Преди да получи Оскар за „Земя на номади“, китайската режисьорка Клое Жао вече се е ангажирала, участвала в писането на сценария и режисирала пълната противоположност на аскетичния си полудокументален шедьовър – суперпродукцията на Marvel Studios „Вечните“. На пръв поглед изглежда неправдоподобно, че един и същи човек може да стои зад реализацията на двата проекта, но когато откриете какво е най-сериозното достойнство на митологично-фантастичния ѝ филм, веднага ще оцените избора на Жао за тази позиция. Или пък не, защото повечето зрители на блокбастъри се интересуват предимно от екшъна и зрелището (не че те липсват тук), отколкото от дълбочината на характерите…
Вечните, сътворени от Небесните (които Дарвин едва ли би одобрил) заедно с хората и Девиантите, присъстват в комикс вселената на Marvel от 1976 г. Сюжетните линии в тази паралелна вселена предоставят варианти, подходящи за всякакви случаи, но героите са друго нещо. В унисон с „новото нормално“ – не онова, свързано с пандемията, а с холивудските правила за политкоректност, някои от персонажите, създадени от Джак Кърби и избрани за участие в екранния дебют на тази поредица, са претърпели любопитни трансформации. От събраните за филма десетима безсмъртни, според оригиналния комиксов вариант само две са жени – блондинка и брюнетка за разкош, а във филма броят се покачва на пет (за да има равенство, разбира се). Така от ръководна позиция в екипа е свален Зурас, който изобщо не участва в сценария, и мястото му е заето от Аяк, като образът е трансформиран в женски. Бързоходецът Маккари също е „станал“ жена – първата супергероиня с увреждане, тъй като е глухоняма. 11-годишният Спрайт пък е сърдита гаменка. Лицата от бялата раса, по оригинал девет души, са сведени до четирима (въпреки че в случая с Друиг излъчването е по-скоро на „инопланетянин“). Към новите попълнения от латиноамериканка, мулатка и азиатка (Церсей) се прибавят обикновено маскираният Гилгамеш, който вече е кореец, и технологичният гений на отбора Фастос, който занапред ще бъде афроамериканец и хомосексуалист (неизменно обсъждана „радикализация“ във всяка чуждестранна рецензия). За да завършим представянето, не трябва да пропускаме, че японският самурай Кинго е станал индиец – една от най-необяснимите трансформации в екипа (освен, ако Боливуд не си е платил за реклама), и основен източник на глуповати комични ситуации… Сега си представете, че нямате никаква информация как стоят нещата с героите в оригиналния комикс и небрежно продължете напред.
Всяка аналогия с гръцката митология, преплетена с различни религиозни направления, не е случайна. Представители на древна извънземна раса, Вечните са изпратени на Земята от своя небесен „координатор“ Аришем, за да защитават човечеството от страховити чудовища, но без право да се намесват в конфликтите между хората. В продължение на хилядолетия десетте избрани се сражават с девиантите, наблюдавайки човешката еволюция и подпомагайки развитието ѝ от време на време. После се разделят и заживяват поотделно сред хората. Докато появата на нов девиант, петстотин години след предполагаемото им унищожение, принуждава Вечните да се съберат отново и да се изправят срещу далеч по-сложно предизвикателство…
Без да надскача емблематични представители в жанра, „Вечните“ разполага с характерната за супергеройските епоси на Marvel Studios зрелищна визия и катастрофични преследвания. В същото време Клое Жао се е погрижила нейната кръстоска от космогонични истории и фантастични приключения да се отличава естетически и наративно, защото освен че налага мултикултурализма като норма, филмът разгръща неочакван за подобни продукции трагичен аспект, в който редом с философските и духовните съображения всяка загуба е осезаема за зрителя. А малко клишираният сценарий придава релеф и плътност на създанията на Джак Кърби.
Жао се е нагърбила с тежката задача да създаде индивидуални портрети на десет почти еднакво значими действащи лица и успява да провокира истински емоции чрез образите им – нещо, което трудно се удава на адаптираните комикси, а и към което блокбастърите рядко се стремят. От Спрайт, заклещена като персонаж между Пинокио и феята Камбанка, през безпомощната ярост на „биполярната“ Тина и резервирания Друиг, който не понася мисълта, че трябва да гледа безучастно кървавата човешка История, та чак до Фастос, дето се чувства отговорен за атомната бомба, всеки от персонажите се „сближава“ със зрителя, разкривайки уязвимостта си; както подобава за началото на всяка киносага, но и някак си по-човешки…
Следвайки добре премерен баланс на емоция и екшън, сюжетът отделя време и на романтичните взаимоотношения между Вечните: деликатна подсказка за Друиг и Маккари, стеснителната вълнуваща история между Тина и Гилгамеш и много по-очевидната – между Церсей и Икарис. А що се отнася до „очовечаването“ на супергероите, филмът на Клое Жао прибавя и липсата на отчетлив Злодей на злодеите (с подтекста, че хората не са черно-бели), както и еволюцията на един от девиантите… Ако приемате „революционната“ хипотеза, че характерите в един блокбастър заслужават да са поне толкова интересни, колкото действието, ще простите на „Вечните“ останалите прегрешения.
