които ЕС и НАТО преживяват. Това е злорадство на хора, които не си дават сметка какво може да загуби не просто България, не просто ЕС, а Западът като цяло. Добрият стар Запад продължава да е най-хубавото място на света, поне засега. Защото освен напластяване на култура, на социални постижения, на демокрация, означава и правила. Това е нашата длъжност днес, да направим така, че тази енергия за промяна, която днес се надига, да не събори ЕС, а да го укрепи.
