Новата фаза на протеста

Новата фаза на протеста има три важни характеристики. Първата е, че защитата на статуквото вече се сведе до тактиката „всяка нелепост може да се каже, стига от нея да следва оставането ни на власт“. Ето

топ десет на глупостите

които чухме през седмицата:

– Протестите са организирани от енергийни компании, страхуващи се от намаляването на цената на тока, въпреки че Румен Овчаров и други представители на енергийните групировки в страната не могат да бъдат забелязани със свирки и вувузели (явно, защото конспирацията е много тайна);

– Богатите – със заплати над 4,500 лева – не искат данъците да им се вдигат от Орешарски, който заплашително декларира, че няма да ги вдига;

– Класовата борба започна и буржоазията удари по улиците на София. Работническата класа, водена от едрия корпоративен капитал, банки и прилежащите им медии, се е окопала в парламента, селата и последния етаж на „Радисън Блу“;

– Сорос стои зад всичко това, както се случва в пост-съветското пространство със силно руско влияние. Стане ли Сорос основен „опозиционер“ в една страна, тя вече е поела по правия път на путинизма!

–  Прокопиев и приятелският му кръг дърпат конците, защото все някой трябва да дърпа конци. Хората не могат да си движат ръцете и краката така, че всяка вечер да се събират пред МС и да викат „оставка“. Кой друг може да сътвори подобен пъклен план? (бел.ред. – Иво Прокопиев е съиздател на „Дневник“ и „Капитал“)

–  Орешарски трябва да извади всички партийно назначени министри. Парламентът трябва да го остави да управлява необезпокоявано до май догодина (поне). Конституцията явно ще трябва да се суспендира неформално, за да се концентрира властта в ръцете на експерти (е, и някои корпоративни представители, по Татяна Дончева). Но всичко това е за доброто на страната;

– Протестът е отразяван необективно от медиите, които показват хиляди хора по улиците, вместо милионите, които са си у домаи гледат протестите по телевизиите. Медиите и неправителствените организации трябва да си вземат бележка и да не дестабилизират държавата, като обръщат толкова внимание на протестите;

– Волен и „Атака“ не подкрепят кабинета, което ясно беше доказано от отсъствието му в сряда от НС. Появата му в четвъртък в парламента не оборва тази теза, а остава загадка;

–  От избори при сегашните правила няма смисъл, защото довеждат на власт безотговорни и безпомощни партии. Затова тези партии трябва да останат на власт колкото се може по-дълго, за да се даде възможност да изработят перфектния изборен закон, който ще изкара тях и подобните им партии от властта;

– Демократичен изход от кризата не може да има, ако сегашното правителство не остане на власт!? Това явно е записано в Евангелието, защото не е ясно откъде следва….

Както се вижда, този списък съзнателно пропуска действията и изказванията на Волен Сидеров, за които са нужни специална класификация и внимание от други институции, включително прокуратурата.

Втората характеристика на новата фаза на протеста е

международното измерение, което кризата в България придобива

Досега БСП и ДПС успяваха да скрият истинската роля на Атака в тяхното управление, но вече и ПЕС, и ЕНП знаят за какво наистина става дума. Това означава, че правителството трябва спешно да се отърси от Волен Сидеров било чрез голяма коалиция с ГЕРБ, било чрез разцепване на Атака (или ГЕРБ) с цел привличане на „независими“ депутати. Тези опити няма да проработят, обаче. ГЕРБ едва ли ще се качи на потъващия вече червен Титаник, а пък грозните сцени около евентуално разцепване на „Атака“ и привличането на „по-добрата“ й част към коалицията БСП-ДПС ще са последният пирон в ковчега на този така или иначе несъстоятелен инженерен (хидро-мелиоративен) проект.

Третата характеристика на новата фаза  на протеста е най-важната:

острата нужда от позитивно очертаване на алтернативите

Ясно е вече, че краят на кризата ще дойде с предсрочни парламентарни избори и политическите сили трябва се подготвят за това. БСП и ДПС публично не признават тази необходимост, но и те вътрешно я съзнават. ДПС няма как да се разграничи от корпоративните си спонсори, затова тя ще наблегне на разграничаване от „Атака“, и ще се опита да раздуха традиционната етническа карта.

БСП трябва да се държи по-отговорно, обаче, и да покаже как оттук нататък няма да позволи изпадането си в заложничество било на магнати, било на националистически-популистки партии от рода на „Атака“. Тези две червени линии трябва ясно да се очертаят, за да се върне БСП в европейското социалистическо семейство с достойнство. Дали за това е нужна оставката на Станишев е все по-актуален въпрос, но дори и лидерът да остане, реформите в левицата трябва да са видими и убедителни.

Същото се отнася в еднаква степен за ГЕРБ. Двете червени линии и там са силно размити и досега не сме чули ясно разграничаване на ГЕРБ от модела „една партия, една групировка, една телевизия“. „Пожертването“ на Цветанов е най-малката стъпка, която ГЕРБ е длъжен да направи, за да демонстрира, че е наясно с грешките на собственото си  управление. Дали това ще е достатъчно, е трудно да се каже, но ако искат да не отблъснат голяма част от поддръжниците си, ГЕРБ са длъжни да предприемат подобни мерки.

Новото дясно е изправено пред най-сериозни шансове за мобилизация на подкрепа от протестите, но и пред най-сериозни предизвикателства от възможен провал. Ключови са два аспекта от случващото се в дясно. Първо, не бива да се губи много време в логистика и преговори между отделните партии по отношение на евентуалната коалиция или обединение. Тези преговори трябва да станат бързо и лидерите да излязат с готов резултат пред публиката. Няма защо тези преговори да се случват пред всички, онлайн и т.н.: това, което хората искат да видят, е разбирателство и административен капацитет, достатъчен поне за първоначално обединение. Второ, и по-важно, новата формация трябва да се фокусира върху представянето си на предсрочните избори, да очертае идеи, около които да се изгради бъдещата им програма, да започнат да тестват тези идеи в мрежите и на публични обсъждания. Необходимо е да се виждат и лицата на новото обединение сред протестиращите, без претенции за водачество, но като ясен сигнал за солидарност. Присъствието на тези лидери сред протестиращите ще е и първият реален тест за новата идея: ако новото дясно пропусне този тест, или се провали на него, може да го последва съдбата на ДБГ на предишните избори.

Въпреки целият хаос на политическата ситуация в страната, рационални зърна на развитие има и те трябва да се окуражават. Отчаянието, скептицизмът и апатията – които са най-лесният изход – са истинското лице на безотговорността.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра “Политология” на СУ “Св. Кл. Охридски”. Даниел Смилов има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания. Публикуваме текста, който излезе във в. “Дневник”, с разрешение на автора.