Сутрин първи бяха славеите. С напредването на лятото обаче, заради жегите, те се отдръпваха все по-нависоко в планината. Но кукувицата беше тук. Нейната всеизвестна песен се чуваше надалеч, все по едно и също време. И ранобудните брояха ли, брояха, превръщайки онова суеверие в закачка със съдбата. А косовете обикаляха по земята, тези прикрити пешеходци, облечени в черните си сака, готови да се присмеят на всеки, да повторят с уста сигнала, с който нетърпеливият мъж викаше жена си, да имитират запалване на кола…
Ако имаше познавач на птиците, той щеше да разпознае в градината и гласовете на сойката, на чинката, на свраката, брадвата на кълвача, а вечер и навяващия мраз в душата поплак на кукумявката.
Едно време градината беше разделена от улицата с редица от тополи. После ги изсякоха, оставиха само една. От явора в съседния двор, от неговите семенца, подобни на въртолетчета, бяха поникнали леторасти, които с течение на времето се превърнаха в цяла горичка. По храсталака, гъст като мечешко руно, пълзеше повет. Петдесет години тази градина стоя празна, въпреки множеството кооперации, които изникнаха наоколо.
Но дойде и нейният ред.
Една сутрин новите собственици събориха напуканите циментови колци на старата ограда и увисналата мрежа между тях и в градината влезе багерът. Първо неколцина мъже се развъртяха с бензиновите резачки и натръшкаха малката горичка и храсталака. Багерът натовари дървесината в един камион. И сетне започна да стърже методично треволяка и само за един ден градината от царство на птиците се превърна в гол кафяв плац.
Докараха един метален фургон и го стовариха с кран в сянката на явора. Направиха нова ограда – забиха метални пръти и завариха за тях с оксижен листове поцинкована ламарина. Сега трябваше да се чака да пуснат ток и вода и да започне голямото копаене.
Бригадата от първите дни изчезна, остана само един мъж във фургона за охрана. Той бродеше из пръста, клякаше тук и там, нещо наблюдаваше.
– Какво гледаш? – попитах го един ден през оградата.
Той се засмя.
– Няма да познаеш. Ела, ела да видиш.
Излязох от двора и влязох в съседния парцел. Отидох при мъжа и клекнах до него. От един разрушен мравуняк течеше нескончаема процесия от мравки. Те се бяха натоварили с клечки, зрънца, мравешки яйца. Пътуваха нанякъде, прекосяваха празната кафява пръст.
– И на мен ми иде да направя същото. Да си грабна торбичката и да отпраша нанякъде. Откак се пенсионирах, работя ей това – охрана на обекти. Добре че е тази работа, че да имам къде да спя. Синът се ожени и му оставих апартамента. А аз спя по фургоните.
– Плащат ли?
– Изкарвам нещо. – Но сетне отмести разговора от личната тема отново към мравките: – Знаеш ли, че мравките са сред най-силните същества на планетата. Ако една мравка има човешки ръст, тя спокойно би могла да мъкне телеграфен стълб. Или, с други думи, товар от петдесет до сто пъти по-голям от собственото ѝ тегло.
Мравките продължаваха да извират от мравуняка. Движеха се в стегната колона без плачове, без вайкане. По едно време видяхме група от по-едри мравки, които носеха царицата.
– Къде отиват? – попитах, сякаш човекът можеше да знае. Но той ми отговори.
– Ще си търсят нова родина.
