0
5076

„Нова земя“ – послание от миналото

„Нова земя“, фотография Стефан Н. Щерев

Предвидената за 2020 г. премиера на първата драматизация на Вазовия роман „Нова земя“ е посветена на 170-ата годишнина от рождението на писателя. След няколко отлагания заради пандемията тя вече е факт и е в програмата, с която Народният театър отбелязва 100-годишнината от смъртта на патрона си. Постановката е резултат от усилията на многогодишния театрален тандем – драматурга Юрий Дачев и режисьорката Бина Харалампиева. Романът е продължение на „Под игото“ и някои от героите в него са и в „Нова земя“, описани са събитията в първите години след Освобождението на България – борбата за Съединението, идването на власт на Александър Батенберг, политическите интриги на довчерашните поборници за свобода, устремени към власт и богатство.

Съчетанието на условни декори, костюми в епохата и засилено експресивен и емоционален стил на актьорската игра правят постановката нееднородна като театрален език. Сценографията (Св. Величкова) е условна и наивна като в куклен театър: изрязани плоски силуети на дървета, облаци и надписи, оповестяващи мястото на действието, които висят от тавана, дървени стълби, подиуми изнесени пред авансцената. Не става ясно дали това е нарочен замисъл, целящ да напомня с наивитета си на представленията от времето на Вазов, или е съвременно решение в духа на минимализма. От друга страна, в костюмите (В. Цандева) няма минимализъм или условност – те са издържани в духа на епохата и дрехите алафранга, носени от интелигенцията тогава: европейски костюми, дълги рокли и шапки с пера.

Представлението е дълго и многословно, в доста моменти е външно статично – героите стоят на сцената или на изнесени към предните редове на залата платформи като проповедници, които заемат героични пози, поучават, говорят с обобщения и сентенции за отечеството, свободата, психологията на българина. Динамика внасят местенето на подвижните сектори на сцената и пресилената суматоха с крясъци и чести оглушителни гърмежи.

Повечето персонажи са само щрихирани и окрупнени чрез някаква тяхна социална или личностна характеристика. Това е неизбежно следствие от драматизацията, която трябва да извади от стотици страници текст, описания и случки концентрирано съдържание, което да дава представа за основните идеи на оригинала и да се вмества в ограниченото времетраене на театралното представление. В основата на драматичната композиция са антагонистите Найден Стремски и Рачо Догански. Образът на Стремски (Иван Юруков) е нереално положителен – млад, пламенен, красив, умен, честен, добър оратор, който може да увлича масите след себе си. Той няма нито един недостатък, отдаден е на обществените каузи, незагубил илюзиите си за свободно и обединено отечество, в което да има справедливост и добруване за всички. Рачо Догански (Христо Петков) е негов антипод: човек без илюзии и идеали, за него винаги на първо място са стремежът към власт и материалната облага. Той подкрепя Съединението дотолкова, доколкото това ще му отвори нови възможности за забогатяване. Старите чорбаджии от „Под игото“ са заменени от новопоявили се богаташи, които са много по-безскрупулни. Всички са политически ветропоказатели – гледат накъде вее вятърът на промяната, за да се присламчат и да се доберат до власт, богатство и успех, независимо от цената и компромисите по пътя към тях. Един от тях е и Догански – хитър манипулатор, стратег и психолог: знае слабите места на хората и как да ги накара да служат на целите му. Той използва същите средства, които са в ход и днес – политически игри с подставени лица, физически заплахи, изнудване, компромати и т.н. Сцената, в която той изнудва Стремски да се откаже от участие в изборите в Бяла черква, напомня на съвременна история.

„Нова земя“, фотография Стефан Н. Щерев

Моралната дилема пред Стремски е как да остане верен на идеалите си и в същото време да не позволи да отнемат къщата на старата му майка (перфектно изпълнена от доайенката Мария Стефанова). Не получава помощ дори от Иван Боримечката (Герасим Георгиев-Геро), който забогатява след Освобождението от присвояване на добитък. В новото време той се приспособява чудесно като кандидат за кмет и успешен депутат. Главната особеност на Новата земя е, че в нея всичко се продава – честта, любовта, идеалите. Изводите на Вазов за атмосферата, нагласата и морала на Новата земя са еднакво тревожни и актуални тогава и днес: „За депутат се иска да си имотен. Не да си чист… Ние сме малък народ. Отде да се вземат за депутати толкоз хора, които хем да са нравствени, хем името си да могат да напишат?“; „Сега всичките стремления, борби, омаскаряване се превеждат на прост български език с една дума: пари“; „Българинът има странна дарба. Готов е да свикне с лошото. Да държи мечтите си високо и да не прави усилие да се качи при тях“; „Мнозина днеска искат да се издигнат до хероите. Изпъват шия, надигат се на пръсти. Измислят си страдания, юначества, таланти. А едничкото, което имат, е користолюбива жажда“.

Изпълнението на Иван Юруков в образа на Стремски е забележително актьорско постижение, достойно за награда, което си заслужава да бъде съпреживяно! Той почти непрекъснато е на авансцената, в близък контакт с публиката и е максимално убедителен във всеки жест и емоционална реакция, докато неговият персонаж преживява предателството на годеницата си и довчерашните приятели, разочарованието и покрусата от новите порядки, невъзможността да спаси къщата на майка си и усилието въпреки всичко да остане верен на принципите си и да не намрази собствения си народ. Иван Юруков се раздава максимално, играе с огромен хъс и концентрация и успява да направи плакатния образ на Стремски жив, пълнокръвен и убедителен. Успешно му партнират Христо Петков (Догански) и Герасим Георгиев-Геро (Иван Боримечката). Характерни и запомнящи се като присъствие са Валентин Танев (Хаджи Ахил) и Николай Урумов (Хаджи Смион), кака Гинка (Радена Вълканова) и Фотина Касапска (Александра Василева) – дребни хора, които се опитват да бистрят политиката на новото време („либералите са тези, дето либят ралото“) и да осъзнаят положението на България, чиято съдба зависи от Великите сили („слагат ни немец, княз Батенберг, рекомендован от Русия, да ни управлява, а той не знае български език“). Изпитват въодушевление и възторг от новото време и свободата, но мечтите са помрачени от скептицизма и провинциалните комплекси на довчерашните роби, чиито рани още не са зараснали, а новото време не оправдава надеждите. Брашното все е смесено с пясък, всеки пост уж за благото на народа се превръща в катерене по стълбата на властта и уреждане на лични сметки. Патриотизмът се изразява само в героични пози, говорене на мегдана и изстрели във въздуха. Всяко събитие – добро или лошо, накрая все води до разединение и разочарование.

„Нова земя“, фотография Стефан Н. Щерев

В представлението е събран силен актьорски състав, но все още липсва играта в ансамбъл. Не е достатъчна работата на актьорите по отношение на говорната техника, без която думите не стигат до публиката в разбираем вид, още повече че се използват изрази от времето на Вазов. В опит да се създаде драматизъм се говори едновременно или думите се изстрелват с голяма скорост, недобре артикулирани или изкрещяни. Разбираемостта на репликите е особено важна в представление, чийто акцент са не физическите действия, а текстът, комуникацията и вербализираните идеи и емоции на героите.

В анонсите към премиерата Юрий Дачев и Бина Харалампиева заявяват намерението да ни припомнят миналото, за да ни помогнат да осъзнаем настоящето, както и да скъсят дистанцията между днешните хора и забравения на долния ред на библиотеките Вазов роман.

За представление, посветено на юбилей, често е в сила неписаното правило, че се пише или добро, или нищо. „Нова земя“ е професионално реализирана постановка, със силен актьорски състав, който се справя блестящо, но това не е достатъчно. Режисурата не изненадва с въображение, неочаквана перспектива или интерпретация на историята, не внася достатъчно острота и съвременна рефлексия в театралния език, които да доближат случващото се на сцената до съвременния свят и неговите проблеми. Очевидните припокривания и самоналагащото се сравнение между тогава и сега не са достатъчни. Неясен е адресатът на посланията в представлението – младите зрители едва ли ще бъдат докоснати емоционално от ретро стилистиката, урока по история и обобщенията за народопсихологията на българина, за по-възрастните те не казват нищо ново, а са просто поредната констатация.