Живеем в епоха на засилващо се разделение между хората[1]. То протича по множество линии и на различна основа. Най-често в публичното пространство се споменават разграниченията, отнасящи се до политическите предпочитания на гражданите: леви-десни, консерватори-либерали, популисти-антипопулисти и пр. Появяват се и нови разграничения, чрез които се търси обяснение на мисленето и поведението на хората в това измерение на техния съвместен живот[2]. Ала съсредоточаването върху плоскостта на политиката не е достатъчно, тъй като разполагането на вижданията на съвременните хора само на нея би довело до опростяване на картината. Вече е ясно, че пълноценно обяснение на сложната реалност на човешкото мислене и дейност не може да се даде, ако се вземе предвид само един критерий, според който хората да се разпределят в отделни групи. Сред неизбежните кандидати за значими принципи, според които се определя принадлежността на хората към общности със споделен дух, следва да се включат и такива, отчитащи екзистенциалните нужди на човешкото битие.
Открай време човешките същества са имали потребност от ориентация в заобикалящата ги действителност. В резултат от усилието им да намерят ориентация те са създавали по-ясни или смътни светогледи. При изграждането на тези координатни системи възниква ключовият въпрос кои са основните линии на разграничение между застъпниците на едно или друго решение на изконните човешки питания относно устройството на действителността и собственото им място в нея. Чрез разполагане някъде по тези оси човек се самоопределя спрямо позиции, които съответстват на ограничен кръг от възможни отговори на интересуващите го проблеми. Сред традиционните оси в този род картини на света се открояват няколко, формирани чрез определяне на противостоящи си двойки мисловни позиции, намерили израз в различни философски теории: холисти срещу партикуларисти, т.е. мислители, разглеждащи света в неговата цялост, и техните опоненти, акцентиращи върху уникалността на отделните негови „части“; монисти против плуралисти, или мислители, търсещи обща основа за единство на света, респ. техни критици, поставящи ударение върху спецификата и многообразието на явленията в него; вертикалисти, приемащи йерархичен принцип на устройство на действителността, и техните опоненти – хоризонталисти, редополагащи по значимост различните елементи в нея.
Разбира се, съществуват многобройни междинни решения на проблемите, според които се формират осите в тази координатна система. Много хора не желаят да заемат крайни позиции по съответните линии на разграничение. Често едни и същи хора споделят съгласуващи се възгледи по няколко от посочените оси и така образуват своеобразни клъстери. Понякога се получават и изглеждащи нелогични комбинации от смятани за несъчетаеми възгледи. Тук ще се опитам да проверя доколко може да е евристично за обяснението на мисленето и начина на живот на съвременниците класическото деление на мобилни и неподвижни сред хората. Дали имат основания тези сред тях, акцентиращи върху неизменността на основните характеристики на света и на човешкото поведение в него, или днес са се наложили техните идейни опоненти, наблягащи върху промените, постоянно настъпващи в него. Иначе казано, дали защитаващите динамичен възглед за действителността окончателно са се наложили над държащите на нейната същностна неизменност, съответно на своя постоянен начин на действие в нея. За целта ще използвам отдавна познатото деление на хората на номади и уседнали.
Номадството е добре познато явление още от праисторическите времена. От древните ловци и събирачи, през племената от „Великото преселение на народите“, до „пионерите“, овладяващи териториите на „дивия Запад“ в Северна Америка, всички те са се премествали във физическото пространство, търсейки по-добри условия за съществуване. Номадите водели скитнически начин на живот, като често се придвижвали от едно място към друго, търсейки дивеч, пасища, възможности за земеделско производство и търговия. Впоследствие мнозина се установили на постоянно местоживеене. Това, което обединява представителите на класическия тип номади, е търсенето на благоприятни естествени условия за съществуване. Тяхното движение е продиктувано от действието на обективни причини – най-вече стопански и битови. Промяната на местата им за пребиваване обаче не е било съпроводено със съществени изменения в устройството и начина на функциониране на общностите, към които принадлежали съставящите ги индивиди. Иначе казано, старите номади били здраво обвързани с потребностите на определени колективи и начинанията им се осъществявали според трайно установили се ценности и действащите в съответствие с тях постоянни норми на общежитие.
Във времето номадството като тип човешко поведение претърпява еволюция и постепенно се появяват нови негови форми. Те все повече са свързани с промени, настъпващи в социално-културните характеристики на човешкия свят, а не толкова с нуждите от биологично оцеляване чрез нагаждане към природните дадености. Хора се премествали в разни посоки: от един тип селища в друг – от село в град (урбанизация); от една страна в друга (имиграция); от дадена им по рождение в различна общност (каста); от определена цивилизация в друга и пр. Ала водещият мотив си оставал все същият – подобряване качеството на живот след приобщаване към нова обществена и културна, стопанска и политическа среда.
Изглежда, в съвременността ставаме свидетели на следваща фаза в развитието на номадския начин на мислене и поведение. Освен добре известните ни от миналото форми, предизвикани от природни несгоди (климатични промени, земетресения, наводнения, пожари), или други, познати на предходниците ни негови прояви, например породени от политически катаклизми (бунтове, преврати, революции, войни), днес наблюдаваме и принципно нови модуси на номадския тип съществуване. Така например след появата на виртуалната реалност логично възникна явлението дигитални номади, т.е. хора, които произволно се движат в това ново пространствено измерение. Някои от тях дори вече се трудят в него, като се намират на физическа дистанция от официалната си месторабота. По-малко видими, но с не по-малко влияние са мигриращите в рамките на или напускащите пределите на традиционните институции – семейство, училище, църква, болница, държавна администрация и др., както и организации – политически партии, професионални съюзи, творчески сдружения. В норма днес се превръщат непостоянните работни места, за заемането на които са нужни хора, готови да се доучват през целия си живот чрез чести обучения, „тренинги“ или специализации. Водени от стремеж за успешна житейска реализация, тези наши съвременници са готови на различни компромиси, за да заемат все по-престижни „позиции“ – не „длъжности“, с оглед подобряване изгледа на CV-то си. Професионалната им кариера е низ от чести прехождания между разнообразни занятия, приличащи на краткотрайни гастроли. Житейският им успех изисква да не поемат трайни ангажименти към която и да е общност. Да не говорим за отказа им от „вечно“ обвързване в брачни съюзи, роднински, приятелски или колегиални групи.
С „отварянето на света“ и създаването на условия за лесно преместване в която и да е част от него влиянието на неономадите върху живота на съвременниците нараства. От сравнително ограничена в количествено отношение група от хора, каквато са били доскоро техните предходници, днес наследниците им се превръщат в значим социален фактор. Неономадите несъмнено са привилегировано племе. Те имат добро образование, висок материален статус, знаят чужди езици, имат международно конвертируеми професии. За тях парите не са най-важното нещо на света, тъй като имат достатъчно от тях. С оглед нарастващото им влияние върху съвременните социални процеси има смисъл да бъдат изследвани менталните им нагласи и произтичащия от тях начин на живот.
Новите номади притежават неспокоен дух на бродещи „волни ездачи“, реещи се „прелетни птици“, неустановени не само в пространството, но и в мисленето си, съответно в своето поведение. Те са отворени за промени, проявяват положителна чувствителност към нововъведенията. Склонни са към експериментиране и мислене според метода на „пробата и грешката“. Чрез проверка на различни възможности търсят житейските провокации и предизвикателства. Проявяват амбицията на самоуверени личности, горди с куража си да поемат рискове. Търсят и предизвикват изненади у себеподобните. Притежават изострено чувство за отминаващото време, което ги прави нетърпеливи и често припряни в действията си, тъй като не са в състояние да чакат благоприятни промени в по-далечни времена на едно и също място.
Неономадите са любопитни изследователи, които се ръководят от интересността като основна ценност. Стремят се към лесна приспособимост спрямо различни обстоятелства, които ги правят относително бързо вписващи се в конкретната социално-културна среда. Воденият от тях начин на живот се отличава със слабо обвързване с трайните общности, което ги оставя постоянно в ролята на „чужденци“ във всяка от тях. Понякога те създават собствени общности, образувани около споделен ментален или материален интерес. Някои от тях правят опити за обособяване на различни видове: „дигитален“, „духовен“, тип „дим да ме няма“, „корпоративен“, „сериен“, „доброволец“ и пр.[3]
Обособяването на неономадите като значима социално група е подобно на някои разграничения, направени от съвременния социолог Зигмунт Бауман в книгата му „Глобализацията“[4]. Там той говори, че в епохата на т.нар. „течна модерност“ съвременните хора се делят на „глобални“ и „локални“. „Глобалните“ са мобилни. Те са образовани, знаят чужди езици и имат възможности да учат и да работят, движейки се свободно по света. Те са заможни и могат да избират къде да живеят и какво да работят. „Локалните“ пък са „закотвени“ на едно място, с ограничени образователни и финансови ресурси и с малки възможности да избират условията си на живот. В подобен контекст Бауман използва и друга популярна метафора – тази на „туристите“ и „скитниците“. И едните, и другите пътуват, но първите пътуват по избор, а вторите – по принуда. На другия полюс на неономадите са не само „локалните“ (или „неподвижните“), но и онези „подвижни“, които се движат по принуда. Това са бежанците от войни (Сирия), тирания (Афганистан, Иран), трайна суша и глад (екваториална Африка) и най-вече от бедност[5]. Лесно достъпните навсякъде мобилни комуникации насърчават както неономадството, така и миграцията от „житейски зор“[6].
В очите на уседналите неономадите изглеждат авантюристи, безстрашни и дръзки, но с непостоянни предпочитания. Смятат ги за лекомислени и несериозни, следващи житейската максима „не съм от тук, но съм за кратко“, които не се интересуват какво ще стане на съответното място, когато там вече ги няма („след мен и потоп“). Бързото им включване, но и оттегляне от новите колективи, ненадейното тръгване и честото напускане от подобен род хора поражда подозрения, че на тях не може да се разчита. Лесното установяване, ала и скъсване на повърхностни връзки е предпоставка за разлагане на трайните общности. Кратковременните съжителства пораждат нестабилност в колективите, а нежеланието за дългосрочно обвързване от неономадите предизвиква опасения за липса на лоялност към тях. От друга страна, стремежът за безпроблемно вписване в различни социално-културни среди на неономадите предполага действия за тяхната унификация. Това означава привнасяне на собствени модели в мисленето и привички в поведението от неономадите, засягащи битието на заварените им агенти. Така се създава впечатлението за арогантност и неуважение към създаденото и ползвано наготово от предходниците.
Днес сме свидетели на често неосъзнато противопоставяне между новите номади и уседналите представители на човешкия род. Неономадите се отнасят със снизхождение към инертността, ригидността и застиналостта в безвремието на своите здраво свързани със своите физически, социални и културни „местообитания“ съвременници. Те презират уседналите заради техния скучен начин на живот. Виждат в тях кротки и покорни конформисти, примиряващи се с наличните обстоятелства, удобно устроили се, застинали в своите навици. Смятат ги за консерватори, вкопчили се в традицията пазители на наследството, държащи на своята самобитност (уникална идентичност), но спъващи прогреса на човечеството и явяващи се препятствие за смятаната за необходима промяна на статуквото. Дълбоко вкоренени и затемелени в конкретно място и време, уседналите изглеждат на днешните номади твърде предвидими и дори страхливи в своите помисли и постъпки.
Мнозинството от съвременните обитатели на „отворения свят“ не принадлежат към социалния тип на неономадите. Ала не водят и характерния за недалечното минало уседнал начин на живот в „затворени общества“. Другояче казано, в епохата на глобализацията все повече хора имат хибридно съществуване на полуномади и отчасти уседнали. В днешния свят на размити граници между явления от всякакъв вид не би могло и да бъде иначе. Ала моделът на номадно съществуване – живот, протичащ на „тактове“, в условно обособени „части“ от пространството и „фрагменти“ на времето – намира все повече последователи. Характерния за него ритъм, отличаващ се с голяма концентрация и интензивност на действията, се определя от осъществяването на краткосрочни „проекти“[7]. Днешните хора не преследват с тях далечни цели, а търсят бързи, но видими резултати. Така се изтощава енергията на активно участващите в този вид начинания, които обаче не им предоставят сигурност и предвидимост на съществуването.
Налагането на описания манталитет като модел за все повече хора не е безобидно явление. Тържеството на прагматичния и самоуверен в своя успех неономад, зает с осъществяването на краткотрайни проекти, би имало неблагоприятни ефекти върху социално-културния живот на хората. То би узаконило повърхностното, лишено от перспектива и в крайна сметка егоистично мислене на свободни от дълбоко обвързващи ангажименти хора. Самоограничаването на мисленето и активността само до действия „тук и сега“ води до конюнктурни решения на значимите екзистенциални проблеми, стоящи пред хората. Номадският начин на мислене и поведение силно ограничава готовността да се приемат дългосрочните последици от действията на неговите агенти. Той е предпоставка за снемане на отговорността от плещите на тези жадуващи неограничената свобода човешки същества. Негова алтернатива е разкрепостената и задълбочена творческа дейност на хора, здраво стъпили на конкретно място в света – естествен и изкуствено създаван от тях, но и готови да се променят съобразно нуждите на съвременния динамичен начин на съществуване. Дори ако понякога се преместват в пространството, те не се отказват от трайно възприети ценности, принципи, убеждения и норми за поведение.
––––
[1] Вж. текста Разломно време, публикуван в книгата ми „Кризата на ценностите и българския политически живот“, София: „Парадигма“, 2025.
[2] Вж. текста на Д. Смилов Империя, автокрация и новите политически „кливиджи“ //Clubz, 31.12.2025, в който се застъпва тезата, че „империя и автокрация са всъщност двете оси, които структурират политическите процеси в света“.
[3] Вж. текста 10-те вида градски номади.
[4] Вж. Зигмунд Бауман 2013, Глобализацията, София: „Труд“.
[5] Интересен в това отношение е казусът с младия баскетболист от Южен Судан от романа на Джон Гришам „Сули“.
[6] Такива например са икономическите емигранти от Латинска Америка, които се е захванал да прогони от САЩ Доналд Тръмп.
[7] Вж. текста ми Краткосрочното проектиране като основен модус на съвременното човешко съществуване //сб. „Sine arte scientia nihil est” (Изследвания в чест на проф. дфн Олег Георгиев), София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2019.
