Сборникът, издаден от „Лист“ в превод на Любомир Илиев, проследява пътя на писателя от младежката меланхолия до зрелите му шедьоври
Единайсет разказа и новели на Томас Ман са включени в книгата. Те са написани между 1894 и 1930 г. и проследяват пътя на писателя от ранния му декадентски период до зрелите произведения, предшестващи романа „Вълшебната планина“. Изданието представя раждането на един литературен класик, защото тъкмо в кратката проза се оформят основните теми, образи и стилови решения, които по-късно ще намерят монументален израз в романите на Томас Ман.
Роден през 1875 г. в Любек в заможно бюргерско семейство, Томас Ман напуска града след ранната смърт на баща си и се установява в Мюнхен, където започва пътят му в литературата. Още в първите си разкази изследва кризата на буржоазния свят, разрива между изкуство и живот, както и съдбата на чувствителната, естетически настроена личност, неспособна да се впише в нормите на обществото.
Най-ранният текст в сборника – „Пропадналата“ (1894) – е написан, когато авторът е само на деветнайсет години, но още в него личи характерният за писателя интерес към моралното падение, социалната изолация и вътрешната обреченост. През втората половина на 90-те години Ман публикува „Воля за щастие“ (1896), „Дребният господин Фридеман“ (1897) и „Палячото“ (1897) – произведения, в които се откроява конфликтът между телесното и духовното, между конвенционалното щастие и болезнената саморефлексия. Тези разкази предхождат големия му пробив с романа „Буденброкови“ (1901), но вече ясно показват стилистичната му зрялост и ироничния поглед към буржоазния морал.
Началото на ХХ век е представено с „Луизка“ (1900) и Gladius Dei (1902), а кулминация на този период са новелите „Тристан“ и „Тонио Крьогер“ (1903) – ключови за разбирането на Ман като автор. В тях образът на художника като трагично раздвоена фигура между изкуството и живота придобива програмно значение. Именно тук се оформя интелектуалният и естетически хоризонт, който по-късно ще бъде разширен и философски задълбочен във „Вълшебната планина“.
„Смърт във Венеция“ (1911) и „Как се биха Япе и До Ескобар“ (1911) са писани в годините непосредствено преди Първата световна война и предшестват дългия творчески процес по „Вълшебната планина“ между 1912 и 1924 г. Темите за болестта, еротичното влечение, времето и разпада, централни за романа, вече са отчетливо формулирани в „Смърт във Венеция“. Последният текст в настоящия сборник – „Марио и фокусникът“ (1930) – е създаден след публикуването на „Вълшебната планина“ и след присъждането на Нобеловата награда за литература през 1929 г., и представлява алегорична критика на масовата психоза, харизматичната манипулация и възхода на авторитарната власт в Европа.
Всички произведения, включени в този сборник, са написани в Европа и принадлежат към периода преди окончателната емиграция на Томас Ман. След идването на националсоциалистите на власт през 1933 г. писателят напуска Германия по политически и морални причини. Публичната му позиция срещу нацизма, защитата на демократичните ценности и отказът му да се приспособи към новия режим го превръщат в нежелана фигура в Третия райх. След кратък престой в Швейцария, през 1938 г. Ман се установява в Съединените щати, където продължава активната си литературна и публицистична дейност и се утвърждава като един от най-значимите гласове на германската антинацистка емиграция.
Сборникът не представя единствено завършени шедьоври, а по-скоро цялостната творческа лаборатория на Томас Ман. Наред с безспорни класически текстове като „Смърт във Венеция“, „Тонио Крьогер“ и „Марио и фокусникът“, в него присъстват и ранни произведения, които рядко се определят като самостоятелни шедьоври, но са канонични за развитието на автора. Именно чрез тези текстове може да се проследи как се формират стилът, тематичният кръг и интелектуалната чувствителност, без които по-късните големи романи, включително „Вълшебната планина“, не биха били възможни.
Преводът на Любомир Илиев предлага прецизно и съвременно звучене на тези разкази и новели, като съхранява сложния синтаксис, ироничната дистанция и философската многопластовост на Ман. Освен това издание в каталога на „Лист“ присъства и романът „Избраникът“, излязъл преди няколко години също в превод на Любомир Илиев.
„Новели и разкази“, Томас Ман, превод от немски Любомир Илиев, корица Милена Вълнарова, издателство „Лист“, 2026 г.
Как се биха Япе и До Ескобар
Както вече казах, страшно ме изплаши вестта за предстоящия двубой между Япе и До Ескобар, който трябваше да се състои не на шега днес в дванайсет часа на Лойхтенфелд. Можеше да свърши ужасно, тъй като и Япе, и До Ескобар бяха силни и безстрашни, знаеха какво е рицарска чест и самата мисъл за схватката им ме караше да настръхна. Помня ги и до ден-днешен едри и мъжествени както някога, макар тогава да са били на не повече от петнайсет години. Япе произхождаше от средната градска класа; над него не упражняваха особен надзор и още по онова време почти беше станал това, което тогава наричахме „хаймана“ (или „вейхайвей“), но със светски нюанс. До Ескобар бе свободолюбив по природа, екзотичен чужденец, който дори не ходеше редовно на училище, а от време на време, и то само като слушател (хаотичен, но райски живот!), живееше на пълен пансион у някакви бюргери и се радваше на пълна самостоятелност. Двамата бяха от хората, които си лягат късно, обикалят кръчмите, вечер се разхождат по Брайтенщрасе, задяват момичетата и обичат да рискуват, с две думи: кавалери. Макар в Травемюнде да живееха не в големия хотел – не им беше там мястото, – а някъде в градчето, бидейки светски хора, те се чувстваха в хотела като у дома си и знаех, че в неделя вечер, когато отдавна лежах под завивките си в една от швейцарските къщички[1] и задрямвах кротко под звуците на свирещия в парка оркестър, те в компанията на други младежи като тях се разхождат готови за приключения под дългия навес на сладкарницата в потока от курортисти и екскурзианти, търсейки и намирайки развлечения за възрастни. Тъкмо тук се бяха скарали – Бог знае как и защо. Нищо чудно по време на разходката си единият случайно да бе закачил с рамо другия, но при техните разбирания за чест това беше достатъчно да предизвика военен конфликт. Джони, който естествено по това време вече отдавна спял и узнал за кавгата единствено от втора ръка, предположи със своя приятен, леко глъхнещ детски глас, че е намесена „женска“, което лесно можеше да се допусне предвид фриволното поведение на Япе и Ескобар. Накратко казано, без да вдигат шум, те се бяха разбрали с малко думи, процедени през зъби пред свидетели, къде и кога да решат този въпрос на чест. Утре в дванайсет на Лойхтенфелде. Имам чест! И то в присъствието на учителя по танци Кнаак от Хамбург, maitre de plaisir[2] и организатор на светските приеми в салоните на курорта, който също даде съгласието си да се яви на полесражението.
Нито Джони, който изгаряше от нетърпение да присъства на схватката, нито Братщрьом споделяха моето смущение. Със своето очарователно „р“, образувано в предната част на небцето, Джони не преставаше да повтаря, че двамата ще се бият на живот и смърт, като истински врагове, и с весела и леко иронична деловитост преценяваше шансовете им за победа. Япе и До Ескобар бяха страшно силни, и двамата бяха големи побойници. Беше забавно, че най-после щяха сериозно да решат въпроса кой от двамата е по-големият побойник. Япе, смяташе Джони, имал широки гърди и забележително мускулести ръце и крака, което всекидневно се виждало на плажа. До Ескобар обаче бил извънредно жилав и подвижен, така че трудно можело да се каже кой ще надделее. Беше странно човек да слуша авторитетните разсъждения на Джони за достойнствата на Япе и До Ескобар и в същото време да гледа собствените му хилави детски ръце, с които нито можеше да нанесе, нито да отклони някой удар. Колкото до мен, бях далеч от мисълта да се откажа от присъствието си на двубоя им. Бих изпаднал в смешно положение, а и това, което предстоеше, силно ме привличаше. След като вече знаех за двубоя, непременно трябваше да отида и да го видя – беше един вид въпрос на дълг, който обаче упорито се бореше с противоречиви чувства: с моята огромна плахост и свенливост дали е позволено на мен, който изобщо не бях нито войнствена натура, нито особено решителен, да се осмеля да присъствам на арената на мъжки дела; предстоящият потрес от гледката на ожесточената схватка не на живот, а по-скоро на смърт пораждаше у мен нервен страх, малодушно опасение, че волю-неволю и към мен ще бъдат предявени изисквания, издъно противоречащи на моята природа – опасение, че също ще бъда въвлечен в тази история и заставен да се проявя като храбър момък, нещо, което ме отвращаваше повече от всичко на света. От друга страна обаче не можех да не се поставя на мястото на Япе и До Ескобар и вътрешно да не съпреживея техните душевни терзания, които се разкриваха пред въображението ми. Представях си как е била нанесена обидата, как се е стигнало до искането за реванш в парка, съобразявайки се с изисканото обкръжение, потисках вътрешно заедно с тях стремежа тутакси да се впусна в юмручен бой. Пробвах върху себе си тяхната въпиеща жажда за справедливост, негодуванието, изблика на изпепеляваща, раздираща мозъка ненавист, пристъпите на бясно нетърпение и на желание за мъст, под въздействието на които сигурно бяха прекарали нощта. Доведен до крайност, внезапно избавил се от всякаква боязън, аз мислено се сбих със сляпа ярост с противник, също изгубил човешкия си образ, с всичките си налични сили го халосах с юмрук в омразната мутра, и то така, че избих всичките му зъби, получавайки в отговор зверски ритник в корема, заради който потънах в алени вълни, преди да се окопитя в собствената си постеля с успокоени нерви и ледени компреси на главата под меките упреци на родителите ми… С две думи, когато в единайсет и половина станахме да се облечем, бях останал почти без сили от възбуда и както в кабинката, така и после, когато вече облечени излязохме от къпалнята, сърцето ми туптеше така, сякаш на мен ми предстоеше да се бия я с Япе, я с До Ескобар, пред хора и при тежки условия.
Много добре си спомням как тримата се спуснахме по паянтовото дървено мостче, което водеше под ъгъл от плажа към къпалнята. От само себе си се разбира, че подскачахме върху него, за да го разлюлеем и после да отскочим от дъските като от трамплин. Но щом се озовахме на пясъка, не продължихме по дъсчената пътека между павилионите и плажните кошове, а се насочихме в обратна посока, към хотела с казиното, леко вляво. Слънцето напичаше дюните и изтръгваше суха жар от земята, оскъдно осеяна с бодили и репеи, които се забиваха в петите ни. Не се чуваше нищо друго, освен непрекъснато бръмчащите металносини мухи, които като че ли висяха неподвижно в тежкия зной, а после внезапно се преместваха другаде, за да подхванат отново своята изнервящо еднообразна песен. Усещането за прохлада след къпането отдавна се беше изпарило. От време на време ту Братщрьом, ту аз повдигахме онова, с което предпазвахме главите си: той – шведската си матроска барета с мушамена козирка, аз – кръглата си вълнена шапка, така наречената „том-о-шентър“[3], за да попием потта си. Джони почти не страдаше от жегата, понеже беше твърде слаботелесен и най-вече защото дрехите му бяха по един елегантен начин по-подходящи за летния ден. В лекия си и удобен матроски костюм от рипсен плат, който откриваше краката и шията му, със синята шапчица с надписана на английски лента върху красивата му главица и с изящните си бели кожени половинки почти без токове на дългите си слаби крака, той вървеше между мен и Братщрьом с широки, все по-забързани крачки, леко сгъвайки колене, и с очарователен акцент пееше модната по онова време улична песничка „Рибарке млада“, и то в неприличния ѝ вариант, съчинен тогава от предивременно пораслата младеж. Защото точно такъв беше той: независимо от детинската си физиономия беше наясно с доста неща и изобщо не се церемонеше, когато трябваше да ги изрече. После обаче направи невинна физиономия и каза: „Уф, кой ли ще ги пее тия гадни песни!“, и то с такъв вид, сякаш ние бяхме тези, които се обръщахме толкова непристойно към малката рибарка.
На мен изобщо не ми беше до песни, понеже наближавахме съдбовното място. Острата трева от дюните се смени с песъчлив мъх, после премина в проскубана поляна – крачехме по Лойхтенфелде, наречен така заради кръглия жълт фар[4], който се извисяваше далеч вляво, и неусетно се добрахме до целта си.
Мястото беше топло и спокойно, нискостеблени върби го скриваха от погледа и там рядко минаваха хора. А на открита площадка, заобиколена от храсти, седяха и лежаха в кръг като жива ограда млади хора, почти всичките по-големи от нас, от най-различни прослойки. Явно идвахме последни. Чакаше се само учителят по танци Кнаак, който трябваше да присъства на двубоя в качеството си на съдия и неутрално лице. Но Япе и До Ескобар вече бяха там – веднага ги видях. Седяха в кръглото празно пространство на голямо разстояние един от друг и се правеха, че не се забелязват. След като кимнахме мълчаливо на неколцина познати, ние също подвихме крака върху топлата земя.
Мнозина пушеха. Япе и До Ескобар също бяха захапали цигари, при което всеки от тях, замижал с по едно око, раздразнено от дима, даваше да се разбере, че са наясно с величието на момента и че да седиш просто така и да пушиш най-небрежно преди схватката е признак на особен шик. Двамата бяха облечени като истински господа, но До Ескобар изглеждаше много по-елегантно от Япе. Беше с жълти обувки с извънредно остър връх и светлосив летен костюм, розова риза с маншети, пъстроцветна копринена вратовръзка и кръгла сламена шапка с тясна периферия, килната назад така, че да се вижда гъстия, стегнат, черен, лъскав, напомаден алаброс над сресаните му на крив път къдрици. От време на време повдигаше и тръскаше дясната си ръка, за да прибере под маншета сребърната си гривна. Япе изглеждаше къде-къде по-невзрачно. Краката му бяха напъхани в тясно прилепнал панталон, по-светъл на цвят от сакото и жилетката му; крачолите му бяха защипани над лъснати с вакса ботуши, а карираната си спортна шапка, прикриваща русолявите му къдрави коси, за разлика от До Ескобар бе нахлупил ниско над челото. Япе седеше, обхванал коленете си с ръце, при което биеха на очи две неща: първо, че маншетите на ръкавите му са подвижни, и второ, че ноктите на сплетените му пръсти са или много дълбоко изрязани, или той има лошия навик да ги гризе. Впрочем независимо от бойките и самоуверени пози на пушещите атмосферата на кръглата площадка бе сериозна, дори скована и предимно безмълвна. Единственият, който я нарушаваше, беше До Ескобар, който с дрезгавия си глас и вибриращото си „р“ разговаряше шумно и весело с околните. Бръщолевенето му ме отблъскваше и бях склонен да застана на страната на Япе въпреки изгризаните му нокти; той рядко подхвърляше през рамо някоя дума към съседа си и следеше – напълно спокоен поне външно – дима на цигарата си…
[1] Допълнителни постройки в рамките на хотела в алпийски стил. – Бел.пр.
[2] Церемониалмайстор на увеселителни събития (фр.). – Бел.пр.
[3] Традиционна шотландска мъжка шапка. Съвременното си название получава в чест на героя от стихотворението на Робърт Бърнс „Том О’Шентър“. – Бел.пр.
[4] Leuchtturm (нем.) – фар. – Бел.пр.
