Видео скречинг, ремикс видео, видео скулптура, компютърно или мрежово изкуство, социални медийни изкуства… И още: Closed Circuit Installation, Found Footage, VJing, App арт, Physical Computing, Database Art… Лавината от термини, активирана от сблъсъка на изкуството с новите медии, е необозрима.
Медийното изкуство не е хомогенно и подлежи на непрекъсната промяна – напомня ArtUP!, новата онлайн платформа за медийни изкуства в България, Гърция и Турция, създадена по инициатива на Гьоте институт. Дигиталната колекция от произведения и текстовете, посветени на медийните изкуства и тенденциите в тях, е полезна за автори, изкуствоведи, студенти и всички, които попадат в определението онлайн публики. По някакъв начин тя систематизира и историзира пионерските години на тези изкуства.
ArtUP! е създадена, за да осъществи контакти между художници, критици, куратори от трите балкански страни, както и да информира за различни събития и теми от медийните изкуства. Съдържанието на уеб сайта е преведено на пет езика (български, гръцки, турски, немски и английски). Поглед към медийните изкуства в трите страни в сравнителен план дават обзорните текстове и обогатяващата се база данни, която представя художници и произведения. Освен че имат възможност да покажат отделни свои работи пред онлайн публиката, артистите могат да участват във виртуални и физически изложби.
ArtUP! стартира на 27 септември 2012 г. с откриването на първата физическа изложба – Съседства X.O в Гьоте институт в Анкара. Темата за съседството е защитена чрез видео инсталации, онлайн игри, експериментални филми и интерактивни видеа на художниците от Турция – Алпер Шен, Генджо Гюлан, Джан Алтай, Зейно Пекюнлю, Октай Индже; от България – Боряна Венциславова, Иван Мудов, Красимир Терзиев, Райчо Станев; от Гърция – Ана Ласкари, Георг Дривас, Дзени Маркету и колектива Personal Cinema. Кураторът Еге Берензел разглежда в критичен план съседските отношения, повлияни от предразсъдъци, политическа конюнктура, от религиозните и етнически чистки през ХХ век.
Какво е медийно изкуство? Това е първият въпрос, с който платформата атакува аудиторията. Не се надявайте на лесен отговор. „Медийното изкуство не е задължително да бъде кинематографично. Не е необходимо също да бъде акустично, фотографично или графично. Включените текстове не е задължително да са в думи, изречения и редове и с логически, функционални връзки. Формата на презентация също не е наложително да бъде свързана с монитор.” Отговаря чрез поредица отрицания Андреас Треске в обширна статия. Отличителните черти на медийните изкуства са кодиране, транскрипция, комбинаторика, навигация, интерполация, задълбочаване, предсказуемост, както и свързаност. „Материалът на един медиен артист най-напред се определя от метода на електронно предаване, на обработване на сигнала и неговото времево изменение.” В исторически план това изкуство привижда своите първоизточници в европейския авангард на Европа и Русия от 20-те години на ХХ век – футуристите, експерименталните кинодейци и фотографите.
„Целта на платформата, създадена от департамент „Библиотеки” към Гьоте институтите в България, Гърция и Турция, е да направи снимка, която се ъпдейтва, на медийните изкуства, те все още са с неясни очертания, страдат от неясни опити за представяне”, обяснява Павлина Младенова, координатор на проекта от българска страна. Първоначално от всяка страна са избрани 30 автори, представители на различни поколения, селекцията е направена от поканени куратори и артисти. Всъщност възможност да се регистрират и да качват свои работи е дадена най-демократично на всички, стига да не злоупотребяват по един или друг начин, както често се случва в интернет.
На сайта критици и художници анализират тенденциите в развитието на медийните изкуства. Един от тях е художникът Красимир Терзиев, който преподава на студентите в новата специалност „Дигитални изкуства” в Националната художествена академия. „Платформата е чудесна инициатива, макар отново да сме легитимирани през външна институция, казва той. – За мен като преподавател тя е съвършен инструмент при условие, че липсва какъвто и да било архив на тези практики. Естествено тя не отменя необходимостта от физически архив. Не бива да я натоварваме с очаквания, които не може да изпълни. Тя не може да играе роля на физическо изложбено пространство, не може да замести други легитимиращи механизми, които би трябвало да са грижа на физическите културни институции. През 90-те години се появиха доста такива инициативи, натоварени с много амбиции за виртуални музеи, колекции и пр. Но вече разбрахме, че този свят е материален. Настъпи отрезвяване, дивите години на интернет отминаха. Макар че интернет е все така ентусиазиращо див, но на нивото на социалните мрежи.”
Какво тогава съветва студентите си? „Поливам ги със студена вода, връщам ги обратно към отношението, мотивацията, идеята, изследването, след които идва работата в технологията. Първият ми съвет е да не се подвеждат по играта с машината, по интерактивността. Да подхождат към нещо, което могат да нарисуват, да си представят, да напишат като текст.”
За изложбата в Анкара Красимир Терзиев казва, че е попаднал в компанията от автори, от които се възхищава: „Концепцията на куратора много ми допадна – смяната на близко и далечно, родно и чуждо. Чрез въздесъщото присъствие на мрежата далечното става близко, не познаваме съседите си, а общуваме с хора, които живеят в Щатите, например. Кураторът избра моя работа от 2005 г., Битките на Троя, която има връзка с региона и глобалната му употреба.”
Според Лъчезар Бояджиев платформата е закъсняла, художникът се връща в спомените си назад към началото на 90-те и изложбата ВидеоХарТ през 1995. Тогава българският медиен пейзаж е пуст, ако изобщо се правят видеа с техника, която днес ни изглежда допотопна, те не са самостоятелни, по-скоро документират пърформанси и хепънинги. „Вече по-късно, през втората половина на 90-те с натрупването на самочувствие и опит се появиха различни форуми, списания, масив от произведения, използващи новите средства.”
Един поглед към ArtUP! би открил, че в съседните страни формите на медийното изкуство са по-разнообразни, българските автори сякаш се ограничават до видеото и разчитат на музейни и галерийни представяния. Макар че и в Гърция едва към края на 90-те години художниците започват да обръщат внимание на интердисциплинарния подход и да говорят за медийно изкуство, както отбелязва в текста си историкът на изкуството Анна Хатсиянаки. Първите примери за видео изкуство в Гърция са на артисти, живели или учили в чужбина. И там усещането за периферност спрямо западните метрополии е живо и като цяло най-често се правят дигитални видеа и видео инсталации, по-малко се експериментира със стрийминг медия, интеракция, програмиране, игри, сензори и роботика.
Обзорният текст на Мария Василева, посветен на българското медийно изкуство, проследява усилията през изминалите 20 години на художници и куратори, местни и чуждестранни организации и прави извода, че в тази сцена „е инвестирана най-много човешка и финансова енергия по отношение на образованието и производството на работи и кадри.” В онези години, когато видеокамерата е лукс за художника, а информацията за развитието на електронните изкуства не е толкова достъпна, най-често става дума за лични жертви и усилия.
„Изкуство в действие”, Център за съвременно изкуство АТА, Център за медийни изкуства „Интерспейс”, Институт за съвременно изкуство – София, „Изкуство Днес”, Галерия XXL, Център за изкуства „Сорос”… Някои организации отдавна не съществуват, в началото на 90-те обаче играят важна роля. И у нас от всички медийни изкуства видеото претърпява най-сериозно развитие, като художниците стават все по-социални, напускат полето на личните си емоции и започват да изследват градската среда и взаимоотношенията на хората с мястото, което обитават.
Днес, когато технологиите са все по-достъпни за масова употреба, а с развитието им расте и скептичността спрямо тях, платформата ще трябва да разчита на човешката творческа енергия и да се ангажира с невиртуални събития като изложби, срещи, разговори. Следващата изложба на автори от трите страни ще е в България през май 2013 г.
