„Живеем в умерена мизерия. И всичките ни усилия са насочени към поддържане на нейната умереност” – така обобщи битовото ни кредо моя колежка и приятелка преди десетина години. Тогава бяхме изтощени от буксуващия български „преход”, но поне имахме надеждата, че все някога ситуацията ще се подобри и мизерията няма да отнема съвсем всичките ни сили. Защото гледахме към подредените и благополучни общества на Запад, с висок стандарт на живот, който с предстоящото влизане на България в Европейския съюз ни се привиждаше като постижим, макар бавно и трудно. Надеждата изчезна – то е ясно – с настъпването на глобалната криза. И вече пета година живеем в… какво? В „нова бедност”.
New Poor е изложба на Викенти Комитски, открита в галерия ИСИ-София. Дори само заглавието й подтиква към осмисляне: какво е новото в днешната ни бедност, какво я отличава от привичната мизерия, с която умеем някак да се справяме – и с разбираемо любопитство оглеждаме залата…
Първото впечатление е за сякаш случайно нахвърляни обекти в пространството, в разрез с всички „правила” за представяне на изкуство. Фотос е окачен високо в ъгъла на стената, срещу него на пода, прислонен до колоната, е разположен монитор, на който тече видео от площадно сборище; следва аквариум на висока стойка – изглежда празен, само един вентилатор прави мехурчета във водата; срещу него на пода е просната бяла тениска с надпис и сърце; вляво лампа просветва зад щората на прозореца; следва диапроектор на постамент, поставен толкова близо до стената, че трябва да се наведете неудобно над апарата, за да разгледате миниатюрната прожекция на един-единствен диапозитив. По някое време в обиколката си съзирате два буркана с монети, зарязани в ъгъла, а ако вдигнете поглед нагоре, ще откриете в трегера над аквариума малко изображение на класически географски компас. Можете да започнете да „сглобявате” изложбата откъдето поискате – обектите са еднакво важни и еднакво неважни сами по себе си.
Аз лично започнах от компаса. От познатите стрелки и букви, неизменно присъстващи на всяка географска карта. В изложбата компасът носи заглавието WEST(2011/2013) и затова изглежда нормално, че стрелката нагоре е увенчана с буквата W. После обаче следва Изток, долу е Юг, а наляво е посоката… „Т”. Всъщност Западът (WEST) се е разпрострял във всички посоки на света, обхванал го е изцяло, така да се каже. Този същият лелеян някога Запад, свързван с представата за благоденствие и просперитет, най-сетне е включил и нас. Само че идеалната представа е заменена от тягостната реалност на глобалната криза. Тя тръгна именно от Запад и продължава да пълзи по земното кълбо в нарастващ прилив на униние и безнадеждност.
В аквариума все пак има рибка – откривате след внимателно проучване. Тя е сомче чистач от най-разпространения вид – Анциструс: безобидно сиво-черно на жълти петна създание, използвано за почистване на аквариуми. Заглавието на тази работа е „Невъзможността за безработица в съзнанието на работещия” (2013). То препраща към прочутата акула във формалин на Деймиън Хърст от 1991, чието название е „Физическата невъзможност на смъртта в съзнанието на живия”. И ето че простата замяна на две думи, заедно с гледката на малката жива „прахосмукачка” в аквариума, извика у мен картината на глобалното ни общество, разделено на две основни класи – работещи и безработни, които сякаш няма с кого и за какво да се борят. А вечният въпрос за живота и смъртта е станал безинтересен, безсмислен, сведен е до безброй дребни, ежедневни и поединични способи за оцеляване.
Вглеждам се в бялата тениска на пода с надпис и червено сърце, които по навик възприемам като I ♥ NY, рекламното лого на Ню Йорк, създадено от Милтън Глейзър в средата на 1970-те. (Впрочем дали производителите на тишъртки с надпис I ♥ Bulgaria знаят това?..) Само че Викенти Комитски е променил логото: четем Y in ♥. През тази анаграма личният и съкровен въпрос „Защо обичаш?” звучи като хейтърско питане в интернет форум. Свикнала съм вече с този тип арогантност, но въпросът, който всъщност ме тревожи тук, е не „защо”, а дали въобще обичам нещо или някого. Дали например текущата и автоматизирана грижа за близките ми се дължи на дълбока емоционална привързаност, или само за улеснение си мисля така; дали с приятелите ми не сме се превърнали в група за оцеляване, в която думата „обич” ползваме по-скоро като алиби… Що се отнася до Ню Йорк, някога май го обичах… или пък го харесвах… не помня вече как беше.
Викенти Комитски – като носител на наградата БАЗА за 2011 г., която включва шестседмичен престой в този град – има по-пресни впечатления. Част от тях са в краткото документално видео „Уошингтън Скуеър Парк, Ню Йорк, 31 януари 2012”. Типична сякаш протестна демонстрация: лозунги, плакати, хора държат речи, заобиколени от слушатели. И ако не са надписите на английски, това, което се случва във видеото, може да е навсякъде по света, включително и у нас. Плакатите призовават да окупираме разни места, но какво следва от окупацията не става ясно – поне за мен. Целите на движението Occupy са твърде общи – „създаване на икономически и социално по-справедливо общество”, и далеч надхвърлят постижимото чрез протестно окупиране на улици и площади.
Видеото ме убеждава: смисълът е да сме заедно и да правим нещо, каквото и да е. Камерата улавя множество различни групи по площада, младежи раздават листовки; мъж разнася някаква диаграма, жена кротко плете, но не е безразлична към ставащото наоколо; девойка вдъхновено вика нещо към минувачите край грамаден надпис „Сцена на народа”, а точно под него седи мъж и непринудено похапва от пластмасова чинийка… Именно той и жената с плетката ме убедиха. Защото ако не са на площада, ще са съвсем безпомощни вкъщи, в своето илюзорно убежище, а външният свят все едно ще нахлува там, също както и при мен – като сигналната лампа от „Дразнещ обект” (2012), чиято светлина прониква и под плътно спуснатите щори на прозореца. Ще намират малко радост в мимолетни спомени или смътни носталгии, носещи обаче много повече тъга. Ще търсят сигурност и наслада в буркани с жълти стотинки, давайки си сметка може би колко жалко и дребно е това…
Дребно… Новата ни бедност е едновременно дребна и всеобхватна – като целия ни глобален свят. Както писа наскоро друга приятелка във Facebook, поканите за игри видимо намаляха, но пък каузи безчет се изсипват всяка минута и зоват да ги подкрепим. Едва ли вярваме, че като се обявим в защита на кучета в Тайланд, това ще подобри живота ни. Всъщност (си) напомняме, че ни има и само поради това не би трябвало да сме толкова незначителни.
P.S. По стечение на обстоятелствата пиша този текст на 10 февруари 2013 – в деня на национален протест. На снимка от Пловдив видях лозунг: „Един друг свят е възможен!!!”. Дали? За всеки случай се „въоръжавам” с know–how-то си от протестите през 1989/1990 и 1996/1997…
Викенти Комитски завършва „Скулптура” в НХА през 2006 г. Работи с инсталации, обекти и видео. През 2012 г. участва в изложбите GO WEST, специален проект на Московското биенале за младо изкуство и …Is This Free? в галерия NutureArt, Ню Йорк. Самостоятелни изложби – No Image Available в The Fridge (2011), София и Субективна география в галерия Сариев, Пловдив.(2011) Участва в групови изложби като Enterpot в галерия Krinzinger, куратор Рене Блок; и An Exclusive Object of Art, куратор Яра Бубнова в галерия Dana Charcasi (и двете част от East by South East, Виена, 2011); Отвъд кредита в Antrepo 5, Истанбул – културна столица на Европа 2010, и др. Живее и работи в Берлин.
