Начало Идеи Гледна точка Новият консерватизъм – путинизъм за експорт
Гледна точка

Новият консерватизъм – путинизъм за експорт

1110
Антони Тапиес, „Две дупки“, 1984 г.

След 24.02.2022 г. – денят на нахлуването на Русия в Украйна – целокупният т.нар. европейски и нашенски „консерватизъм“ изпадна в изключително конфузна ситуация. Конфузна, защото „либерализмът“, с който от поне десетилетие воюваха въпросните „консерватори“, бе обявен за главния, глобалния, метафизическия враг и на Путинова Русия, принудил я да започне поредната си „свещена война“. Да се окажеш идеен приятел на новия Хитлер – а такива бяха до началото на 2022 г. практически всички европейски „консерватори“: от австрийския Курц и външната му министърка, посрещнала в народна носия на сватбата си самия Владимир Владимирович, през италианския Салвини и съветника му Савоини, та до националистката Марин Льо Пен и евроизолациониста Найджъл Фараж – стана доста, доста конфузно. Именно в Русия антилиберализмът взривно се превърна в чудовищен неонацизъм, а с това направи и антилиберализма на „консерваторите“ най-малкото криптопутинизъм, което при глобалния потрес на света от зверствата на московския фюрер ги принуди да позамлъкнат. Трябваше да се измисли нещо, което да отграничи днешните „консерватори“ от путинистите.

Това обаче се оказа невъзможно и постепенно „консерваторите“ извън Русия отново изправиха гребен. Под претекст („много християнски“), че държавите и народите им „трябва да мислят първо и преди всичко за себе си“, а едва после за глобалната справедливост, те един след друг започнаха да саботират подкрепата за Украйна и отново се завълнуваха – о, не, не като путинисти, а като „християни“ – от тревожното „разчовечаване на човека“ в глобалната идеология на либерализма – нещо, което още преди десетина години им бе разкрил не някой друг, а Путиновият „мъдрец“ Александър Дугин. И ето: най-перфидните измежду новите „консерватори“ просто престанаха да споменават Русия в изявите си, макар че в борбата си с „либералната хегемония“ си останаха абсолютно единодушни с откровените путинофили.

В последните десетина дни два широко представени в медиите ни „консервативни“ форума имаше и у нас. Единият – на 11.11. т.г. – бе организиран от някакво си международно сдружение „РОД Интернешънъл“ и от фондацията на кичозния декламатор на откъси от Св. Писание Пламен Мирянов „Нашият дом е България“. Пак ще обърна внимание на неслучайното според мен почти пълно съвпадение на името на тази фондация с онова на една от партиите, формирали днешната Путинова „Единна Русия“, а именно – „Наш дом Россия“. Вторият – на 25 ноември под патронажа на Фондация Консервативно общество, неговото „лице“ – консервативния нарцис Кристиян Шкварек, и с обилното участие на „консервативни гербери“ (Даниел Митов, Прошко Прошков, Нено Димов), на „автентично сини“ (Вили Лилков) и на „десни общественици“ (Даниел Вълчев, Здравко Попов). Направих си труда да видя с какво собствено се борят участниците в първия от тези форуми, какво отстояват, какво наричат „либералекстремизъм“ като далеч по-актуална и страховита заплаха за Европа и България от Путиновия фашизъм, като съм почти сигурен, че със същото са се борили и участниците във втория форум. И ето какво установих.

Първият от участниците във форума от 11.11. – някой си д-р Кузман Илиев – е силно разтревожен, че „либерализмът“ (в световен мащаб) се е заел да ни убеждава не в нещо друго, а че… „няма Бог“, за да Го замени (него, Бога – б.м.) със своята либерална идеология. Много ми се ще да ми бъде посочено кой (или кои – „либерални“ сили, институции и т.н.) се опитва днес да ни убеждава, че „няма Бог“. Спомням си, че допреди 34 години в това ни убеждаваха комунистите и (поне у нас) на почти никой не му стискаше „консервативно“ да им се противопоставя. Днес д-р Кузман Илиев (героически) се противи на подобно убеждаване, само че така и не ни назовава „убеждаващите“. Във всеки случай аз въобще не съм усетил „либерализмът“ да убеждава човечеството, че „няма Бог“. Да, той не убеждава и че има Бог – това би трябвало да е работа на „консерваторите“. Въпросът е, пречи ли им някой да го вършат, та Кузман Илиев така сърцато да се бори за правото си на вяра.

По-нататък: либерализмът ни бил довел дотам, че „границите на човешкия живот вече не се определят (чуйте, моля ви се – б.м.) от естествения закон и от добрия Бог, а от решенията на… корумпираните парламенти“. Това пък ни заявява от трибуната на консервативния форум чуждестранният гост Томаш Ровински. Забелязали ли сте, уважаеми читатели, границите на живота ви напоследък да се определят от нашия парламент или пък от общоевропейския в Брюксел? И как, как точно се определят те от тези (либерални) парламенти? Как „либералекстремистите“ са започнали да определят границите на живота ни? Колко вече е – според либералната идеология – продължителността на човешкия живот? Защото – добавя „консерваторът“ Ровински – „това в никакъв случай не е теория на конспирацията, а констатация на прост факт“. Факт сиреч е, че либерализмът определял вече продължителността на живота ни.

Още по-нататък: „консерваторът“ Александър Урумов – автор на излязлата наскоро книга „От Едемската градина до Истанбулската конвенция“ (т.е. до тази прословута конвенция, която очевидно е и краят на човешката история, наченала се в Едем), ни доверява: „Либерализмът е генетично враждебен на… хилядолетни институти като бащинството и правата и отговорностите на родителите“. И тази враждебност – чуйте – започвала от… Джон Лок, преминавала през Х. Маркузе, за да стигне до Джудит Бътлър. Основоположникът на новоевропейския либерализъм Джон Лок бил враждебен към бащинството и родителството, а „генетично“ от Джон Лок собствено против тях воюва и Х. Маркузе, „генетически“ отец на Джудит Бътлър. Този наш „консерватор“ дали някога е разтварял дори страница от писалия през ХVІІ в. Джон Лок, има ли представа, че глупостите му могат да бъдат чути и от хора с някаква образованост в историята на философията? Разбирам следователно, че именно с този конструиран от идейни и философски аналфабети призрак на „либерализма“ воюват днешните „консерватори“. И ни казват (пак в лицето на Ал. Урумов), че 30-годишната доминация на този либерализъм в „еднополюсния ни свят“ била изградила една „разрушителна за човечеството парадигма“. Аз пък не мога да не забележа в какво съзвучие именно с путинизма и дугинизма е това изречение на „християнския консерватор“. Либерализмът доминирал именно от 30 години, т.е. откакто трагически се е разпаднала съветската империя, откакто т.е. светът е станал „еднополюсен“ – термин типичен именно за путинистките идеолози, травмирани от това, че Русия вече не е „полюс“ в съвременния свят.

Още по-нататък: някой си Иван Вълков направо ни осведомява, че „е в ход план (на „либерализма“ – б.м.) за превръщане на България в демографска и нравствена пустиня“. Което очевидно също не е „теория на конспирацията“, но прогласяващият го е проникнал някак си в самата документация на този пъклен „либерален“ план.

Най-силно ме впечатли обаче заявеното пак от Ал. Урумов (и срещано многократно напоследък в писанията на родните ни „консерватори“) – а именно, че „либералекстремизмът се е заел да убива публичните дебати, като ги заменя с медиен монопол“ – подразбира се тъкмо на либералната идеология. И това се казва от трибуната на конференция, провеждаща се в централния Военен клуб в София, обширно представена (на цели две страници) в масовия вестник „24 часа“ и чиито афиши доскоро „красяха“ витрините из целия център на столицата. Казва се в страната ни, в чието Национално радио от години вече господства истински – целоседмичен – монопол на антилибералното и пропутинско говорене: в предаванията на Петър Волгин и неговата съпруга (нямало било семейственост в медиите ни). По чиято Национална телевизия редовно слушаме „гледните точки“ на консервативния нарцис Кр. Шкварек, на путиниста Явор Дачков, на дълбокия „гуру“ на антилиберализма д-р Николай Михайлов.

Всъщност нека си дадем сметка, че въпросният „консерватизъм“, мъченически устояващ на „либералекстремизма“, е представен в публичното ни пространство във всичките му разцветки: от партийно русофилската („Възраждане“, БСП и т.н.) през герберско-младежко-(уж)европейската, та до народняшко-псевдоправославно-фолклорния кич на Пламен-Миряновата „Нашият дом е България“. И вижте какво удивително единодушие цари между тях. Във възторг от успеха на нидерландския националист Герт Вилдерс през последните дни са както „младите консерватори“ и списователи на „Консерваторъ“, така и путинистите Волгин и Дачков. Естествено, и едните, и другите са – нека се изразя така, путино-респектирани – едните без да го казват, другите почти еротически овлажнени. В това ли е „монополът“ на либералекстремистите у нас?

В заключение ще споделя неотдавнашно лично преживяване с наш „консерватор“, с когото се знаем от по-раншното ни общо политическо сътрудничество. Срещнахме се случайно и аз го попитах кое според него е онова зло, което крие най-голяма опасност за живота ни в близкото бъдеще – глобализацията, екзотичните джендър-идеологии, политическата коректност, секуларизмът ли, с който въпросният „консерватор“ напоследък ревностно се бори, или родилият се буквално пред очите ни руски фашизъм, борещ се със същото. Доколкото познатият ми „консерватор“ е с по-скоро „европейски“ профил, той нямаше как да отрече, че путинизмът е зло. И все пак, каза ми той, най-опасното днешно зло е… маркузианският марксизъм. Хванах се за главата и му обърнах гръб. Този човек, който – убеден съм – никога не е прочел и ред от Х. Маркузе, отдавна дезактуализиран ляв философ от 60-те години на ХХ в. (когото марксистите у нас – помня от образованието си по философия през 70-те и 80-те години много мразеха), буквално бе потънал в тресавището именно на руската антизападна пропаганда. Защото не някой друг, а тя стилизира съвременната либерална демокрация като „левичарско разчовечаване“, тя създаде и експортира през последните години всички топоси на антилиберализма, превръщащи го в монструма, с който, а не с руския фашизъм, трябва да се воюва, защото… и следват всичките глупости, цитирани от мен по-горе: руинираното (още от времето на Джон Лок) бащинство, отричането на Бога, на пола, на историята, на нацията и т.н., и т.н.

Ето защо аз мисля, че днешният т.нар. „консерватизъм“ би следвало да се определи най-точно като путинизъм за експорт. И именно поради това, макар и общо взето консервативен човек, аз съм открит политически противник на този „консерватизъм“. А пък ако това значи „либерал“ – да, либерал съм и даже „либералекстремист“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора