Новият ред на стария континент

Преди броени дни на български език излезе една много акламирана и награждавана книга на австрийския историк на настоящето, професор Филип Тер (от Виенския университет): Новият ред на Стария континент: История на неолиберална Европа, издание на Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, в превод на Силвия Василева.

Книгата се занимава колкото с процесите на трансформация в страните от Централна и Югоизточна Европа след 1989 г., толкова и – огледално – с процесите на котрансформация в западноевропейските държави. 
От дефинициите на „трансформация“ и „неолиберален обрат“ през обяснителните принципи на революциите от 1989 до 1991 г., успоредното наблюдение на практиките на неолиберализма и периодите на трансформация, първата и втората вълна на неолиберализма, кризата и последиците ѝ, до търсенето на отговор на въпроса дали Югът на Европа днес не се превръща в новия ѝ „Изток“ и лъжливи или автентични са признаците за край на неолиберализма – така се движи книгата, която на много разбираем език и с огромни количества полезни данни може да служи както на специалистите, така и на всички любознателни читатели.
Филип Тер ще пристигне в България след няколко месеца, за да разговаря за продължението на книгата си, която непрекъснато обновява. За българските читатели той написа специален епилог, приключен преди броени седмици, който ви представяме тук, заедно с въведение към него.

Филип Тер

Новият ред на стария континент: история на неолиберална Европа

Механизмите на неолиберализма и историята на Евро­па от 80-те години насам могат да се разберат по-добре, ако се използва една метафора: неолиберализмът е бляскав екс­прес, който обещава ръст и благосъстояние. Всички държа­ви на Европа искат в един момент да скочат на този влак, ни­кой не може да се отскубне от водовъртежа, който влече към него. Освен това изглежда, че след края на конкуренцията на системите между Изтока и Запада само този влак предлага пътуване към бъдещето. Първите пътници, които се качват, са Полша, Чехословакия, Унгария и в определено отноше­ние ГДР, макар и официално тя вече да не съществува. На пътниците им става лошо от време на време от скоростта и рецептите за реформи, които трябва да приемат, но от среда­та на 90-те години нататък започват да се чувстват по-добре. Шафнерите и оберкелнерите във вагон-ресторанта (между­народните икономически организации) викат радостно и високо: „Вижте, ‘шоковата терапия’ подейства!“. Може да се спори дали това е така, но кривите на растежа, преките чуж­дестранни инвестиции и други индикатори (неолиберални­ят ред се основава не на последно място на своята фиксация върху цифрите) показват възходяща посока.

Затова в експреса сега искат да пътуват и онези страни, които са изпуснали влака по различни причини (късен мо­мент на революцията при тях или постигане на независимост, взе­мане на властта от посткомунистите). Някои от тези пътни­ци, конкретно балтийските държави, Словакия, а по-късно Румъния и България, се опитват да настигнат първите, като посягат към още по-радикални реформи (вж. Пета глава на книгата за втората вълна на неолиберализма). Това също причинява болка, но от посткомунистически страни те се превръщат, първо, в „нововъзникващи пазари“, а после в някои случаи – в „държави тигри“. Федералната република, която страда от затлачване на реформите и затова стои все още на стъпалото на влака, превъзмогва себе си, както много пъти се казва, и също се качва в неолибералния влак.

Пътниците се срещат многократно през деня във вагон-ресторанта. Там има само еднообразна храна, коя­то се сервира от западните келнери (Световната банка, МВФ, ОИСР). Освен това менюто започва винаги с ястие, наречено Austerity, което, за съжаление, няма нищо общо с Austern[1]. Всъщност пътниците не винаги искат да ядат хра­ната и въобще да я поглъщат, но усещат властта на келне­рите, които по всяко време могат да поискат връщане на дълговете към тях, и изглежда, че са усвоили известна икономическа мъдрост. Истински обичан е келнерът от Брюксел, защото той сервира ордьоври (например във формата на програмата за под­помагане PHARE, вж. за това Пета глава) и обещава на много пътни­ци, че винаги ще могат да се хранят при него, ако изпълнят редица условия. Вагон-ресторантът е страхотно място да се държат речи за реформи. Представители на „малките нации“ обичат да се представят като пътници за пример и говорят за пазарна икономика „без атрибути“; келнерите повтарят своята мантра „приватизация, либерализация, дерегулация“ като един вид молитва преди хранене.

Освен това във вагон-ресторанта седят различни гос­пода в бизнес костюми (мениджъри на фондове, банкери, изпълнителни директори на концерни). Те търсят възмож­ност да олекотят пълните си куфарчета. Казват не така от­крито, че не раздават подаръци, а очакват високи приходи и печалби. Пътници, които приканват високо за свобода на икономиката, са особено ценени и хвалени от „костюма­рите“. Дори най-бедните пътници получават по нещичко и им подаряват ПЧИ (преки чуждестранни инвестиции), един вид вълшебно средство, което, за съжаление, създава зависимост. Господата в бизнес костю­ми изискват влакът да се движи още по-бързо и наистина той така се ускорява, че стрелките и алтернативните рел­си напълно се изгубват от поглед. Заради скоростта влакът прегрява, пътниците събличат връхните си дрехи (т.е. и без това не особено добре изградената социална държава), за­щото келнерите им разказват, че ако са облечени по-леко, биха могли да се движат по-бързо. Това подвежда всички пътници да продължават да се събличат. Един слиза, казва се Владимир Владимирович, и се опитва да качи на релсите собствен влак, наречен „държавен капитали­зъм“. Първоначално не го вземат на сериозно. Това обаче се променя, когато той изразява намерение да вземе със сила своите съседи във влака си, на който междувременно има надпис „Евразийски икономически съюз“.

Неолибералният влак се движи с бясна скорост, въпре­ки тези пречки и различни кризи: така бързо, че въобще не може да се разбере кой го управлява. Ако се погледне от­близо, може да се предположи, че машинистите също носят бизнес костюми. Мислят си, че са рационални, но изведнъж през 2008 г. избухва паника, първо в локомотива, после във вагоните. Влакът за малко да дерайлира и със скърцащи спи­рачки спира. Едва избегнатата катастрофа по странен начин не навежда на мисълта влакът да поеме в нова посока.

Напротив, сега трябва да се качат нови пътници (юж­ноевропейските държави), защото никой не иска да им заеме пари за ресторанта на гарата, в който те обичат да седят, за съжаление, на кредит. Мъжете в бизнес костюми се държат съвсем различно от преди. Известно време те не раздават вече ПЧИ, а все питат за рейтинги и изискват – най-вече от южноевропейските пътници – да затегнат колана.

Оскъдните ястия и горчивите хапчета променят на­строението във влака. Преди 2008 г. всички са вярвали в едно розово бъдеще. Сега повечето групи пътници са разстроени и дори гневни. На някои изведнъж им става студено, пре­димно на онези, които особено кресливо са се застъпвали за пазара и са се съблекли почти напълно. Германският, полският и няколко други пътници виждат това и си позволяват едно меню а ла Кейнс, което ги стопля и в друго отношение им се отразява доста добре. Но германският пътник (една жена, някои дори мислят, че тя е новата машинистка) отказва да плаща дълговете на другите пътници или поне да ги управлява съвместно (на­пример с помощта на еврооблигации). Напротив, онези из­точноевропейски пътници, които са изпили особено много хапчета и затова са отслабнали много, се представят пред южноевропейските гости като пример.

Всички пътници от Европа все още са заедно във вла­ка, но никой не може да каже дали това ще остане така. Въз­можно е те да остават заедно само защото знаят, че подобни влакове, в други части на света, особено в Средното цар­ство [Китай], се движат още по-бързо, като парадоксът е, че са управлявани от хора, които все още наричат себе си „комунисти“.

ЕПИЛОГ [2]

Пет години по-късно – като се има предвид, че притчата за влака от края на предишния раздел ми хрумна през 2014 г. – ние знаем, че неолиберализмът дерайлира и вероятно дори се е движил срещу стена. Ставаше дума не толкова за кон­курентите на Запада, преди всичко за Русия, чиято деструк­тивна роля подчертах в първото издание на моята книга[3], а за вътрешни явления на разпад. През 2016 г. едно крехко мнозинство от британските избиратели гласува за излиза­не от ЕС. Brexit обаче беше всъщност вот срещу новия ред, който Маргарет Тачър създаде, един опит за установяване на някакъв баланс спрямо богатството на лондонското Сити и скандалното разпределение на тежестите след кризата от 2008–2009 г.
Гласуването за Brexit беше най-голямо в онези части на Великобритания, които в най-голяма степен бяха пострада­ли от неолиберализма. Преди всичко жителите на някогаш­ните индустриални райони, които бяха загубили работата си и вследствие на суровите програми за икономии след криза­та от 2008–2009 г., вече не можеха да разчитат на социалната държава, станаха лесна плячка за десните националисти от UKIP и за британските консерватори (впрочем предпочи­там това понятие, тъй като терминът „десен популизъм“ не посочва достатъчно точно идеологическото ядро на десния национализъм; въпреки това стопанският и социалнодър­жавният популизъм – както и по-рано в историята на Европа – принадлежат към рецептите за успех на десните на­ционалисти). Политолозите спорят дали онези, които гласу­ваха за Brexit, са по-скоро социално отпадащите, или това е долната средна класа, която се страхува от такова социално отпадане. Независимо от това кое становище ще надделее, остава изводът, че срещу новия неолиберален ред негодуват преди всичко онези, които именно поради него са изпаднали в състояние на особено голяма несигурност. Паралелно на разделението по класи в гласуването имаше и разделение по поколения и преди всичко – според образователното равни­ще. Това може да се сравни с подразделянето на Полша на „Полша А“ и „Полша Б“, само че във Великобритания „А“ се ограничава до района на Лондон, няколко от големите градо­ве в благоденстващите острови на Средна и Северна Англия, както и Шотландия. Провинциалните райони и повечето от постиндустриалните средни и малки градове гласуваха за десните националисти, точно както през 2015 г. в Полша.
Не на последно място, причина за това беше фактът, че неолибералният ред загуби легитимност. До 2008 г. в Европа и САЩ с известна доза убеденост можеше да се твърди, че всички, или най-малкото голяма част от хората, ще се обла­годетелстват от свободните неограничени пазари, че ефек­тът trickle-down[4], в който се кълняха, ще се проявява както в рамките на съответните общества, така и между отделните страни. Всъщност днес Полша вече не е бедна страна, Ирлан­дия също е все по-просперираща в сравнение с 80-те години. До 2008 г. в Обединеното кралство, САЩ, Испания и други страни с балон на недвижимите имоти една част от средната класа можеше да се радва на покачването на цените на своите къщи и апартаменти и на тази база да взема нови кредити и да потребява все повече.

Но кризата започна да преобръща хода на развитие и даде началото на един, така да се каже, trickle-up[5] ефект. До­като заемащите най-високите позиции във финансовия сек­тор продължаваха да се радват на големи възнаграждения, и дори на бонуси, сякаш криза не съществува, милиони хора в САЩ, Великобритания, Испания и в посткомунистическите страни загубиха своя дом, новопридобитата си собственост, а често и работните си места. Когато през 2016 г. Великобри­тания подложи на гласуване своето членство в ЕС, а по-къс­но през есента САЩ избраха новия си президент, за големи части от обществото кризата още не беше преодоляна. Който имаше нова работа, често получаваше възнаграждение по-ниско отпреди, покупателната способност на долната средна класа, на работниците и на още по-многобройните предста­вители на пролетариата от сферата на услугите все още не беше се възстановила.

Би било прекалено наивно да сведем всички тези проблеми до неолиберализма. Създаденият след 1989 г. порядък е твърде хетерогенен, за да го привеждаме към общ знамена­тел и после да го изправяме на позорния стълб като изкупи­телна жертва за всички проблеми на настоящето или на един определен исторически момент. Стопанските и социалните последици също бяха смесени. Някои градове в постиндус­триална Англия направо процъфтяваха, защото съумяха да си създадат нови икономически опорни стълбове в сферите на културата и в услугите – съгласно Чикагската школа към тези сектори принадлежи и образованието. Но дори и там при вота за членство в ЕС се оказа, че твърде много хора са недоволни от статуквото.

Въпреки цялата неолиберална реторика на предишни­те програми и решения на ЕС – те се открояваха най-вече в приетата през 2000 г. Лисабонска стратегия, – би могло да се каже, че британският референдум от 2016 г. не засегна кого­то трябва, във всеки случай не и главните отговорници за финансовата и стопанската криза. Финансирането за регио­ните, идващо от ЕС, от което се ползваха преди всичко бедните региони на Обединеното кралство, субсидиите за земе­делския сектор и културните програми не почиват на нео­либерални принципи, а могат да се интерпретират по-скоро като прояви на социална държава. Все пак срещу участие в глобалния финансов капитализъм не може да се гласува; го­лемите концерни също са невидими за избирателите. Затова най-логично беше разчистването на сметките с така нарече­ния „бюрократичен октопод“ в Брюксел.

При това важна роля изиграха и културни фактори: и до днес Великобритания все още не е преглътнала упадъка си от империя до средна европейска сила; голяма част от по-старо­то поколение, което познава световната Британска империя от детството си, гласува срещу ЕС. По време на пътуванията ми по повод на лекции винаги ми е правело впечатление как в британските медии се пише за „Eвропа“ почти както в Русия: сякаш става дума за някакъв друг континент или за политически блок, към който британците не принадлежат. Дори имиграцията на около два и половина милиона гражда­ни на ЕС, които се заселиха във Великобритания между 2004 и 2016 г., не промени особено това положение.
Напротив, на поддръжниците на Brexit се удаде въз­можността да клеветят мигрантите като конкуренция на трудовия пазар и като използвачи на социалната държава.

Неоспорим е фактът, че допълнителното предлагане на работна сила влияе върху трудовите доходи. Но според едно изчисление на Financial Times конкуренцията на мигран­тите засяга преди всичко работниците с ниски доходи (до­лните 25% от скалата по доходи). Дори и в този сегмент на доходите повишенията на заплатите превишават загубите от състезанието с мигрантите.[6]

В дебата за емиграцията на източноевропейците към Великобритания се комбинираха два неблагоприятни фак­тора. На първо място, причина за това беше все по-сериоз­ният срив на икономиката и налаганите мерки за огранича­ване на разходите, които подтикваха към емиграция повече хора от когато и да било. На второ място, трудовите мигран­ти бяха персонифицирани представители на глобализацията и на нейния континентален вариант, европейската интегра­ция. Концерните и банките, както споменахме, оставаха не­видими, така че неудовлетвореността и гневът, които се бяха трупали от 2008 г. и през целия четвърт век преди това, се изляха върху мигрантите. Сериозно въздействие върху вота имаше това, че противниците на Brexit се обявиха за силно намаляване на миграцията – макар че то бе също толкова малко удържимо, колкото и всички други обещания.

Парадоксално е, но от края на членството на Велико­британия в ЕС ще пострадат най-много привържениците на Brexit от ниските слоеве. Управлението в Лондон няма да раз­полага със средства да замести регионалното финансиране и други програми на ЕС. Освен това имигрантите от ЕС правят в британската социална държава вноски, които са значител­но по-големи от плащанията, които получават от нея. Ако емиграцията отслабне и ремиграцията продължи да расте, тези нетни платци в бъдеще ще изчезнат. По този начин бри­танското общество ще застарява по-бързо, което ще затрудни още повече удържането на и без това отслабената социал­на държава на сегашното ѝ ниво. Затова бунтът от 2016 г. ще има социалнополитически последици, различни от онези, които си представяха поддръжниците на Brexit от долните слоеве на средната класа. Освен това консервативното упра­вление обяви, че ще примамва изплашените инвеститори с по-ниски данъци, които съответно ще имат като последица по-ниски държавни постъпления. В тази ситуация неоли­бералният влак на Великобритания може би не пътува към стена, а само дерайлира. Но все пак си остава изводът, че в Европа тъкмо родината на Маргарет Тачър, първопроходник на реформаторски ориентираната либералноикономическа социалдемокрация, се е отклонила от пътя.

С това параболата за неолибералния влак вече е изчер­пана. Тя беше поклон пред хумора на дисидентите и тяхната способност да пишат между редовете. Но историята не се движи по стабилно положени релси. Противно на това, кое­то мислеха някои западни интелектуалци през 1989 г., краят на историята винаги е отворен.

Непредвиденият в допитванията Brexit бе накарал де­москопите и все още управляващите по онова време в САЩ демократи да се отнасят с недоверие към изхода от прези­дентските избори. Въпреки това изборът на Доналд Тръмп беше голяма изненада и се основаваше преди всичко на него­вите резултати в т.нар. Rust Belt[7], т.е. в така да се каже, еквива­лента на Средна и Северна Англия. Деиндустриализацията на САЩ също толкова малко, както и във Великобритания може да се обясни само с неолиберални икономически поли­тики. Но либерализацията на външната търговия, засилената международна конкуренция и преместването на производ­ства в рамките на NAFTA и към Китай доведоха до катастро­фален спад в „старите“ индустриални региони по Източното крайбрежие и край Големите езера (етикетът „стар“ бе част от техния проблем, независимо дали в посткомунистическа Европа, или на Запад). Както в Северна Англия, някои голе­ми градове като Питсбърг и Кливланд със собствени сили успяха да намерят по-широка или нова основа за съществу­ване. Тук, както и там, това бе свързано с местни фактори като добри университети и заедно с това, индиректно, с дър­жавни разходи и приоритети за развитие. Като цяло обаче това малко промени съдбата на тези региони, които могат да бъдат обобщени и като Rest of the West, останалото от Запада.

Намекът в триумфалното заглавие на книгата на Найл Фъргюсън Западът и останалото[8] очевидно няма как да не се забележи. Тази триумфалност, която започна през 1989 г. с тезата на Фукуяма за „края на историята“ и имаше като ре­зултат нови и нови научни книги за изключителността на За­пада, също е част от съпътстващите времето на неолибера­лизма ефекти. На политическо равнище тази триумфалност може да бъде причислена към дългосрочните причини за кризата от 2008–2009 г. Някои грешки в реформите от 90-те години, и преди всичко по време на втората вълна на нео­либерализма, можеха да бъдат избегнати, ако се бяхме пита­ли за слабостите, а не все за силните страни на собствената ни система, например за причините за намаляващо участие в изборите и за нарастващо неравенство между регионите. Просто ни липсваха скромност и способност за критическа саморефлексия.

Ако „останалото“ спрямо Запада бе получило пове­че политическо внимание и публични инвестиции, може би изборите за президент през 2016 г. биха завършили по друг начин. Тръмп и крайнодесните съумяха да припишат на демократите някакъв заговор срещу белите американски работници. В действителност, както Адам Тууз обяснява в своята книга за Голямата криза, спасени бяха банките, кои­то бяха вкарали много хора в непоносима задлъжнялост, а не самите длъжници.[9] Приблизително три милиона амери­канци загубиха своите домове поради свръхзадлъжнялост и възбрана над собствеността им, а ако вземем предвид и членовете на техните семейства, броят им ще се окаже да­леч по-голям. Това беше идеален момент за атака от страна на „Чаената партия“, на която се удаде да изправи демокра­тите и Хилари Клинтън на позорния стълб като съучастни­ци на Уолстрийт.

През 2016 г. Доналд Тръмп постигна мнозинство във всички щати на Rust Belt с изключение на Илинойс. Неговата стратегия беше комбинация от национализъм – резюмиран чрез лозунга America First, – отричане от глобализацията и свободната търговия, защита срещу мигрантите, както и известна доза социалпопулизъм. Разгледано по-абстрактно (вж. по този въпрос Пета глава, втори раздел в нея), подобно на привържениците на Brexit и на всички дяснонационалис­тически партии в Европа, Тръмп даде набор от обещания за защита: защита от международната конкуренция, защита на трудовия пазар, преди всичко срещу конкуренцията от стра­на на мигрантите, защита от престъпността и тероризма, както и защита на националните ценности.

На пръв поглед този идеологически конгломерат е мно­го убедителен, във всеки случай по-убедителен, отколко­то опонентите на десните националисти биха искали да си признаят. Виктор Орбан, който използва кризата за изграж­дане на авторитарна система, обобщи многобройните обещания за защита с понятието „илиберален“. Дали съобразно с това нелиберализмът не е контратезата на неолиберализма?

В заключение тук трябва да се подчертае близкото род­ство между неолиберализма и нелиберализма. Двете идеоло­гии (доколкото ги смятаме за достатъчно консистентни, за да ги обозначим като такива) имат като общо място това, че отхвърлят публичния дискурс и критика. Тук е налице ярко противоречие с либерализма от XIX век и със социалдемо­крацията, които ценяха и подпомагаха една култура на ре­зонанса и на публичния дебат. В стопанската си политика нелиберализмът по принцип е настроен пазарнолиберално, доколкото предприемачите не се месят в политиката. В Из­точна Европа това означава, че те трябва да се подчиняват на правителството, и в този смисъл обозначението „държава на мафията“ за Русия или Унгария не е преувеличено.

Данъчната политика на десните националисти е тол­кова благоприятна за предприемачеството, колкото е била по време на втората вълна на неолиберализма от началото на новото хилядолетие. Това има като последица или нара­стваща задлъжнялост на държавата, или последващи мер­ки за ограничаване на разходите. Затова в обещаваната от тях социална политика всъщност остава ограничено поле за действие – поради което и изследователят няма доста­тъчно основания да прави всеобхватни обобщения за нея. С драстичното увеличение на детските добавки полското правителство на „Право и справедливост“ например пред­прие най-всеобхватната социалнополитическа инициати­ва след 1989 г. Независимо от дозата социален популизъм обаче, от социални плащания се ползват само членовете на титулярната нация. Всички други групи (чужденци, мигранти, стигматизирани малцинства) получават по-малко или нищо в собствената си страна. За да изпълнят обещанието за повече сигурност, десните националисти увеличават полицията и армията. По този начин тенденцията към „отслабена държава“ е прекъсната, при което разширяването на апарата за сигурност се компенсира от ограничаване на разходите в културната политика и други сфери.

Рамката на тези мерки, които в хода на прилагането им стават вече не толкова убедителни и често противоречиви, е етнически и ксенофобски национализъм. В сферата на ико­номиката може да се говори за стопански национализъм – той вече е съществувал през XIX век и през междувоенния период на ХХ век. Можем да упрекваме Чикагската школа за много неща, но нейните изтъкнати представители не са били националисти. Както беше споменато, радикалните рефор­ми от 1989 г. – широко прилаганото раздържавяване, както и плоският данък, а и други мерки след началото на новото хилядолетие – почиваха на международни мрежи. Колкото и иронично да звучи, неолиберализмът беше почти толкова международен, колкото и левицата през ХХ век. Възражда­нето на десния национализъм сложи край на този интерна­ционализъм.

Освен това в своето конститутивно отграничаване де­сният национализъм се концентрира навън най-вече върху мигранти и бежанци. Те трябва да бъдат използвани за тази маневра по отграничаване, тъй като въплъщават интерна­ционализма, както и глобализацията, в нейния по-тесен ва­риант на европейска почва, и защото в политиката изглежда по-лесно да се върви надолу, към низините, отколкото да се променя нещо горе. Но в миналото убедените националисти се разграничаваха и от международния капитал, глобалните концерни и т.нар. „космополитни елити“, като активно се бо­реха срещу тях. Всичко това ставаше в името на „национал­ни интереси“, зад които, разбира се, стояха специфични ин­тереси на съответните политически и икономически елити.

Поради това ЕС има право, когато отстоява свободния избор на местоживеене и месторабота на своите граждани. Ако в някакъв момент това право бъде пожертвано, то ня­кой ден и свободата на търговията и на капитала може да приключи. В случая това следва да бъде казано най-вече по адрес на германските предприемачи, които продължават да инвестират в Унгария на Орбан, сякаш там нищо не се случва. Нелибералната, а отгоре на всичко и антисемитска стигматизация на Джордж Сорос в Унгария като някакъв ар­хикапиталист и покровител на нелегалната миграция е също такова нарушаване на табу, каквото е и отношението на ун­гарската държава към Централноевропейския университет (CEU). Не на последно място стои отказът от защита за ин­веститорите – мярка, чието развитие средно големите фирми трябва внимателно да следят.

Тези посоки на развитие същевременно показват кол­ко опасно е възраждането на десния национализъм за ЕС. За известно време след победата на Еманюел Макрон на прези­дентските избори във Франция изглеждаше сякаш либерал­ните сили в Европа отново ще се наложат. Но поражението на реформаторски ориентираната социалдемокрация в Ита­лия, нанесено от левите популисти и десните националисти, отново постави това под въпрос. „Лигата“ (всъщност по-малкият коалиционен партньор) също обеща данъчни об­лекчения и плосък данък, независимо дали държавата може да си го позволи и колко висок ще бъде бюджетният дефи­цит. С това смяната на ролите е абсолютна: докато умерена­та левица съблюдаваше бюджетна дисциплина и рационал­но, устойчиво управление на стопанството (както по-рано Блеър, Шрьодер и Бил Клинтън в САЩ) и по този начин бе влязла в обувките на либералите, десните националисти се представят като поборници за малките хора, на които е все едно какво казват рейтинговите агенции за задлъжнялостта на държавата им.

Трябва ли следователно умерената левица или либера­лите, ако отново се върнат на власт, да намалят натрупани­те преди това дългове, подновявайки политиката на строги икономии? От политическа гледна точка това не е приемлив вариант, затова и има малко стимули за някогашните под­дръжници на неолибералните реформи да се върнат към по­литиката си отпреди 2016 и съответно отпреди 2008 г. Така че въпреки малката времева дистанция спрямо annus horribilis[10], 2016-а, е ясно: през изминалите години една историческа епоха, ерата на неолиберализма и на Голямата трансформа­ция, приключи.

превод Силвия Василева, редакция Нина Николова
[1] нем. – стрида; бел.пр.
[2] Текстът е написан в средата на ноември 2018 г. специално за под­готвяното българско издание на книгата; бел.изд.
[3] Първото издание е от октомври 2014 г., второто актуализирано издание – от май 2016 г., актуализации са внесени и за англое­зичното издание през пролетта на 2018 г.; бел.изд.
[4] Trickle-down – термин за икономическа политика на намалява­не на данъците за богатите с убеждението, че това ще се отрази и „надолу“ като стимул за цялостната икономическа дейност. А теорията за trickle-up смята, че мерки, които облагодетелстват средната класа, на свой ред пряко позитивно повлияват произ­водителността на обществото като цяло, а по този начин – и бо­гатите класи; бел.р.
[5] Вж. предишната бележка; бел.р.
[6] За въздействията на миграцията върху доходите срв.: Giles, Chris, „The effects of EU migration on Britain in 5 charts“, във: Financial Times, 18.09.2018, онлайн на: https://www.ft.com/content/797f7b42-bb44-11e8-94b2-17176fbf93f5 (посетена през ноември 2018).
[7] Ръждивия пояс – част от Средния запад и североизточното крайбрежие на САЩ, район на някога добре развита тежка ин­дустрия, западнал изключително много след изнасяне на основ­ни производства извън САЩ в търсене на по-евтина работна ръка; бел.р.
[8] Подзаглавие на книгата (2011); бел.р.
[9] Срв.: Tooze, Adam, Crashed: How a Decade of Financial Crises Changed the World, New York, Viking, 2018, 291-317.
[10] лат. – ужасната година; бел.р