Всички, които участват в кабинета „Орешарски“, са представители на старомодния тип партии. Без изключение. Те се борят за сегмент от някаква обща власт, като общото се приема като някаква нива или като самун хляб – той е голям еди колко си, дай да отчупим някакво парче.
Политологът Тодор Танев пред Портал Култура
От гледна точка на държавничеството как бихте определил това, което се случи след изборите – формирането на кабинета „Орешарски“, лансирането на една програма с цел спечелване на изборите и промяната на приоритетите след вземането на властта?
Трябва да правим ясна разлика между вземането на властта и потребяването на властта, тоест управлението. Тези две неща са съвпадали само в древна Елада. Когато са казвали „държавник“, там са имали предвид политикът, който управлява, и управляващият, който е политик. Това е идеалът, но за съжаление разводът между двете същности вече е факт, случил се през последните 200 години някъде в Европа. Това разминаване не е характерно само за България. Има го навсякъде по света, където ще видите хора, които искат да капсулират държавата, за да могат да играят игра с нулев край – тоест да разделят всичко помежду си. Става дума за хора, които държат на старата роля на политическите партии. В епохата на глобализация партиите са неефективни, защото не могат повече да служат за такова разпределение до шушка, тоест да служат на играта с нулев край. Намесват се нови представителства.
Как се отнася това към кабинета „Орешарски“?
Отнася се директно. Първо, всички които участват в този кабинет, са представители на старомодния тип партии. Без изключение. Това са властни партии, партии, които се борят за властта, а съвсем друг е въпросът дали и как ще я потребяват. Важното е да я вземат. Те се борят за дял от властта, борят се за сегмент от някаква обща власт, като общото се приема като някаква нива или като самун хляб – той е голям еди колко си, дай да отчупим някакво парче. За съжаление изобщо не са избягали далеч от това, което описват нашите класици от 20-те и 30-те години на ХХ в.
Тоест БСП и ДПС са такъв тип партии?
Да, абсолютно. Те делят помежду си някакви сто процента.
А идеологиите им?
Идеологии няма. В случая не говорим за никакви идеологии. След Втората световна война идеологиите са поизчезнали и това вече е научено и в България. Идеологическият човек е като пияният шофьор, който иска да вземе завоя или наляво, или надясно. И от политики, които са по определение леви, той завърта някак надясно, като по този начин разочарова собствените си поддръжници. И обратното. Така че една класическа идеологическа партия, като влезе с голям процент в парламента, след около година вече е загубила половината от поддръжниците си, а ако се дотътри до края на четвъртата година от своя мандат, е останала с един файтон хора. Политиците знаят това и затова не го практикуват.
Казахте, че партиите се борят за властта, за да разделят един самун хляб. Каква е разликата тогава между т. нар. експертно-програмно правителство и познатата коалиционна форма, която беше толкова дискредитирана? Управляващите днес се опитаха да ни убедят, че ако при Тройната коалиция е имало раздаване на парчета – прословутото 8+5+3 – сега няма да е така. Оставаме с впечатлението обаче, че е пак същото, само дето този път е съвсем задкулисно.
Не е съвсем същото, но задкулисие има, да. Тройната коалиция е добра илюстрация на това как се разделят стоте процента или как се играе прочутата игра с нулев край. Типичен пример. Това не може да се повтори при сегашните обстоятелства. За това има причини. Първо, икономиката е в по-лошо състояние, отколкото през 2005 г. Тоест в бурето има динамит, взривното устройство е завинтено и не се знае какво ще стане. Второ, за разлика от тогава, сега има някакви групи, наречени „хората“, които са склонни към излизане на улицата. Разбира се, зад тези групи има политически формации, които са склонни да ги използват. Тоест има опасност да се стигне до неуправляема ескалация, което кара управляващите да не разделят стоте процента официално, а неофициално да заместят нулевата игра с нещо, което в математиката е наречено „размити множества“. Тоест всичко да е накуп и ако може да е съвсем сложно. Конструкцията е толкова бозава, всичко е до такава степен недоизказано, че човек може да получи мозъчно възпаление, ако вземе всичко да научи. Целта е този миг да продължи още малко – „О миг, поспри!“ Живеем в такава инфлация – не финансова, в това отношение имаме борд – живеем в политическа инфлация, по отношение на която за съжаление няма как да наложим борд.
Какво да очакваме от едно правителство, чийто избор опира до регистрацията, до ловкостта на юридическите механизми и в крайна сметка е сведен до единия глас на Волен Сидеров?
Неведоми са пътищата Господни. По същия начин са неведоми и пътищата на юридико-механичните управленски трикове, които всъщност не сме измислили ние. Англичаните ги практикуват много отдавна. Както изтупването на брашнения чувал няма край, така нямат край и тези хватки. Въпросът е дали те се използват в някакъв разумен диапазон – например 10 % от цялата политика – или са в основата на политиката. Ако ме питате защо у нас те са в основата на политиката, ще ви отговоря така – просто липсва политика. Има борба за власт, но за политика не става дума. Абсолютно всички партии, които участваха в тези избори, през последната една година, а и в продължение на няколко години не са представили нищо ново. Гарантирам, аз не съм видял нищо ново, а само версии на нещо, което е познато много отдавна. Щом няма нищо ново, значи няма никаква политика, а има само боричкане за власт. Така че по този въпрос искам да сложа точка. Няма какво да коментирам поведението на хора, повечето от които са ходили в чужбина само на екскурзия. Това не са нито европейски, нито световни хора, те не знаят света, те страдат от невероятен локализъм.
Какво да очакваме от правителството на Орешарски, което управляващите наричат програмно?
Те твърдят, че това правителство е програмно, но аз не виждам програма. Ако всеки списък с неща, които трябва да се направят, представлява програма, то в такъв случай вероятно аз не съм прав. Но нека видим, ако след шест месеца правителството все още е на власт и управлява по програма, аз ще съм този, който ще се извини. Но кой ще се извини, ако наистина съм прав и излезе, че нямат програма, а само се наричат „програмни“. В какво е програмата – в това, че трябва да се отпуснат няколко лева в повече на майките, или няколко лева отгоре на бедните хора? Или може би в това да бъдат компенсирани най-потърпевшите от високите сметки за ток? Но това би било преразпределение и то не за друго, а за да не загине отдавна източеният Български енергиен холдинг заради абсурдни проекти като прословутата атомна електроцентрала. Разбирате ли, какво става? Това е грабеж в грабежа в грабежа, в общи линии нещо като матрьошките.
Много се говори за приоритетите на това управление и за тежкото положение, в което се намира страната. С какво започна обаче дейността на този кабинет – с връщане на пушенето в заведенията и на агентите във Външно министерство. Очевидно това са приоритетите?
Онези, които не знаят добре чужди езици, не могат да правят разлика между различните наюнси на думи, които са синоними в западните езици и все пак имат различни значения. Например на български език има една единствена дума за цел, а на английски има поне 6-7 думи, които при това означават съвсем различни неща. Едно е target, друго е aim, трето е purpose, четвърто е goal и т.н. Да не говоря за думи като управление. Ние имаме една дума за управление, а в английския език има governance, има и management. Руските губернии например се ръководят от губернатори, а не от мениджъри. Какво ли би работил „мениджърът на губерния”, ако такъв изобщо съществуваше? Очевидно е, че има разлика между тези думи. Същото се отнася и за приоритетите. Нашите политици изглежда не знаят, че има различни значения на думата приоритет. Когато приоритетите са сведени до взимане на мерки, то не става дума за приоритети в истинския смисъл на думата. Приоритетът предполага, че имаш възможността да направиш ценностно обоснован избор. А взимането на мерки е пълно подчинение на ситуация, която просто ти е наложена отвън. Вземаш мерки за нещо, което се е случило – например, станал е пожар и взимаш мерки, станало е наводнение и взимаш мерки… Това е пожарникарска реакция, въпреки че в момента не ни управляват пожарникари. Всъщност пожарникарската реакция не е характерна само за пожарникарите, а за всички, които не са пътували, не са видели и не са доучили.
Как ще коментирате тогава тези две мерки – връщане на тютюнопушенето в заведенията и на агентите от ДС?
С това се търси успокояване на общественото мнение. Това са мерки за укрепване на властта, както се укрепват напуканите колони на мостовете по пътя за Пловдив. Това не са мерки, които ще подпомогнат развитието на икономиката, още по-малко ще доведат до очакваната от 15 години промяна в съдебната власт. Но за това никой не говори. Тютюнопушенето в ресторантите ли ще реши въпроса с корумпираната съдебна власт? То ли ще реши икономическите проблеми? Лъжа, измама и абсурд е това, което говорят собствениците на заведения. Пушенето не е модерно нито на Запад, нито на Изток. Тези, които го връщат, изглежда не знаят какъв е цивилизационният избор на целия свят.
Как обаче връщането на агентите от ДС ще укрепи властта?
У нас този въпрос не беше решен през 1989-1990 г. Изпусната бе възможността да бъде решен и през 1997-2000 г. Аз не желая да говоря по този въпрос – заради майка ми, заради баща ми, заради паметта на моите предци и заради бъдещето на моите деца. Проклинам всички, които реабилитират комунистическите репресивни служби. Това не е дори и мярка. Това се нарича ченгеджийница.
Твърдите, че държавници са онези политици, които съсредоточават дейността си изключително върху държавното управление и забележимо по-малко върху партийните борби за завоюване и задържане на политическата власт. И ако за политиците-партийци властта е цел, то за държавниците тя е средство. Роди ли изобщо държавници преходът в България?
Постарах се да дам определение за държавник от моята позиция на кабинетен учен. Такова нещо не е правено досега, поне аз не съм виждал. Съвсем очевидна е липсата на що-годе общоприето и пълноценно разбиране за държавника, след като всеки си разрешава да употребява думата тъй, както намери за добре. Още по-очевидно е, че никой не търси каква е истината – къде от подценяване на държавничеството, къде от стремеж да няма ограничения да се назовава държавник който си поиска. Темата за държавничеството се оказва много важна, тя е център на политологията и същевременно е абсолютно табу, по нея липсват основни определения. Така че не ми се сърдете, ако не съм дал идеалното определение. Всъщност моето определение не е фиксирано, аз използвам старата форма на континуума от – до. В тази скала от – до всички участници са политици, само че от единия край са тоталните партийни функционери с мандатно мислене, а в другия край са държавниците, които, разбира се, също са политици, но потребяват властта с цел търсене и създаване на съгласие. Всъщност съгласието е властта на бъдещето. Това е онази власт, при която не командориш, а създаваш отсега залог за голямо съгласие по-нататък. Това означава, че командваш мозъците на идните поколения. Разбира се, има и политици, които се намират по средата на тази скала, и аз мисля, че в България има подобни политици с определени държавнически приноси. Тези политици са минимално партийно оцветени, те не са партизани и мислят за следващите поколения. Ще ви дам няколко примера, въпреки че аз не съм партиец. На първо място бих споменал Петър Стоянов. Мислил ли е той повече за партията си? Налагало му се е в драматичен момент да свика Консултативния съвет за национална сигурност и резултатът беше добър. Валутният борд беше въведен по времето на Петър Стоянов и с неговата голяма подкрепа, защото той извика световноизвестния икономист Стив Ханке. Оттегли ли се след това Петър Стоянов, за разлика от много други? Не казвам, че е идеален политик, но има държавнически приноси. След това бих споменал Симеон Сакскобургготски, като държа да подчертая, че нямам нищо общо с НДСВ. Само че Сакскобургготски не беше точно партиен водач. Той дори направи лошо на собствената си партия, но очевидно е бил трениран за държавен глава, а не за партиен водач. И той се съсредоточи именно върху това, което е важно за държавника – съгласието. Разбира се, той не беше много в час по отношение на България. Носеше някаква романтична представа за една несъществуваща България с офицери, с учители, които са почитани, със занаятчии… Неговото управление има своите огромни грешки, но плюсовете са повече. Сред плюсовете е не само създаденият благоприятен климат за малкия и среден бизнес. Най-важното е, че там имаше приоритет, ценностен приоритет, а щом има приоритет, има и стратегия – Европа, Европа, Европа. Сакскобургготски работи фанатично за това. Той се оказа точният човек в точното време. Именно той беше необходим, за да може да издържи на всякакви нашенски саботажи, на присъщите съмнения, на българския нихилизъм и т.н. Той не забелязваше тези неща. Вижте, един държавник може да каже: „Искам това на всяка цена“. Икономистът не може да каже това, защото за него не съществува всяка цена, а точно определена цена. Дребният началник също не може да каже това, но държавникът може, той може да пожертва всичко останало заради голямото. Така се случи 1 януари 2007 г. Някои ще възразят, че това можеше да стане и без Сакскобургготски. Аз мисля, че така стана по един по-добър и по-убедителен начин, отколкото ако просто бяхме влезли в ЕС на буксир. Що се отнася до отрицателните примери за държавници ще посоча Любен Беров. Той не е дори и политически партизанин, защото не е политическа фигура. Това, че е икономист нищо не означава, защото икономистът не е учил политика. Подозирам, че има опасност тези времена да се случат отново.
Орешарски ли визирате?
Не визирам никого, визирам само това кой обслужва тъмните сили в България. Имена не казвам, но има „беровщина“, има сили, които искат „беровщина“. Дано не съм прав. Като загрижен баща на деца ще кажа едно – „беровщина“ не ни трябва, трябват ни приоритети. Влязохме в Европа като пътник, който успява да хване влака в последния момент, тръшва се в последния вагон и диша едва-едва запъхтян. Е, хайде, нека най-после този пътник да стане, за да отиде и да си заеме мястото. Оттук нататък пак ни трябва държавник, който да ни каже накъде да вървим. Както Германия е имала Конрад Аденауер, както Южна Корея е имала Пак Чон Хи, какъвто е бил Манерхайм за Финландия и Хаято Икеда за Япония и японското чудо. За да имаме и ние чудо – защото явно тук няма да бликне газ, както при обичаните от Бога народи, които живеят около Северно море – се нуждаем от държавници. Немското чудо е направено от самите германци. Направили са го чрез стратегии и благодарение на истински държавници. Точно от това се нуждаем сега. Слава Богу в България са се раждали такива хора. В момента е нужен такъв човек, но пак подчертавам той трябва да бъде световен човек, трябва да мисли не за партията си, а за бъдещето на страната, трябва да има приоритети, които са ценностни, и да мисли за общото съгласие. Човек, който да е посетил за много месеци чужди университети и столици и да се е върнал в България обучен като един Симеон Радев. Имали сме такива хора и пак ще ги имаме. Оставете андрешковците, дано си отидат най-после.
Споменахте, че Симеон Сакскобургготски е бил точният човек в точното време. Тезата, че появата на Сакскобургготски и създадената от него партия е нещо положително за българския политически живот има много опоненти. Как коментирате твърдението, че разтурването на двупартийния модел с появата на т. нар. център в лицето на НДСВ се е отразило пагубно на българския политически живот?
Не съм много уверен, че двупартийният модел, за който някои съжаляваха толкова много, беше действително двупартиен или пък двуполюсен. Той всъщност беше някаква разновидност сам на себе си, подобно на охлюва, за който е известно, че е хермафродит. Нека ми се обясни кое беше лявото и кое беше дясното в т. нар. двупартиен модел, защото според мен нямаше нито ляво, нито дясно. Следователно дясно и ляво не бяха ясни като оси. Второ, доколкото имаше опозиция на остатъците от бившата комунистическа партия, те се вторачиха в антикомунизма. Те се вторачиха в една идеология, в която имаше прекалено много история. Бъдеще с история не се прави. Аз не съм от Историческия факултет и не признавам опитите на историците да изграждат национална доктрина, в която се вграждат – както сянката на мома се вгражда в чешма – едни три морета, четири реки и пр. От колажи на миналото не може да се направи никакво бъдеще. Миналото е интерпретативна величина и въпросът е от какви позиции се интрепретира. Ако знаеш къде отиваш, тогава имаш минало, иначе имаш минало с много лица и никакво бъдеще, имаш много интерпретации. Откъде да тръгнем? Ако тръгнем от миналото, можем само да налучкаме тенденциите. Този, който строи бъдещето си върху трендовете от миналото, всъщност планира. А плановикът е като пенсионер, който разполага с двеста лева и ако е добър плановик ги разпределя така за днес и утре, че накрая да му останат за едно кафенце. Планирането е майка на мизерията. Големите скокове стават с визия за бъдещето. Да не мислите, че през 1949 г. Конрад Аденауер е имал нещо повече от идеи в главата. Нито тухли са имали тогава, нито машини, защото победителите във войната са ги измъкнали с вагони в една източна посока. Не са имали и мозъци, които пък са били изтеглени в една западна посока. Не е имало и пари. Нищо не е имало в Германия по това време. И ние сме били в национална катастрофа, но българският лев е продължавал да съществува. В продължение на четири-пет години те нямат и правителство. Представяте ли си, една тотално сринатата и систематично мразена от другите нации страна. Какъв е резултатът? С идея за бъдещето за три-четири десетилетия тази страна изпреварва всички останали европейски страни, така че в момента не се знае кой е всъщност победител и кой е победен. И това е така по една причина – победителят в тази война се оказва без стратегия. Как от миналото на великата Британска империя, която е управлявала целия световен океан, да се направи бъдеще? Аденауер няма минало, той прави само бъдеще. Сравнете тези два проекта и ще разберете какво ви казвам. От минало бъдеще не се прави.
Как да си направим бъдеще тогава? Казвате, че с „България на три морета“ не става, с антикомунизъм също…
Ще се върна към центризма на Сакскобургготски. Неговият центризъм беше не медиана, а лявото и дясното, подчинени на европейската идея. Той се впрегна изключително с тази теза. Ето ви го бъдещето. Това е друг вид центризъм. От него партийците могат само да плачат. Такъв центризъм не се появи повече в България. Може би отново ще му дойде времето някой ден. Това не беше коалиране, има огромна разлика между него и коалирането, при което има „наши“ и „ваши“. От подобно коалиране няма как да се случи съгласието. То е много различно от управлението на една партия, която беше отворена към всички и която не беше направила списъци на добрите и лошите. Дано това време дойде отново. Подчертавам, аз не съм от НДСВ и презирам много от ходовете на някои млади министри от онова време. Но имаше идея накъде върви страната. Разбира се, заслугата за това не е единствено на Симеон, но аз посочвам онова, което той имаше в повече – той нямаше нищо друго освен тази идея, той нямаше партия. Ето такова впиване в бъдещето ни е нужно, за да се задвижим напред.
Тодор Танев е доктор на политологическите науки (2002), професор (2003) и дългогодишен ръководител на катедрите “Политология” (1993-2000) и “Публична администрация” (1997-2003 и от 2008-2012) в СУ “Св. Кл. Охридски”. Преподава и в други университети, сред които Американския университет в България и Великотърновския университет. Автор е на книгите “Принципи на контентанализа”, “Политическата култура”, “Политическите стратегии”, „Стратегичеко управление на публичната сфера”, “Анализът на публичните политики”. Последната му книга „Държавничеството“ (2013) бе публикувана наскоро от УИ „Св. Климент Охридски“. Има множество специализации в чужбина в полето на политическата теория, публичната администрация, стратегическия анализ и принципите на доброто управление.
