Ново: нещо се случва – не е нещо от вчера или добре забравеното старо. „Ново“ е нещо, което принадлежи изцяло на този момент, нещо, което ние измисляме сега.
Зора: моментът, когато се развиделява, но слънцето все още не е изгряло. Виждаме, че нещо изплува, че изгрява нещо ново, и допускаме, че това е слънцето (може би грешим и светлината идва от космически кораб?), но не сме сигурни, все още не виждаме слънцето.
Нова зора: изплуването на нещо ново, което все още не се е манифестирало.
Тимотеус Фермюлен, 2016
Първата част от текста имаше смисъл на въведение в понятието (като дефиниция и видове) и явлението метамодернизъм (като реалност, изплуваща от специфичен културно-исторически контекст). Втората част се фокусира върху смисъла на метамодернизма като артистична чувствителност и културна философия.
Нидерландски метамодернизъм, нови арт практики
„Средата, винаги започвайте от средата“, съветва Жил Дельоз, един от философите, които метамодернистите разпознават – правилно или не – като „свои“. В известен смисъл метамодернизмът се самоопределя като философия на средата. Не непременно защото се бои от крайностите с тяхната висока квота от грешки, а защото средата-между-крайностите е плоскостта, която 1) включва и поражда височините, и 2) позволява най-добре и най-здраво да се изгради скеле, достатъчно високо, за да ни позволи да надзърнем отвъд стръмните брегове на натегнатите крайности. Метамодернизмът е информираното колебание между възторга от патетичното дръзновение на Икар и сарказма – плод на горчивото разочарование от неговия провал. Ясно ни е, че големите идеи, планове и приказки на модернизма съдържат не само потенциала за провал, но често са неточни, понякога неетични и – случвало се е – направо престъпни. В същото време ние не можем да продължаваме да живеем в безкрайно цитатничене и деконструкция – не само защото, веднъж достигнали дъното, установяваме, че там, долу, няма нищо, за което да си струва да се живее, но защото и постмодернизмът, както именития си предшественик, не описва реалността напълно, точно и вярно. Тогава какво трябва да правим?
Ние предлагаме прагматичен романтизъм, освободен от идеологическо закотвяне. И тъй, метамодернизмът се дифинира като променливото (mercurial) състояние между ирония и искреност, наивност и познание, относителност и истина, оптимизъм и съмнение, в търсенето на множество различни, разнолики и неуловими хоризонти. Трябва да вървим напред и да осцилираме!
Luke Turner, The Metamodernist Manifesto, 2011
Това е последният от осемте принципа на „Метамодернисткият манифест“ на Люк Търнър от 2011 г. „Осцилация“ е дежурен гост в метамодерните мета-текстове, терминът улавя същността на идеята със значенията си на трептене, вибриране, периодическо изменение и колебаене между два установени полюса, между две противоположни позиции, които са се провалили в преговорите си за единство и обединение. „Осцилация“ е и в основата на „Бележки върху метамодернизма“, есето на холандските културни анализатори Тимотеус Фермюлен и Робин ван ден Акер, двама от първите теоретици на движението, което някои дефинират като Нидерландски метамодернизъм.
В основополагащите „Бележки върху метамодернизма“ от 2010 г. Фермюлен и ван ден Акер проследяват оформянето на понятието и го уясняват както в лингвистичен така и в смислов аспект.
Онтологично метамодернизмът осцилира между (…) модерен ентусиазъм и постмодерна ирония, между надежда и меланхолия, между наивност и знание, емпатия и апатия, единство и множество, тоталност и фрагментация, еднозначност и двусмисленост. (…) Внимателно, впрочем: тази осцилация не е баланс; по-скоро е махало, което се люлее между 2, 3, 5, 10, безброй полюси. Всеки път, когато метамодерният ентусиазъм се люшва към фанатизма, гравитацията го дърпа обратно към иронията; в момента, в който иронията се наклонява към апатията, гравитацията я дърпа обратно към ентусиазма.
Vermeulen van den Akker, Notes on metamodernism, 2017
Този текст, заедно с „Манифеста“ на Търнър, ознаменува дебюта на новия „-изъм“ в „истинския“ свят – в света извън академията. Анализа си Фермюлен и Ван ден Акер базират на наблюдения върху творческия живот на младите артисти от изкуствата, киното и телевизията, архитектурата. Артистите са тези, които ни дават идея какво точно изгрява на хоризонта. От началото на първото десетилетие на XXI век в света на артистичните практики се забелязва изместване на фокуса – първо фино и едва доловимо, после все по-гласно и осъзнато творците заявяват и последователно започват да изследват едно ново измерение, една нова нагласа към света. Действително тази структура на чувството би могла да се нарече неоромантична или прагматичен романтизъм, но в такъв случай тази „нова романтичност“ трябва да се разбира правилно: завръщане към патоса на модернизма има, но новият патос не е старият; той е по-информиран, по-внимателен и предпазлив, поучен от уроците на постмодернизма. Същевременно се забелязва една широко разположена тревожност. И пак – това не е старата нихилистична, а нова, работна и дейна тревожност. И тъй, имаме атлетична устременост и дълбоко желание нещо да се случи, нещо да се свърши, всичко да се промени, но тази устременост не е впрегната в юздите на определена идеология: тя цепи вълните, пенни и смолни, следвайки собствената си треактория, без карта и без обозрима дестинация.
Донякъде метамодернизмът възниква от странното послание и неуверената мъдрост на поговорката „Залудо работи, залудо не стой“…
Но по същество метамодернизмът е сложно, многополюсно и многосмислово понятие. В тази нова структура на чувството се различават множество тропи, различни от тропите на 90-те. Но откъде да започнем, махалото на метамодернизма осцилира между безброй полюси. . .. За да започнем отнякъде, ще разгледаме метамодернизма през класификацията, предложена от Фермюлен и Ван ден Акер, които групират новите артистични явления в пет основни теми: завръщане на голямата история, обществена ангажираност, нова искреност, занаятчийство, афект и емпатия.
Завръщането на разказвачеството
Факт е, че през 80-те и 90-те от първостепенна важност е да се избегне т.нар. голям наратив – логичният линеарен разказ, предлагащ кохерентно обяснение на историческата действителност и изграден на базата на (културно установени) диалектически тежнения, йерархии и причинно-следствени връзки, чието послание представлява ценност и съдържа морален императив. Чрез методи като деконструкция, минимализъм, фрагментация и пр. големите разкази метастазират в множество по-семпли или по-сложни тенденции като претенциозния концептуализъм на Деймиън Хърст и почти свещено простия нео-попарт на Джеф Кунс. В началото на второто хилядолетие се забелязва завръщане към смисъла, предлаган от голямата история. Чарлз Ейвъри например и неговата поредица „Островитяни“ (Islanders). Този многогодишен проект е поделен между платна, скулптури, мебели, текстове и филм: той представя образи и форми, които ни изглеждат познати, но които не разпознаваме и все пак разбираме, че те са взаимносвързани и вплетени в някаква причинноследственост; нещо важно, нещо голямо се случва във всяка творба, дори и да не разбираме какво точно. Проектът, който започва като подобие на фрагментиран сюрреализъм, в продължение на повече от 10-те си години живот и еволюция създава и развива собствена си митология. Ейвъри обяснява: „Много хора идват на острова в търсене на Ноумена, това подобно на Йети същество, което представлява Абсолютната истина и което никой никога не е успял да залови. Като че ли (с поклонението си) островитяните искат да сътворят място за съществуване на Ноумена“ (Ейвъри, 2017). Това описание действително пасва на метамодерния инстинкт и стремеж към високото и истинското, въпреки всички съмнения и слухове, че то не съществува.
Младите артисти не измислят нищо ново: те работят с познати от миналото „обекти“, но ги реконфигурират до степен на неузнаваемост. Като чудатите филми на Мишел Гондри, Тайка Уайтити или Уес Андерсън, завладяваща смесица от „истина“ и „измислица“. Почти нелепи в своята сериозност, стилизираните герои на Андерсън танцуват на самия ръб на абсурда и смехотворното в едно Андерсоново митично време, но за разлика от постмодерната парадигма (репрезентирана във филмите на Тарантино например), която третира характерите като есенни листа и цинично им отказва смисъл и самоосъществяване като герои, плетящи собствената си история, Андерсоновите искреност и идеализъм са очевидни, а̀ко и идеалите на героите му да са дълбоко лични и често тривиални. Динамичната камера, ексцентричният хумор, самоиронията и съвършено композираният кадър имат грижата везните да не натежават твърде към възторжената сиропираност на метамодерния ентусиазъм. След конструкцията на модернизма и деконструкцията на постмодернизма, метамодернистите като Андерсън се упражняват в реконструкция.
Обществена ангажираност
Това премисляне и парафразиране на досегашните „правила на играта“ не е изолирано или самоцелно явление, а част от дълбоко уседнал копнеж по промяна на статуквото. Новите артисти желаят да отправят искане, дори изискване към обществото и света. Те вярват в това искане, дори и да не знаят какво точно е то. Обществената ангажираност не е фокусирана в конкретна идея или проект, тя може да бъде много неща едновременно. Като например обществено полезното публично изкуство, колебаещо се между прагматизма и поезията на французина Дидие Курбо. Проектът му „Нужди“ (1999–2006) се изразява в скромни, едновременно публични и интимни граждански действия, като опресняване на боята на пешеходна пътека, засаждане на дървета или изработване и поставяне на къщи за птици. Курбо е завладян от интимната връзка между индивида и пространството: „Градът принадлежи на мен, на нас, на теб, ние го оформяме съгласно взаимоотношенията, които установяваме с публичното пространство“. Желанието за промяна на обществения договор намира директно отражение и в някои нови икономически отношения.
Българката Мария Попова например – автор, блогър и литературен критик – от години поддържа онлайн формата BrainPickings, където два пъти седмично публикува размисли, вдъхновени от книги, личности и събития, културни и философски теми. Мария нарича проекта „плод на любов“ (labor of love) и се издържа от месечни доброволни дарения. Нейната приятелка, музикантката и муза Аманда Палмър пък предпочита комуналния етос на Patreon – всеки път, когато Палмър публикува нещо ново, тя получава от над 15 000-те си редовни патрона над 37 000 долара. Палмър нееднократно е изразявала лоялността си към идеята Patreon, която ѝ позволява да бъде себе си и ѝ осигурява свободата да прави това, което обича. През 2017 г. по собствените ѝ думи Палмър е пре-дарила на различни доброволни организации над 17 000 долара – все доброволни дарения от феновете ѝ. Платформи като Patreon и Crowdfunding са предвестници на една нова икономика, базирана не на капитала, а на обществена служба „на ползу роду“, в която валутата е не долар, евро или лев, а време и културен продукт. Този културен продукт е или може да бъде високо заплатен от обществото, защото той задоволява негови емоционални нужди. В своя TED Talk от 2013 г. „Изкуството да си поискаш“ Аманда Палмър споделя своя бизнес модел и настоява, че дигиталното съдържание трябва да е достъпно и да се разпространява свободно, че артистите трябва да са издържани от феновете си, че музиката трябва да бъде колкото е възможно по-свободна. Музикалната икона е радетел на културата на осъзнатата уязвимост, която ти дава сили да признаеш, че имаш нужда от другите, сили да поискаш тяхната помощ.
Майсторене
Интересът към майсторенето също е отражение на метамодерното желание да се отиде отвъд концептуализма на 90-те и да се прави нещо градивно; увлечението по ръчния труд – бил той готварство, градинарство, блог, ръкоделие или роботика – също е продукт на осцилацията между абстрактното и апатичното, между модернистичния редукционизъм и постмодернистичната отчужденост. Новите продукт-дизайнери залагат на преживяването, на практиката, на уроците проба – грешка и повторение – подобрение. Maker’s Movement е широко разпространено движение, своеобразна мутация на идеята „Направи си сам“, кръстосана с етоса на хакерската култура, чиято философия прониква дълбоко под повърхностния слой на „хоби, колкото да убиеш времето“. Дилетантският начин на мислене – от латински delectare – наслаждавам се – се характеризира с любопитство, ангажираност и ентусиазъм. Любителите дилетанти потъват в избраната от тях дейност не за да напреднат в кариерата или пък за да бъдат приети и оценени от обществото, не от комерсиални подбуди, нито пък от свидливост и нежелание да платят на майстор – тяхната мотивация е удоволствието, което изпитват от самата дейност, чувството, което един завършен продукт предизвиква. Вярата в културата на споделянето (на софтуер, хардуер и ноу-хау) тип „отворен код“ (open source) е характерна за новите занаятчии, а моралът им изповядва принципите нa трите „R“ – намаляване, повторно използване и рециклиране (reuse-reduce-recycle). В последните години идеята на Maker’s Movement се разпространява все повече и навлиза все по-навътре и в образованието. Завръщането на работилницата – където можеш да поправяш, сглобяваш, разглобяваш, да майсториш и добиеш практически умения – в училищата е една от най-мощните противоотрови срещу обвързаността и зависимостта на децата от смарт-технологиите. В изкуството тази „занаятчийска“ тенденция е представяна от артисти като холандеца Роб Форман. В своите скулптури и инсталации Форман съчетава различни материали и различни културни отпратки, за да постигне разносмислен ефект – като че ли група оцелели след глобален катаклизъм са се заели набързо да издигнат структура от материалите, пръснати наоколо, като картон, стъкло, дърво и плексиглас. Много от образите на Форман са неудобни и донякъде потискащи, примитивни и дистопични, с научно-фантастични и хипарски нотки едновременно, но тези конструктивистки произведения притежават странна индустриална красота. Отново: отпратките към стари идеи и тропи са там, но те не са нахвърлени потпури, а са реконструирани и интертекстуализирани по нов начин. „Аз се опитвам да създавам архитектурата на измислени общества, които живеят в отдалечени места или заемат градски пространства. Тези общества ще представляват смесица от утопия, разрушение и красота.“ (Форман)
Новата искреност
Подходи като майсторенето и „отворения код“ не се ограничават до визуалните изкуства. Проектът на композитора и експериментатор Тод Маковър от 2013 г.„Симфония за Торонто“ е основан тъкмо на базата на надграждане и сътрудничество между композитора и гражданите на Торонто. Маковър кани всички да му изпращат файлове с музики, звуци и шумове от града, които той организира, и след това отново кани участниците заедно да „редактират“ симфонията, да отнемат и добавят мелодии, звуци, тембри, акорди – докато резултатът им се хареса и „заприлича“ на Торонто. Проектът размива границите между високо и ниско, професионално и дилетантско, авторско и „народно“ – това е един от многото примери на новата искреност, която е едно от най-силните оръжия на съвременния творец. Уморени от многосмислието, еклектичността и хитроумието на 80-те и 90-те, авторите внимателно, но чистосърдечно посягат към инструментариума на един информиран неоромантизъм. Все повече композитори се питат като Винсент Меелберг: „А какво, ако искам да композирам красива музика?“. Страхът да те помислят за повърхностен и неинформиран или несериозен и сантиментален – за евтин! – възпира много млади композитори да пишат красива (разбирай консонантна, мелодична или дори тонална) музика и затваря звуците им в структурите на нечия композиторска система. Холандският композитор Якоб тер Фелдхаус – назоваван от пресата „Анди Уорхол на новата музика“ – признава, че едва на 50-годишна възраст е намерил смелостта да пише музиката, която винаги е искал да композира: „[Музиката ми] се изправя срещу свръхупотребата на дисонанса от последните 40 години. Наскоро намерих подходящ израз за това, което правя: аз напиперявам моята музика със захар“ (I pepper my music with sugar, Veldhuis, 2001). Сред музикалните артисти с метамодерна осъзнатост са CocoRosie, Bright Eyes, The Knifе, Fleet Foxes, Sturgill Simpsons и Buckethead – избрани примери сред стотици други, те искрено и лично, и без изкуствен свян заявяват позициите си чрез своята музика: какъвто и да си, откъдето и да идваш, в каквото и да си се забъркал – бъди истински, отворен, уязвим, верен на себе си. Да бъдеш искрен и да гледаш на света с широко отворени очи може и да е наивно, но все е по-добро от алтернативата.
Афект и емпатия
Тази нова искреност вълнува и предизвиква ответна реакция. Афектът и емпатията се завръщат като големи теми в изкуството, в пърформанси като това на Шая Лабъф, Ронко и Търнър #IAMSORRY, стендъп комедията и активизма на персоната Ръсел Бранд, актовете на Бо Бърнъм, ювелирно композирани от музика, актьорство, комедия и активизъм, уличните гигове и невероятните експерименти на илюзиониста артист Дейвид Блейн, оперните продукции на каталонската група Ла Фура делс Баус, пърформанса The Welcoming Revolution на английската театралната компания Feat.Theater (2018), платформата на германската група „Римини Протокол“, или по-общо, т.нар. ангажиран театър на проф. Анди Лавендър (2016) като нова форма на преживяване: интерактивна, трансдисциплинарна, обвързана с настоящия момент, но информирана за миналите, често включваща тялото и чувството за идентичност. Тази нова форма на артистично преживяване има една цел – да те сграбчи, да те разтърси, да ти припомни нещо важно, да ти каже „Ти не си сам“.
Това, което правим, е политическо и за това не би трябвало да има каквото и да било недоразумение. Ние пишем текстовете си така, че да не сме недоразбрани. Ние копнеем за нещо друго. За по-поносим свят. Мисля, че музиката може да бъде инструмент, който да създаде движение, пространство, където всичко е възможно. В нашите текстове критикуваме например конструкцията на традиционното семейство като институция, свързана с неравенство, несправедливост и отлъченост. Предизвикателството е да живеем в солидарност отвъд традиционните семейства, нациите и икономическите обединения.
Време е за движение напред, за падане или за полет.
The Knifes, Shaking the Habituals, 2013
Политическата и обществена ангажираност, визията и волята за промяна, както и динамиката на личностното израстване са централни теми на т.нар. скандинавски метамодернизъм, представян най-добре от „Ханзи Фрайнахт“, аватара на датчаните – съответно философ и социолог – Даниел Гьорц и Емил Айнър Фрийс.
Заключение
Средата е особено, двусмислено място. Място на уравновесеност, а може би и на покой и уседналост. Но средата също е и ризомното коренище, където нещата започват да се случват. В смисъла си на „среда“ и „помежду“ метамодернизмът е не само махало, безсъзнателно осцилиращо между две крайности, не само стабилна основа за градеж, но и сал – сал, плаващ между два стръмни бряга, сал, който е нашият шанс да се освободим от крепката прегръдка на земята, да излезем от горите и храсталаците и да оставим водите да ни понесат отвъд, към новия хоризонт, към заветния остров на Ноумена, към новия ден. Салът е риск, но и спасение. Фермюлен и Ван ден Акер определят метамодернизма като нова зора – между нощта и деня – не случайно. Всички тези нови развития в обществената чувствителност, които тук разглеждаме като „метамодерни“, изплуват през последните 20 години всред серия от кризи. Че съвременното общество се движи от криза на криза, ние всички дълбоко осъзнаваме (с помощта на обществените и социалните медии). Кризата е политическа (поляризацията на ляво и дясно в Европа и САЩ, движението Occupy срещу Чаената партия например), финансова (днес повече отвсякога се гърчим в прегръдките на хищен и мощен капитализъм) и екологична (въпреки съмненията на американския президент). Втори фактор, допринасящ за днешната комплексност, е интернет – медията на метамодернизма. А̀ко и понякога да сме потиснати от усещането за изолираност и манипулация, безспорно е, че днес сме по-свързани отвсякога, по-отворени и информирани. Интернетът е възможност и лична отговорност – как ще използваме тази възможност зависи от нас. Новата генерация А, която идва да замени Х (родените, грубо казано, между 1965 и 1980), Y („милениумите“ или родените между 1981 и 1996) и Z (от ранните 90-те до началните години на ХXI век) е генерацията на родените след интернета. Дали те ще станат свидетели на края на нашата цивилизация, или ще дочакат слънцето?
Фермюлен и Ван ден Акер са по-скоро оптимисти. Те смятат, че кризите заявяват необходимостта от промяна, интернетът ни дава възможността за промяна, а генерация А има желанието за такава. Идеи за промяна? Как и каква би могла да бъде тя? За това ще трябва да отворим книгата The Listening Society на Ханзи Фрайнахт.
П.П. Български примери на метамодерния феномен съществуват, като например някои от експонатите в изложбата на съвременно изкуство от август–септември 2019г. в Пловдив „Open Art Files: Записки и бележки под линия“, творчеството на фейсбук персоната Иванка Курвоазие, на писателя Калин Терзийски, някои от (нелегалните) дейности на групата Destructive Creation, платформата за доброволчество TimeHeroes, инициативата на консултантската фирма от Русе за четиридневна работна седмица от юли т.г и пр. Поради специфичния контекст тези и други български примери и тенденции следва да бъдат разглеждани отделно и внимателно.
