0
8200

Новата партия държава

Ще започна с едно твърдение, което вероятно ще смути мнозина. Твърдя, че ако някой сложи край на посткомунистическата олигархия – онази, създадена с „куфарчетата с пари на Партията“, със силите на „силовите групировки“ и под надзора на ДС-мрежата и с която десетилетия наред се бориха демократичните общности в България, това е не някой друг, а… Бойко Борисов и партията му ГЕРБ. Говоря именно за края на посткомунистическата олигархия, защото краят на идеологическия комунизъм, с който определени люде продължават да се „борят“ и до днес, настъпи всъщност в последното десетилетие на ХХ век, и днес продължава да „живее“ само в главите на маргинални, много възрастни и населяващи най-вече селата и малките градчета на страната ни хора.

Целият въпрос е на каква цена и с какъв резултат приключи ГЕРБ и неговият лидер с въпросната посткомунистическа олигархия. Възцари ли се най-сетне и престана ли да бъде саботиран един европейски демократичен ред в България? Победи ли „демокрацията“, в името на която най-активните в гражданско отношение сегменти на обществото ни се бориха с вездесъщите „комунисти“? На този въпрос е изключително важно да отговорим точно, за да се разберем най-сетне помежду си именно ние, въпросните активни граждани-антикомунисти, за отношението си към ГЕРБ, към неговия „вожд“ и към така смутително за някои надигналата се вълна на политическа нетърпимост към „гербаджийството“.

Защо, ако съм прав, че Борисов практически ликвидира посткомунистическата олигархия в България, срещу него с такава сила се консолидира в последните година-две именно онази широка общност, която имат навика да наричат „градската десница“ – т. е. същата онази общност, същите (буквално същите) хора, които се бориха по площадите и със Станишевата „Тройна коалиция“ и с уродливо-червено-Доганово-атакаджийския „кабинет Орешарски“ и даже – по-възрастните от тях – с Виденовото (пост-Лилово) БСП? Дали защото, както ни внушават разни манипулатори, тази общност „олевя“, бе „разложена“ от перверзните „либерали“, та през миналото лято се озова на своя традиционен площад заедно с най-неочаквани групи: по генезиса си действително леви – като тези на Мая Манолова, с „отровното трио“ и дори с определени националистично настроени групи? Защо към тяхната градска вълна този път проявиха масово съчувствие и обичайно „анонимните“ и аполитични, обмърморващи „и тия и ония“ фенове на шоуто на Слави? Някакъв задкулисен (но мощен) остатък от вездесъщото комунистическо ДС ли изкуши тези толкова разнородни общности да се съберат в – както се опитаха да ни внушат – „нов Отечествен фронт“? Но защо тогава от цялата тази „ляво-либерална“ конспирация срещу „десния“ Борисов въобще не спечели БСП, която отчетливо започна да се маргинализира именно във въртопа на анти-ГЕРБ вълната и днес по-скоро ѝ е нежелан придатък?

Ще кажа. Защото въобще не ставаше дума за „лява“ реакция срещу победилата (в лицето на ГЕРБ) „десница“. Ставаше дума, трябва да диагностицираме това точно – за масова реакция срещу онова, в което превърна страната ни, да – победилият посткомунистическата олигархия на прехода, Борисов. А то, ако трябва да го характеризирам максимално кратко, се разкри като автокрация (на политическата повърхност) и грандиозна партийно-зависима олигархия без цвят (под политическата повърхност). Да, Борисов победи посткомунистическата олигархия, тормозила нашенския преход не инак, а защото я превърна в своя всепояждаща и идейно всеядна клиентела. Руинира вездесъщите БСП-барони, защото ги „купи“, защото именно по маниера на до-десетоноемврийската БКП превърна ГЕРБ в партия-държава; изпълни държавната и местната администрация с партийно-лоялни към себе си, но съвсем не антикомунистически настроени чиновници (израстващи именно благодарение на тази си лоялност и на абсолютно нищо друго); създаде обхванал цялата страна „обръч“ от „герберски“ фирми, към които потекоха и държавните и европейските пари, обществените поръчки и техните полуанонимни, но „наши“ подизпълнители. Точно както в комунистическата епоха в различните краища на страната се издигнаха местни „господари“, дирижиращи целия бизнес в своите региони – издигащи и „смазващи“, но съвсем не на идеен принцип, когото заблагоразсъдят (разни „Пилета“, екземпляри от които видяхме нагледно в последните дни на 45-ото НС).

Да, особено в последния мандат на Борисов усещането за завърналата се след три десетилетия „партия-държава“ стана толкова осезателно, че нищо пропагандно-бълбукащо на политическата повърхност не можеше повече да го тушира. Сдобихме се с „наши“ милионери, които при това се разконспирираха с войните, които започнаха да водят с остатъците от „не-нашите“; с „наши“ прокурори, които водеха тези техни войни, с „наши“ рекетьорски къщи (спомнете си „Осемте джуджета“), които изпълняваха „мокрите“ им поръчки. Почти всички хартиени медии и телевизии станаха „наши“ и заговориха в единен Борисово-похвален тон, както тогава, когато през миналия век отразяваха ежедневните успехи на „развитото ни социалистическо общество“. Отгоре на всичко най-„избраните“ (най-безличните или най-одиозните) от тези „наши“ в определен момент се оказваха в близки, в лични контакти със самия премиер на „партията-държава“. Един, научихме, му подарявал златни кюлчета за рождения ден, друг играел редовно карти с него, с трети обсъждали прелестите на поредната „Мата Хари“ и т. н. Този най-вътрешен кръг на новата (деидеологизирана) „партия-държава“ все повече започна да натрапва аналогията с „ловната дружинка“ на Правешкия „Тато“, докато пък оторизираните изпълнители на волята на „лидера“ и задушевната му „дружинка“ – неговите министри все повече започнаха да приличат на Татовото „политбюро“ или на мафиотски кръг (вижте как през 2017 г. трима от тях целуват ръка на Борисов – в най-буквалния смисъл на думата[1]).

Всичко това, казвам, започна да става все по-ясно видимо в последния мандат на Борисов. Започна сиреч да става ясно за широката общественост, че той е „разбил“ остатъците на БКП като е изградил едно… ново БКП, гостоприемно интегрирало както готовите да му служат членове на старото, така и неистово желаещите да останат на политическата сцена „разбити авари“ от десницата на прехода (СДС, превърнали се в нещо като дейците на казионното БЗНС при комунизма).

Завършил с успех изграждането на алтернативната на „комунистите“ партия-държава, Борисов изпадна през последните години във всъщност закономерната за всеки успял автократ политическа болест, която бих нарекъл „автократична деменция“ и която, специално при него – вероятно поради манталитетния му бекграунд и ранната му школовка при „правешкия диктатор“ – се прояви във все по-отчетливи прилики именно с Тодор Живков. Започна да се държи все по-безцеремонно и шегаджийски-просташки с журналисти, с културни дейци, с експерти, да говори за държавата изключително в първо лице единствено число, да се хвали с измислени успехи. Изгради същинска мания към асфалт и магистрали (а в България няма нито една изцяло завършена магистрала). Изпадна и в същинска митомания: всички европейски и световни лидери започна да ни представя като свои близки „приятели“, над които при това той има неотразим чар и влияние. Страхливата си и компромисна (между Русия и ЕС) външна политика начена да ни представя като много „хитра“ по „байганьовски“ маниер.

И ето: най-вече тази автократична деменция и митомания пропука образа му в очите на широката общественост. От вдъхващ респект „народняк“ (тип, да речем, Стамболов или Стамболийски) той скоропостижно се превърна в нескончаем резервоар за вицово осмиване. А вицовото осмиване – знаем го от епохата на комунистическата автокрация – винаги е на границата да се превърне от смях в освиркване, от смях в гняв.

Е, моята теза тук е, че именно онова, което Борисов произведе, побеждавайки по този начин посткомунизма в България – побеждавайки го чрез превръщането на с мъка изтласквалата го демокрация в автокрация-и-олигархия, чрез „изкупуването“ на цялата му клиентела (заедно с нейната корупция) доведе до онова, което така много смущава днес някои представители на антикомунистическото „ветеранство“, а именно – общият фронт срещу Борисов и ГЕРБ на действително твърде разнородни групи и обществени сегменти. Демократите в страната (които никой не може да заблуди, че протестите ръководел Радев) се изправиха срещу „десния“ ГЕРБ, именно защото с безпогрешното си, формирано през целия преход чувство, усетиха, че десетилетието на тази партия руинира демокрацията в България от противоположния край на руиниралите я в предишните години „посткомунисти“. Именно затова, казвам, те се изправиха срещу него, а не защото „олевяха“. Истински левите фрагменти – тип Нинова-БСП, неистовата Мая Манолова и т. н. – пък го сториха, защото се видяха маргинализирани, оставени без възможност за независима „клиентела“. Широките Слави-Трифонови кръгове накрай, присъединиха масивната си вълна към останалите, защото прогледнаха за инсталиралия се „нов Бай Тошо“, който им разкри с цялата си „популярна находчивост“ любимият шоумен.

С две думи, лятото на тази година с нещо базисно започна да ми напомня онези месеци след „снемането на др. Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП“ и обхваналото огромни маси от населението на страната желание това „снемане“ да бъде доведено до край. Защото, ако бъдем трезви, и в онези дни това желание бе събрало в „единен фронт“ най-разнообразни – както тогава не подозирахме – групи хора: и искрени демократи-антикомунисти, и дисидиращи леви, и монархисти-носталгици, и „великобългарски“ националисти, и рокаджийско-хипарска младеж, и даже анархисти. Да, подобно събиране „в едно“ крие опасности и те се проявяват в последващия ход на времето (както се проявиха и тогава). В определен момент обаче то е неизбежно. Неизбежно е именно когато на обществото е започнала да противостои партия-държава, задушила по различен начин всички негови сегменти. Защото тогава всички тези сегменти – именно по вина на инсталиралата се срещу обществото партия-държава – започват да имат една цел – нейното премахване. И тази цел няма как да не придобие приоритет над „сегментните“.

Борисов и ГЕРБ (съгласен съм, в други и несравними с тогавашните условия) победиха посткомунистите (но и демократите, и левите, и десните, и по-либералните, и по-консервативните) като си построиха „партийна държава“, т. е. като по същество руинираха постигнатото срещу посткомунизма със средствата на… посткомунизма. Ето защо днес те се превърнаха в антагонистичният полюс на цял „единен фронт“. Те, а не вече „комунистите“ (които бяха погълнати), те, а не „чалгаджиите на Слави“, те, а не „онази, помните ли я от 2013 г. Мая Манолова“. И ще кажа, че който не осъзнава това, или – ако е антикомунист, не е вече и демократ, или, какъвто и да е, е изгубил разбирането си за настоящето и пребивава в произволно избрано от него минало.

Днес аз не бих се наел да прогнозирам как и дали ще бъде постигната общата цел на този „анти-ГЕРБ фронт“. Именно защото помня 1990 г., когато срещу въстаналите против партията-държава разнообразни обществени сили стоеше именно… партията-държава, а тя е мощен противник. Сега положението е аналогично: срещу анти-ГЕРБ статуквото е изправена клиентелата, олигархията, „нашата“ местна власт, „нашата“ прокуратура, „нашата“ мафия, „нашата“ преса, т. е. всичко онова, което ГЕРБ произведе в края на своето управление. Убеден съм обаче, че както тогава, така и днес усилието е задължително. Защото поне на нас, антикомунистите-демократи, никога не ни е трябвала победа над „комунистите“, която не е демокрация, а сива олигархия и автокрация.

___________________________

[1] https://youtu.be/c0sRAD6cqeE

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияNocktern: нов прочит
Следваща статияВреме в кутия