Начало Идеи Дебати Новата съпротива срещу досиетата
Дебати

Новата съпротива срещу досиетата

Портал Култура
05.11.2013
1348
пикадили2999
Един от първите документи в досието на агент Пикадили за изпращането му в Лондон. Снимка: Красимир Юскеселиев, „Капитал“

Какви са перспективите пред разкриването на досиетата, има ли опасност от закриване на Комисията по досиетата и връщане на чадъра върху кадрите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА в съвременните разузнавателни структури на България?

На 29 октомври в Народното събрание се проведе кръгла маса, провокирана от предложеното от депутати от БСП и „Атака“ връщане на параграф 12, с който се скриват агентите на Държавна сигурност в разузнаването, и от изявлението на Сергей Станишев, че се обмисля закриване на Комисията по досиетата. Дискусията „Предизвикателствата пред разкриването на досиетата в България“ бе организирана от фондация „Конрад Аденауер“. Сред участниците във форума бяха председателят на Комисията по досиетата Евтим Костадинов, журналистът и основател на сайта desebg.com. Христо Христов, адвокатът от „Програма Достъп до информация“ Александър Кашъмов, историкът Момчил Методиев, философът Калин Янакиев, както и председателят на Комисията по досиетата (2001-2002) Методи Андреев.

Александър Кашъмов: Това, което се случва днес, е връщане с 15 години назад


Нашето законодателство, свързано с разкриване и достъп до документите на службите за сигурност на България по време на комунистическия режим, се развива от 1997 г. досега. За съжаление процесът не е еднопосочен. Можем ясно да видим, че има стъпки напред и стъпки назад. България не тръгна по пътя на лустрацията. Оказа се, че такова политическо мнозинство у нас не е имало. В случаите, в които имаше определени лустрационни разпоредби, те отпадаха по един или друг начин. Последният такъв пример е решението на Конституционния съд от 11 октомври тази година, с което и нормата от Закона за радио и телевизия, предвиждаща такава лустрация, беше обявена за противоконституционна с абсолютно погрешно цитиране на практика на Европейския съд по правата на човека. Цитирани са три решения, които казват точно обратното на това, което приема българският Конституционен съд.

Всъщност България не е толкова назад в този процес, защото първият закон е приет през 1997 г. по време на управлението на ОДС. Разбира се, законът от 1997 г. не е достатъчно силен, защото предвижда главно право на достъп на хората до техните документи. С изменение и допълнение от 2001 г. беше въведено за първи път и установяването на принадлежност на кандидати за публични позиции. С приемането на Закона за защита на класифицираната информация през 2002 г. този закон беше изцяло отменен и тогава България тръгна категорично назад. Също през 2002 г. беше приета инструкция на министъра на вътрешните работа – по това време Георги Петканов – която имаше за цел да замести режима на достъп до тази документация в системата на МВР. Инструкцията не беше толкова лоша като текст, но тя категорично не се прилагаше. Тогава започнаха и съдебните дела на хора, които са засегнати и които не можеха повече да четат в документалния архив, а така също и на журналисти, като най-бележитите дела са на журналиста Христо Христов. Едното от тях бе срещу отказ на министъра на вътрешните работи да предостави достъп до литерните дела на радиостанциите „Свободна Европа“, „Дойче веле“ и Би Би Си. Това дело беше спечелено във ВАС. През 2004 г. петчленен състав на съда категорично отмени отказа на министъра и го задължи да предостави поисканата документация, като поради липсата на специален закон беше приложен Законът за достъп до информация. През 2004 г. Христо Христов започна дело срещу Националната разузнавателна служба заради отказ да бъде предоставена документация на Първо главно управление. През 2007 г., с окончателно решение на Върховния административен съд, НРС беше задължена да предостави тази информация. Тогава тя изпрати в новосъздадената Комисия по досиетата сто тома и Христо Христов включи тази уникална документация за своите разследвания.

През 2006 г., в хода на публичния натиск покрай тези дела и преди влизането на България в ЕС, беше приет с консенсус – подчертавам с консенсус, тъй като виждаме къде сме сега, – новият закон, за който мога да кажа, че е от добрите и качествени закони в Европа и дава сериозна възможност за разследвания, за това хората да четат своите документи, както и за проучване и оповестяване на широк спектър от публични длъжности и лица, заемащи публични дейности. И накрая с Решение №4 от 2012 г. по конституционно дело №11 от 2011 г. Конституционният съд със забележителния консенсус от 12 на нула гласа прие, че законът изцяло съответства на конституцията, че член 32, гарантиращ правото на личен живот, не е нарушен, тъй като правото на обществото и на гражданите да научат тази информация за хората, имащи такава принадлежност и заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности, надделява над защитата на личните данни, тъй като личната сфера на публичните фигури е много по-занижена като защита от тази на обикновените граждани.

Това, което се случва сега, изглежда прилича на връщане с 15 години назад, защото е предложено да бъде върнат параграф 12, който беше отменен през 2012 г. от мнозинството в Народното събрание. Параграф 12 защитаваше от разкриване определени ръководни длъжности в двете разузнавания. След отмяната му веднага започнаха опити за реставрация и това беше ясно засвидетелствано от дискусиите, които се водеха в комисията по вътрешна сигурност и обществен ред във връзка с четирите закона, свързани със сектор сигурност. Тогава колегите от разузнаванията изключително упорито, с толкова неясна аргументация, каквато виждаме и днес с предложението, внесено в Народното събрание, поискаха да бъде върната тази защита. Тази защита е очевидно непропорционална, освен това е изцяло пренебрегнат фактът, че действащият Закон по досиетата осигурява защита, когато става дума за националната сигурност, и на трето място се прави невярното внушение, че Законът за защита на класифицираната информация забранява оповестяването на такава информация. Това не е вярно. Законът за защита на класифицираната информация действително защитава информаторите на съвременните разузнавания, но те не попадат в параграф 12 – там се говори за ръководни длъжности, началници на отдели, на сектори, на секции. Така че всъщност се пречи да видим кои са били хората, които са заемали тези ключови позиции във важните за прехода моменти.

Христо Христов: БСП поставя под съмнение политиката, в която участва от 2006 г.


Защо през 2013 г. ние отново сме тук и отново трябва да обсъждаме въпроса с досиетата? Не беше ли той решен с приемането на Закона за досиетата през 2006 г.? Аз смятам, че именно с приемането на действащия в момента закон беше положена тази държавна политика, която – ако направим паралел с другите страни от Източния блок, които извършиха декомунизация, ще видим, че те се справиха много по-рано – постави основите на научаване на истината за близкото минало и разкриване на сътрудниците на Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА. Можем ли обаче днес, когато отново се говори за връщането на параграф 12 и дори за закриване на Комисията по досиетата, да приемем, че действително има държавна политика, която е решила веднъж завинаги този въпрос. Моето лично мнение е, че през последните седем години се натрупа достатъчно позитивен опит, за да кажем, че действително – макар и с постоянни трудности – тази държавна политика е факт. Много е важно да се подчертае, че тази държавна политика е в резултат на обществен и политически консенсус.

През различните периоди имахме плахо отваряне на досиетата, като започнем с първия закон през 1997 г. и опитът той да бъде разширен преди парламентарните избори през 2001 г. След това при смяната на политическата власт се стигна до затварянето на досиетата и до тяхното замразяване и забележете – само 4 години по-късно, през 2006 г., тези партии, които отмениха закона през 2002 г., гласуваха за отваряне на досиетата. Защо? Защо през 2006 г. те гласуваха така? Защото бяха поставени под силен обществен натиск – вътрешен и международен.

За мен е изключително неприемливо днес, седем години по-късно, политическите партии, които подкрепиха тази политика и бяха в основата на този политически консенсус, а именно – БСП и ДПС, отново да поставят под съмнение политиката, в която участваха самите те. Въпросът е защо го правят. Моето лично обяснение е: заради старите зависимости. Днес БСП трябва да каже кога е била откровена с българското общество – през 2006 г., когато участва в този политически консенсус и се опита да се разграничи от ДС, или днес, когато отново някакви очевидно задкулисни фигури диктуват на нейните депутати какви законопроекти за затваряне на досиетата трябва да бъдат приети. Същото важи и за ДПС, макар че реално до този момент не сме видели някой от лидерите да заеме политическа позиция. Четем неофициални съобщения, включително на лидера на БСП Сергей Станишев, че може би Комисията по досиетата трябва да бъде закрита поради някакви си там финансови причини. Извинявайте, г-н Станишев, вие бяхте този, който през 2006 г. каза на българското общество, че то има правото да знае кой кой е в тази държава. Нещо повече, БСП беше тази политическа сила, която през месец май миналата година подкрепи избора на втория състав при втория мандат на Комисията по досиетата. Как така преди година и пет месеца БСП е подкрепила продължаването на тази държавна политика, а сега изведнъж прави отстъп? Мисля, че ние като гражданско общество трябва да помогнем на БСП и на ДПС и да направим така, че те да бъдат задължени да не отстъпят от тази държавна политика, в която участваха през 2006 г.

Тук съвсем накратко ще се спра на три положителни практики, които бяха развити след приемането на Закона за досиетата. Първата е самият законодателен процес. Беше споменато, че Законът за досиетата, приет през 2006 г., изтърпя две много важни проверки. Първо, чрез националния омбудсман през 2010 г., когато бе отхвърлено искането на издателите Димитър Иванов, познат като последния началник на Шести отдел на Шесто управление на ДС, и г-жа Шаренкова, които се опитаха чрез държавния омбудсман да сезират Конституционния съд за противоконституционност на закона. Втората проверка беше миналата година с това безпрецедентно решение на КС по казуса с бившия външен министър Стоян Сталев. Тогава Конституционният съд отхвърли опитите да бъде блокиран Законът за досиетата и посочи, че дейността на Комисията по досиетата е изключително важна за българското общество и за правото му на информиран избор.

Втората положителна политика, която беше зададена със Закона за досиетата е политиката на недопускане на служители и агенти на ДС на ръководни дипломатически постове. Такова изискване не съществуваше в Закона за досиетата, то стана факт след като Комисията по досиетата – това е първата комисия, която успя да преодолее този своеобразен Рубикон – обяви през декември 2010 г. над 190 агенти на ДС и РУ на ГЩ, които са дипломати, посланици и консули. След това тогавашните управляващи от ГЕРБ промениха дотогавашния модел, който допускаше посланици и консули с досиета да представят България. Това се случи за първи път. То беше изключително важно и затова го подчертавам. Преди това, по време на управлението на правителството на Филип Димитров и мандатите на двамата президенти Желю Желев и Петър Стоянов, както и при управлението на правителството на ОДС през 1997-2001 г., на дипломатически постове бяха назначени доста голям брой сътрудници. Казвам това в стремежа си да бъда обективен. Освен това ние видяхме, че тази политика е устойчива, защото още в началото на настоящото управление бяха разкрити апетитите за връщане на старата политика и назначаване на посланици с досиета. В лицето на президента Росен Плевнелиев имаме поддръжник на политиката за недопускане на такива кадри. За съжаление е известно, че в момента тези кадри заемат второто ниво, там където не се иска президентски указ, и това е показателно за ретроградната политика на сегашните управляващи.

На трето място искам да спомена позитивната политика с извършването на предварителни проверки, позната като модела на тиха лустрация. Това не е вменено задължение на Комисията по досиетата, а опция, която се използва при добра политическа воля и желание от страна на определена държавна или неправителствена организация. През 2007 г. предварителните проверки са 341, през 2008 г. – 490 проверки. През 2009 г. – 430, през 2010 г. има спад – 43 предварителни проверки. През 2011 г. са 4 677, защото годината беше изборна и една част от политическите партии направиха  предварителна проверка за местните избори. През 2012 г. са направени 268 предварителни проверки.

Калин Янакиев: Държавна сигурност е родителната почва на мафията


Действително законът за разкриване на документите на бившата Държавна сигурност, който функционира у нас, е добър закон. Но бих искал да припомня, че той бе приет твърде късно. Бе приет след случването на определени обстоятелства, които силно релативизираха и до днес всяват в обществото силни съмнения по отношение на тоталитарното минало на страната.

Ще припомня, че в самото начало на прехода, веднага след падането на комунизма, процесът, свързан с осветяването на ДС и нейните документи, започна с едно флагрантно престъпление. Една огромна част от архивните единици на тоталитарната тайна служба бяха унищожени от държащите властта тогава.

Разбира се, тези документи, или поне следите от тях, не могат да бъдат напълно унищожени. Както е известно, вербовъчните картончета не могат да се загубят напълно. Но така или иначе, това внесе силно съмнение, което продължава да съществува в обществото и до днес, че редица сътрудници на ДС остават скрити. Далеч отиват последиците от този акт, тъй като той релативизира изобщо доверието в това доколко резултатно сме се простили с тоталитарното минало. Тези съмнения никога няма да изчезнат. Винаги е възможно онези, които биват осветлени по-късно и за които разполагаме само с вербовъчни картони, да съчиняват благоприятно за тях минало, да твърдят, че нищо не са правили, че нищо не са донасяли, че не са съдействали по никакъв начин на тоталитарната номенклатура.

Второ, от това престъпление, с което бе наченато осветляването на нашето минало, произтекоха и завързалите се оттогава дълбоки подмолни зависимости на много хора. Тъкмо тези зависимости дават своето отражение и в момента. Протестите, които текат в България вече четвърти месец, които ескалират, които са насочени срещу онова, което хората от улицата наричат мафия, в много значителна степен се дължат на тези завързани още оттогава зависимости, или хайде да бъда съвсем предпазлив – неизтриваеми предположения за нечисти зависимости. Задкулисието в България е създадено и в резултат на това престъпление.

Освен това нека да припомня, че още във Великото народно събрание, в което левицата, или наследниците на тоталитарната Българска комунистическа партия, имаше мнозинство, се започна с едно нерегламентирано изтичане на информация за зависимости от ДС. Ще трябва да си припомним, че съществуваха определени вестници, например първият вестник, който изнесе такава информация – вестник „Факс“. Той изнесе много премерена информация. В нея бяха разкрити агентурни зависимости на хора, принадлежали към опозиционните партии, унищожени малко след Девети септември, които са лежали в затвори и лагери и чиято зависимост много лесно може да бъде обяснена в смисъла на трудните обстоятелства, в които са живели.

Ще трябва да припомня също така, че за достоверност бяха изнесени няколко имена и от другата, от лявата страна на политическия спектър, които показаха кои са социално чуждите на тази върхушка. Доколкото си спомням, това бяха синът на убития Трайчо Костов и митрополит Панкратий, сега покойник.

Подир това последва глухата съпротива срещу откриването на досиетата. Но междувременно зависимостите вече се изграждаха. Едва след като законът за разкриването на досиетата бе приет, стана ясно колко много хора, заели през този период публични длъжности, изградили мощни бизнеси, политически кариери, са били всъщност дълбоко зависими. Това означава, че задкулисието и, направо казано, мафията в България бе създадена благодарение на късно приетия Закон за достъп до документите на ДС. Което означава: ДС е съучастник в куция, неубедителния, съмнителния български преход. ДС е родителната почва на онова, което протестиращите хора в България днес наричат мафия и това по никакъв начин не може да бъде отречено.

Ние все още даже не знаем колцина от неясно как, но твърде силно забогателите хора в България преразпределиха общественото богатство пак на базата на тази своя зависимост. Ние пропуснахме много дълги години да очистим цели институции – базисни, фундаментални за всяко едно общество – от зависимостите от ДС.

Ще посоча само един крещящ пример, който за мен като християнин е особено болезнен – едва по-миналата година разбрахме какво огромно количество от висшия клир на Българската православна църква е било практически окупирано от ДС. Ние чак тогава успяхме да си дадем пълна сметка за причините на парализа на дейността на тази църква. Практически девет десети от нейния висш клир се оказа силно зависим от ДС. Стигна се до абсурдната ситуация при смъртта на предишния български патриарх да имаме ужасяващата перспектива да не може да се избере патриарх на БПЦ, който да е напълно чист от зависимостта от ДС, и следователно тази сянка да продължи да лежи върху тази основна българска институция. Това е ужасяващо, ако си помислите.

Още нещо бих искал да кажа, което ми се струва много важно. Аз не съм историк, аз съм философ, човек с обществена позиция. В България проблемът, според мен изкуствено, бе пресилено фокусиран върху сътрудниците, агентите, доносниците на ДС. Благодарение на разкриването на досиетата ние, разбира се, научихме имената на основните вербуващи, разработващи и така нататък офицери. Някои от тях са мъртви. Някои обаче са живи. Общественото внимание не бе насочено върху тях. Те и до ден днешен имат наглостта да се показват по медиите и да дават съвети, да тълкуват по свой начин миналото на България, да характеризират сами дейността на тази престъпна организация. Това също е недопустимо. Нито един от тях не е получил каквото и да било наказание за своята дейност. Нещо повече – както казах, общественото внимание към тях въобще не е насочвано.

Ние знаем например кои са основните вербуващи офицери на българския висш клир. Тези от тях, които са живи, се изказаха по телевизията и обясняваха, че са действали в името на националния интерес. Доносниците бяха заклеймени, те – никога. Те образуват формални и полуформални задкулисни кръгове със странни и цветисти имена и до ден днешен имат наглостта да се държат цинично и да говорят по медиите. Не мога да си представя при равнопоставеност на нацистките и на комунистическите престъпления би ли било възможно висши функционери на СС или на Гестапо 20 години подир краха на нацисткия режим да се показват по националните медии и да дават съвети, нравствени оценки, да пишат сами историята на своята престъпна организация. Това ми се струва абсолютно недопустимо. Трябва да кажа, че това е основният ефект на нашия преход по отношение на наследството на ДС. Офицерите, мъчителите, тези, които са разработвали схемите за зависимост, тези, които са били същинската задкулисна власт на тоталитарната държава, не получиха дори морално заклеймяване. Не е допустимо при това положение ние днес да сме изправени пред крачката назад. Ние сме пред прага на поредния опит за съпротива, за прикриване на миналото, за пренаписване на миналото, за фалшифициране на миналото.

Накрая ще си позволя дързостта да кажа кой е основният виновник за всички тези неудачи. Това е Българската социалистическа партия.

Момчил Методиев: Отварянето на архивите на ДС е най-старата гражданска кауза


Ще започна с по-общи разсъждения като историк, за да стигна до по-конкретните, свързани с ползата от отмяната на параграф 12 и причината, поради която неговото връщане противоречи на обществения интерес. Отварянето на архивите на Държавна сигурност е най-старата гражданска кауза от началото на прехода (заедно с екологичните каузи). Затова е и най-дълго дискутираната, а оказва се и най-трудно решимата кауза, която не може да се реши без подкрепата на политиците. Това е кауза, която ни доближава до развитите демокрации.

Съществува една мисъл, към която в началото подхождах много резервирано, но по-късно я приех като достоверна: „Колкото по на изток от Германия се отива, толкова по-затворени са досиетата”. На пръв поглед звучи опростенчески, но всъщност има своите основания.

Политиците, които трябваше да реализират тази гражданска кауза в началото на прехода, бяха изправени пред една дилема – да манипулират достъпа до архивите в своя полза (като разполагат със скрита информация, достъпна само за тях) или да ги предадат на един независим орган, като по този начин ги направят достъпни. Политиците, които се опитаха да манипулират тази информация за свои цели, пострадаха и (основателно или неоснователно) започнаха да бъдат асоциирани с популярния днес образ на „задкулисието”. Макар и бавно и мъчително, този урок беше научен и в крайна сметка в края на 2006 г. се стигна до приемането на Закона за досиетата и изпълването му с реално съдържание. Трябва да призная, че в началото възможността това да се случи изглеждаше доста нереалистично. Въпреки това със създаването на Комисията по досиетата, предаването на архивите на службите на тази независима комисия и разширяването на кръга от проверяваните лица, то се случи и днес процесът изглежда вече необратим, тъй като не може просто тези архиви да бъдат затворени. Съвсем реални обаче остават опитите да се подкопае доверието в Комисията по досиетата и в нейните решения.

Как може да стане това? Единият вариант, разбира се, е чрез релативизиране на разкритията на Комисията и чрез реабилитацията на кадрите на ДС. Единственият опит за ограничаване на кадрите на ДС в историята на българския преход днес отново е поставен под въпрос – 12 от 21 директори на дирекции във външно министерство са кадри на ДС, както беше оповестено преди няколко дни (23 години след началото на прехода). С други думи сътрудничеството с ДС е по-скоро предимство за дипломатическата служба, отколкото недостатък.

Другият вариант е като се върне параграф 12. Това предизвиква съмнения в работата на Комисията по досиетата. Докато съществуваше параграф 12, всеки си задаваше въпроса: „Ами ако този е скрит?” – и този въпрос не беше лишен от основание.

Как изглежда от тази гледна точка идеята за връщането на параграф 12 и какво се крие зад искането на двете разузнавания? Този въпрос има две страни – историческа и гражданска. Историческата е свързана със скриване на имената на хора, започнали работата си в комунистическите служби за сигурност и продължили да работят в тях и след промените. Гражданската пък означава частично превъзмогване на пълната секретност около дейността на двете разузнавания след 1989 г. Историческия аспект на това искане се основава на два мита – мита за добрите разузнавачи и лошите офицери от Шесто управление и мита за офицерите, служили на родината, и агентите – доносници. И двата мита са напълно несъстоятелни. Днес вече е очевидно, че сред т.нар. доносници има немалко хора, поне в ранните години на режима, които са били принуждавани на такова сътрудничество, докато със сигурност няма нито един оперативен работник в нито една служба на ДС, който да е бил заставен да работи в нея.

Какво предлагат вносителите, какви са мотивите им за връщането на параграф 12? Първо, че става дума за автоматичното връщане на един стар законодателен текст, приет преди 6 години (за скриване на хората, заемали позициите началник сектор или началник секция в двете разузнавания). Това се случва обаче при напълно променена обстановка – все пак би трябвало от 2006 г. до 2013 г. нещата в тези служби да са се променили по някакъв начин, така че разкриването на тези имена да не е проблем. На второ място в мотивите се говори за „действащи служители…, извършващи разузнавателна дейност извън територията на Република България”, а както видяхме с решението от март 2013 г. не беше разкрит нито един действащ служител извън територията на Република България. Защо искането изглежда неубедително и какво ме кара да мисля, че целите са други? Както казах, решението от март 2013 г., с което Комисията по досиетата обяви скриваните до този момент офицери по параграф 12, не подкрепя мотивите на вносителите: не беше разкрит нито един действащ в чужбина разузнавач, не знам да е бил застрашен нечий живот или да е разкрито някакво прикритие на двете разузнавателни служби. Освен това чл. 32 от Закона за досиетата дава право на Комисията по досиетата да не оповестява документи, след като получи „мотивирано предложение” от двете служби. Тоест, ако става дума за същински важни разузнавачи (нелегали), Комисията има право да закрие достъпа до тази чувствителна информация. Ключът обаче се състои в това „мотивирано предложение” – тоест искането трябва да се обоснове и докаже. В резултат на отмяната на параграф 12 за пръв път се въвежда някакъв, макар и много слаб, но все пак реален външен контрол върху дейността на тези служби.

Искането за връщане на параграф 12 следва да се разисква и в контекста на приетия от 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация, който въвежда правила и за декласификация на документи – добре формулирани законодателни текстове, които и до днес продължават да бъдат без съдържание. Например, законът предвижда защитата на всички документи с гриф „секретно” да бъде 15 години, тоест днес трябва да са достъпни всички документи на секретните служби със степен секретни, които са създадени до 1998 г. Така че съществува законодателство, което гарантира постепенното отваряне, разбира се със задна дата, на всички тези архиви, друг е въпросът доколко това законодателство се изпълнява.

В крайна сметка подозрението е, че искането за връщането на този параграф е, за да се скрият имената не на разузнавачи „действащи в чужбина”, а на такива действащи в страната.

Според мен не е достатъчно аргументирано искането да бъдат скрити имена на служители на двете разузнавания, само защото те са продължили да бъдат служители на новите служби. Ако тези служби или оперативни работници по някакъв начин са се намесвали в обществения или политическия процес в началото на прехода, това е знание, което обществото заслужава. Освен това получаването на ограничена информация за работата на специалните служби, включително на двете разузнавания (при спазване на законовите изисквания), е от интерес както за обществото, така и за самите тях. Службите имат интерес да се научат да управляват информацията, която се декласифицира, а не да я отказват изцяло. Липсата на информация ражда слухове и конспирации. А слуховете и конспиративните теории са пагубни за общественото доверие в тях.

Евтим Костадинов: Работата по разкриване на архивите не е приключила


Бих искал да споделя пред вас извършената дейност от Комисията по досиетата и да подчертая нейните бъдещи задачи в момент, в който отново се възбужда дискусия около необходимостта от нейното съществуване. Темата за архивните документи на бившите тайни служби на НРБ е сред малкото, които не слизат от полето на политическата полемика през всичките години на преход. Добре ни е известно, че в периода 1990-2006 г. бяха създавани няколко комисии, които имаха за задача да осветят публичните лица, сътрудничили на тези служби и заемали високи постове в управлението на държавата. Опитите предшестващите комисии да решат веднъж завинаги проблема с битуващата теза за тайните зависимости, базирани на връзки с Държавна сигурност, оставаха половинчати. Решенията им винаги биваха съпътствани от целенасочено възбуждане на обществено напрежение, което бе повод те да бъдат закривани. Цялата тази половинчатост на нещо започнато и недовършено наслояваше в обществото усещането за задкулисие в политиката, за политически сделки, за черна търговия със секретни папки, за политически рекет.

На 6 декември 2006 г. 40-ото Народно събрание прие Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Този закон бе приет в отговор на препоръките в Декларацията на Пленарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) от 8 юли 1997 г. и препоръката на Комитета на министрите към страните-членки на Европейския съюз относно Европейската политика за достъп до архивите от 31 октомври 2000 г. Неговото приемане е и в резултат на обществената потребност, изразявана многократно от отделни политически сили, от различни неправителствени организации и от хора, лично засегнати от репресивните методи на ДС. Искам да припомня, че сега действащият Закон за досиетата бе израз на консенсус между всички парламентарно представени партии в 40-ото Народно събрание. В обсъжданията около неговото създаване взеха участие не само политици, дейци на неправителствени организации, но и представители на реформираните силови структури на МВР, на разузнавателните органи и на Министерството на народната отбрана.

По силата на закона бе съдадена и т.нар. Комисия по досиетата като специален независим държавен орган, който да установява и обявява принадлежността към ДС и РС на БНА на публичните лица в държавата.

Законът „…НЕ възлага на Комисията правомощие да прави оценка на лицата, за които установява принадлежност при извършената проверка по наличните документи. Комисията не извършва оценъчна дейност кое от лицата е работило в полза на националната сигурност, в борбата против тероризма и пр. или кое е извършвало дейност по доставяне на друг вид сведения.”

Последните ми думи са цитат от Конституционно решение № 4 от 26 март 2012 г., в което Конституционният съд излезе със становище по заведено дело по искане на Върховния административен съд за противоконституционност на няколко члена от Закона за досиетата. След това категорично становище на КС получихме надежда, че в една по-спокойна среда ще довършим докрай законовите си задължения, че перманентините атаки срещу работата на Комисията ще намалеят и че през втория й мандат ще имаме възможността да вдигнем още по-високо летвата на изискванията спрямо качеството на дейността ни.

Днес обаче отново съм изправен пред вас да говоря за работата на Комисията и за необходимостта от нея. Правя това, принуден от обстоятелствата, независимо, че при създаването си, тя имаше пълната подкрепа от страна на парламентарно представените партии в 40-ото и 41-ото Народно събрание при приемането в пленарна зала на внесените 11 доклада с отчет за работата на Комисията и два последни доклада, приети от Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред в 42-ото Народно събрание – отново с политически консенсус.

В много едри щрихи ще направя пред вас един обобщен доклад на свършеното за периода от 6 април 2006 г. до 29 октомври 2013 г. и ще подчертая бъдещите ни задачи. За разглеждания период Комисията е: проверила за принадлежност 166 236 лица; обявила е принадлежност на 7 944 лица; установила е принадлежност на 8 766 лица; излязла е с 578 решения; на сайта си е публикувала 372 решения.

При извършването на проверки за принадлежност Комисията стриктно се придържа към реда на чл. 3 и чл. 26 от закона на изброените по значимост длъжности и дейности, които законодателят е степенувал, предвид важността на заеманата публична позиция и предвид интереса на обществото. Ще обърна внимание, че съгласно чл. 3, ал. 1 за публичните длъжности не сме изпълнили законовото си изискване по т. 16 за проверка на директора, заместник-директорите, директорите на дирекции, началниците на отдели и началниците на сектори в служба „Военна информация” към министъра на отбраната и на директора, заместник-директорите, директорите на дирекции, началниците на отдели и началниците на секции в Националната разузнавателна служба. Причината е, че цитираните служби и досега не са дали списъците с имената на подлежащите на проверка, които са длъжни да ни предоставят по закон. Продължава проверката в общините. Предстои да бъдат проверени общините в още 21 области. Предстои и проверката на лицата на длъжност в органите на Европейския съюз, Организацията на Северноатлантическия договор и в другите международни организация, в които членува или в чиято дейност участва Република България. Поради непрекъснатите кадрови промени във ведомствата Комисията извършва и ще извършва проверка на новоназначените или новоизбраните лица на публична длъжност или извършващи публична дейност – при кадрови промени. Във връзка с последната промяна на Закона от 2012 г. предстои проверка на лицата, извършвали публични дейности от 10 ноември 1989 г. Комисията направи такава проверка на лицата, изброени в точки от 1 до 6 от чл. 3, ал. 2 за периода от приемането на закона, а сега трябва да разшири назад във времето обхвата на своята проверка. Предстои да провери и останалите лица, извършвали или извършващи публична дейност съгласно споменатите чл. 3, ал. 2 за точки от 7 до 14.

Добре е известно, че в момента тече проверка на банките и кредитните длъжници. Досега Комисията е проверила 17 банки и е излязла с 20 решения, с които е обявила принадлежност на представители на техните управителни органи. По отношение на т.нар. кредитни милионери Комисията е излязла с 6 решения за 5 банки. Информацията е качена на нашата интернет страница. Предстои проверката на по-голямата част от лицата по това законово изискване.

За лицата по отменения параграф 12 мога да посоча, че няма скрити лица. За 28 лица имаше предложение на отменения параграф 12, но след неговата отмяна, на ново заседание и обсъждане на документите, Комисията излезе с решение, като тяхната принадлежност бе обявена в публичното пространство.

Още със създаването на Комисията започна и процесът по събирането на документите. За периода от 7 април 2007 г. до 29 октомври 2013 г. броят на приетите и заведени в архивохранилищата й документи възлиза на 1 468 938 архивни дела, съставляващи близо 14 километра. Картите и картончетата са 2 046 303 броя. Като това са данни само за документите на хартиен носител. Има и такива на електронен носител, на негативи и на филмови ленти. Тук отново ще обърна внимание на факта, че служба „Военна информация” и Националната разузнавателна служба, освен споменатите списъци за проверка, все още не са предали всички документи, които са длъжни по закон да предадат на Комисията. Нашето искане датира от 30 октомври 2009 г., но резултатът от окончателното приемане на тези документи не е налице, въпреки обещанията по време на  срещата при президента през април тази година.

По дейността, свързана с подготвянето на справки, паспортизацията на делата, въвеждането на данни в електронните описи – вече достъпни чрез сайта на Комисията, изготвянето на научно-справочния апарат, сканирането, копирането, качването на електронен носител, реставрирането на делата  няма да се спирам, но не мога да не отбележа, че това е една много мащабна работа, свързана със специализираната дейност на добре обучени експерти. Комисията работи с 93-ма млади служители, назначени на щат, завършили архивистика и история и намерили точното работно място за своята професионална реализация. Искам да посоча, че нашите колеги от Германия работят с 2 300 щатни бройки, а колегите от Полша до 2012 г. работиха с 3 000 служители.

За интереса към дейността на Комисията говорят още едни цифри. Това е броят на подадени заявления от страна на гражданите, желаещи да се запознаят с документите за тях самите или за техните близки. За времето от 7 април 2006 г. до 29 октомври 2013 г. 8 794 граждани са се запознали с документи, съхранявани за тях в архива на ДС и РС на БНА. Удостоверения за репресия са получили 6 202-ма души. Потокът от граждани в приемната и читалнята на Комисията не намалява. За да отговорим на нарасналия интерес през втория мандат на Комисията разширихме нашата читалня.

В последните години ярко се откроява и тенденцията на засилен интерес към архивните документи от страна на изследователите. В читалнята на Комисията с архивни дела по теми с научна цел са се запознали 1 286 изследователи. Годишно вече излизат по няколко книги, написани върху документи, прочетени от архивите на Комисията.

Още от втората година на своята работа Комисията се ориентира към издаването на документални сборници. До момента от поредицата „Из архивите на ДС” са издадени 10 тома. През втория си мандат Комисията засили тази дейност и до края на годината предстои да бъдат издадени още 5 документални сборника. Работим по разгърнати съвместни проекти и с други институции и организации.

Особено значение Комисията отдава и на международното си сътрудничество. От началото на своето създаване Комисията успя в много кратки срокове да извоюва международен авторитет. Ние сме последната държава сред страните-членки на Европейския съюз, принадлежали към т.нар. Източен блок, приели действащ закон и избрали Комисия. България в момента е припозната от своите партньори по това направление. Самите те отчитат, че българската Комисия с добре разписания си закон и с интензивната си работа ги е догонила.

България е и сред основателките на Европейската мрежа за съхранение на архивите, съкратено ЕМСА, в която членуват още Германия, Чехия, Словакия, Унгария, Полша и Румъния. В началото на тази година към мрежата бяха приети като страни наблюдателки Латвия, Литва, Естония и Словения. Съществуването на такава авторитетна организация само по себе си е доказателство, че става дума за специални архиви. За нас сътрудничеството с нашите партньори се оказа много полезно, защото техният опит през годините доказа как с отварянето на досиетата на тоталитарните тайни служби, обявяването на принадлежност към тях и дори с въведената лустрация, пред техните общества се отваря по-широк хоризонт за канализиране на обществената енергия в посока на бъдещето. Там оценката на тази страница от миналото се случи още в началото на прехода и по много по-категоричен начин.

Припомням, че още в самото начало към Комисията имаше отрицателно доверие и минимална разпознаваемост в обществото. Това вече е преодоляно, но стигайки до изпълнение на три четвърти от законовите изисквания отново се поставя въпросът за закриване на Комисията. С прекратяване на дейността на Комисията в този момент ще се подходи несправедливо към обявените публични лица. Няма да се събере и подреди изцяло архивът. По този начин обществото ще се лиши за пореден път от публична информация и до достъп до тези архивни документи на бившите тайни служби. Отново ще се създаде възможност да се спекулира с информация и документи и най-вече с интервенция върху тях. Вместо да се сложи край, ще се създадат различни възможности – въпросът за агенти, картончета и архивни документи в бъдеще отново да се повдига и решава.

Бих искал да направя само един извод, че работата по разкриване на документите, установяването и обявяването на принадлежност към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА на публичните лица, и най-вече по събирането и подреждането на архивните документи, съвсем не е приключила. Законът изисква много повече от нас. В този смисъл, ние, спазвайки го, сме мотивирани да свършим работата, която законодателят ни е възложил. Крайната оценка нека да бъде на обществото, а не на политическата конюнктура на деня.

Методи Андреев: Нуждаем се от лустрация против корупцията


Винаги съм стоял зад това, което прави сегашната Комисия по досиетата. Темата, по която си избрах да говоря днес, граничи с конспирацията, тъй като за да има българско политическо задкулисие, това означава, че липсват опоненти, които могат да го извадят на светло. Всички знаем, че комисията разкрива документи, ако те се намират в нейния архив. Но у всички нас битува убеждението, че има и нещо друго, което не можем да научим, или поне се досещаме, че е така от това, което виждаме да се случва през тези 23 години на неуспешен преход. Човешката енергия, която беше впрегната в реформата през тези 23 години, беше употребена по един изключително перфиден начин от една група хора, които сега наричаме олигархия, и която разми границите между реалната и декларативната политика. Политиците правеха повече декларации и много малко реална политика по отношение на това да бъдат прекъснати порочните връзки между бившите служби на комунистическия режим и създаващата се след 10 ноември мафия в България. В основата на тази логика, която наблюдаваме и на чиито проявления в момента „се наслаждаваме“, стои една крилата фраза, която приписват на бившия лидер на съветските тайни служби Андропов: „Конфронтацията на системите трябва да се превърне в конвергенция на елитите“. И ние станахме свидетели в края на този неуспешен преход на това как елитите на дясното се конвергираха с елитите на лявото по един престъпен начин, за да се създаде тази олигархия.

Фактите, които можем да анализираме са много. Нека си спомним как в началото на прехода от нищото се пръкнаха частни банки без да съществува закон за частните банки, как със заеми от тогавашните държавни банки, които впоследствие се оказаха източени, се пръкнаха т. нар. кокичета на родния или „национално-отговорен“ капитал. Нека да си спомним, че в онова време, в началото на 90-те години, имаше една бяла лястовичка на надеждата, че парите на българските граждани в тези банки ще бъдат защитени. Имаше едно предложение от 1992 или 1993 г. да не се допускат до ръководните органи на тези банки лица, които са принадлежали към елита на комунистическата партия и тайните служби. Спомняте ли си какво се случи тогава? Тогава Конституционният съд отхвърли това първо лустрационно предложение. Ако то беше прието, нямаше да има нито банкови кризи, нито източване на български банки. Припомням тези факти, защото те изграждат картината на това задкулисие, неговите фундаменти. Нека си спомним, че по-късно беше обявен като агент на ДС не кой да е, а самият гуверньор на БНБ по времето на първичното натрупване на капитала, когато имаше финансови пирамиди, когато банките фалираха, когато доларът сменяше курса си всеки ден. Това показва много ясно, че другарите от ДС и от елита на комунистическата партия избраха вместо да правят политика да правят пари, защото те знаеха, че рано или късно парите ще им създадат една тайна власт, която отново ще ги вкара във властта на държавата – нещо, което виждаме в тези последни години.

Нека си спомним, че имаше един богопомазан кръг от хора – не толкова интелигентни, колкото авантюристи, които решиха да вземат кредити. Те взеха огромни средства, които не бяха защитени по никакъв начин с някаква собственост, нито бяха ипотекирана срещу собственост. Възникна едно изключително интересно явление, което не знам да го има някъде другаде в страните от бившия соцлагер – появи се кредитното милионерство. Мога да ви кажа, че в средите на кредитните милионери освен агенти на ДС има и други много интересни лица, това са хора, свързани с партийно-държавната номенклатура на бившата комунистическа партия, това са съдии, политици и пр. Но за тях архивите мълчат, не защото са били мълчаливи винаги, а защото в началото на прехода, малко преди перестройката, тогавашните началници на ДС получават информация, че е редно да се създаде една банка кадри, която да остане неразкрита по време на целия преход. По мои скромни данни тази банка наброява около 3500 души, които през този преход се реализираха в различни политически партии, в различни бизнес кръгове, в различни направления в обществено-политическия живот на България.

Нека си спомним и други неща, нека си спомним, например, за това как по времето на ОДС, когато дойде на власт партия, която беше официално противник на бившата ДС, имаше странни случаи – например съветници на премиера или на президента, които бяха агенти на ДС. Странно е, че един президент на ОДС беше официален противник на лустрацията. Това е странно, защото липсата на истинска лустрация в началото на прехода създаде това задкулисие, създаде това двойно дъно в политиката. Ще ви кажа някои много интересни неща за силата на това политическо задкулисие с факти и с имена. Знаете ли, че премиерът в началото на прехода, покойният Луканов, беше агент на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. Да, той беше агент, но не беше съобщен, защото когато го проверявахме, беше починал. Само че нали никой не се съмнява, че Адрей Карлович е бил агент само на българските тайни служби. Нека да кажем нещо и за знаковия министър-председател Любен Беров, също покойник и агент на Второ главно управление на ДС – премиер във времето, когато в България мафията си взе държавата, когато „Мултигруп“ стана най-силната групировка в страната. Нека ви кажа и това, че когато бях председател на комисията, по време на злополучното управление на т. нар. цар Сакскобургготски, по една или друга причина при нас дойде предварителна информация за някои хора, които трябваше да станат министри по времето на царя. Един от тях беше Стоян Сталев. Той не стана министър, но после беше обявен. Министър на държавната администрация трябваше да стане Стоян Денчев. Той се отказа, а на негово място беше предложен един видим масон и агент на службите – Димитър Калчев. Чудех се защо „Мултигруп“ толкова държи на поста министър на държавната администрация. Оказа се много просто и практично – министърът на държавната администрация контролира обществените поръчки.

Така че това задкулисие продължава и в момента. И когато Сергей Станишев се върти по въпроса за това трябва ли да се вкарва или да не се вкарва параграф 12, нека припомним следното – той е син на Димитър Станишев, който е бил съветски гражданин и секретар на ЦК на БКП и аз питам има ли сериозно разузнаване в света, което няма да се интересува от такива лица. Има много такива данни, които излизат за хора, които сега се лансират от новата коалиция. Има и много хора, за които никога няма да излязат данни, но ако вие влезете в архивите като задълбочени изследователи, ще видите, че там има достатъчно данни, които говорят, че това лице не е било чуждо на системите за сигурност преди 10-и ноември, защото ако си бил крупие преди 10-и ноември, а след това станеш политик, над теб стои една голяма въпросителна. Преди 10-и ноември казината бяха забранени за български граждани, а няма как да си бил крупие в чужда територия, ако не си бил човек на службите. Или примерно по време на комунизма си откраднал фотоапарат за 1500 лева, но следствие не се води и за теб няма никакви последствия. Тези вторични признаци показват силата и ролята на тези 3500 лица, които клонираха фундамента на българското политическо задкулисие. Затова тази комисия е малко прозорче, през което излиза информация към обществото и се дава възможност на изследователи да откриват тези скрити взаимовръзки. Времето за лустрация не е отминало, ние се нуждаем вече от лустрация против корупцията.

На главната страница: Декларация от досието на Ахмед Доган.

Портал Култура
05.11.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора