Старият ред, който регулираше международните отношения и благодарение на който се радвахме на близо осем десетилетия мир, вече е разрушен – заедно с неговите морални опори и ценностна система. На негово място все по-отчетливо се очертава нов такъв, несравнимо по-варварски и брутален свят, който възражда деленето на света на сфери на влияние, в който правото принадлежи на по-силния и в който нравствените ценности не означават практически нищо. Неговото пришествие е основна политическа тема на днешния ден, като реакциите блуждаят между волята за съпротива, примирението с новата ситуация и надеждата, че става дума за нещо временно и че нещата изведнъж, като с магическа пръчка, ще се върнат там, където са били, а досегашното мирно благоденствие ще продължи безкрайно дълго.
Този нов световен ред беше основната тема на световния икономически форум в Давос, а като говорител по проблема с разпадането на досегашния такъв се изяви канадският премиер Марк Карни. В неговата реч нещата бяха казани едно към едно, без заобикалки и илюзии. Изтъкнато беше най-важното: че старият ред няма да се върне и че носталгията по него не е стратегия; че светът не е в преход, а в разрив; че ако не си на масата, значи си в менюто. Беше казано и на какво можем да разчитаме, за да съхраним някакво все пак достойно съществуване: „Вече не разчитаме само на силата на нашите ценности, а на ценността на нашата сила“.
Остава обаче открит един въпрос, който световните лидери засега предпочитат да не дискутират: за ред ли всъщност става дума, или за отклонение от реда, за кривване към хаоса? Защото ако става дума наистина за нов световен ред, то всички основни вектори на световното развитие би трябвало да сочат в тази посока – и вместването в неговата парадигма би била принципно неизбежно. Докато ако става дума за аномалия, за болест на цивилизационното ни развитие, то би било редно да си дадем сметка за нейните причинители, до определим диагнозата и да потърсим метод за лечение.
Отговорът би могъл да бъде доста елементарен: ред означава устойчива структура, система от закономерности и отношения между отделните елементи, които определят битието в нейните граници по систематичен и предвидим начин. Нищо устойчиво няма в днешната геополитическа ситуация – има хаос, предизвикан от субективни фактори, които всъщност имат конкретни имена: Владимир Путин и Доналд Тръмп. Те са агентите, провокиращи практически почти всичко, което може да бъде определено като „нов световен ред“, като началната дата за неговото зараждане може да бъде примерно Мюнхенската конференция от 2007 г., на която речта на Путин маркира най-общо претенциите за неговата поява. Освен това: връщането в пещерата и възкресяването на порядки от времената на Златната орда трудно се побира в разбирането за световния ред – сиреч за нов, пореден етап от развитието на човечеството. И ако двама ненормалници са способни да го променят, то жалко за нашия свят – и за нашата цивилизация.
Същевременно не можем да не си даваме сметка, че всичко това вече ни се е случвало – през 1939 г., с други двама ненормалници – Хитлер и Сталин. Цената на тогавашната аномалия се измерваше с десетки милиони човешки животи, но трябва все пак да си дадем сметка, че част от тази цена се дължеше не само и не толкова на ненормалниците, колкото на малодушието на тогавашните европейски лидери, които в желанието си да избегнат войната всъщност подхраниха нейните корени. Опитваха се да лекуват болестта с хомеопатични средства, без да си дават сметка, че единственият възможен начин за лечение е оперативният, до който в крайна сметка така или иначе се стигна. Това, което ни предстои и пред което сме отговорни всички ние, обитателите на Стария континент (буквално всеки, а не само днешните политически лидери!), е да не допуснем това да се повтори, като преклоним глава пред случващото се, приемайки го за закономерно и неизбежно.
Днес големият проблем пред Европа е разпадането на системата за сигурност, гарантирана от трансатлантическия съюз – онази сигурност, която доскоро лекомислено приемахме за даденост и върху която градяхме своето битие, разчитайки на нейната непроменимост. Но онова НАТО, което толкова десетилетия беше преграда пред избухването на трета световна война, вече не съществува. Пределно ясно е и с днешна дата, че ако такава война избухне, Европа не може да разчита на САЩ като щит пред заплахата от Изток – основната заплаха в днешния свят. И нещо повече, не можем да пренебрегнем дори възможността да се окажем в клещи – притискани и от Изток, и от Запад, с цел да бъде пропукано единството на ЕС и европейският свят да се разпадне на държави, васално подчинени на САЩ или на Русия.
Дори това да ви звучи прекалено, има един въпрос, зададен наскоро от Иван Кръстев: „Какво е бъдещето на НАТО в един тръмпистки свят, в който Европа е изгубила основното си значение за САЩ?“. И този въпрос изисква незабавен отговор. Струва ми се, че просто сме длъжни да осъзнаем, че страните от ЕС имат достатъчно голям потенциал, за да се справят сами с настоящата и бъдеща руска агресия (а че бъдеща такава предстои, едва ли някой вече би могъл да се съмнява) – и че трябва именно да се справят, а не да отлагат своите реални действия и да се крият зад гърба на изстрадалата Украйна, гледайки на нея като защитен вал.
Това е единствената рецепта за болестта – и за глобалната геополитическа аномалия, която изстрадваме в момента. Затова и каквото и да било прислоняване към силните на деня – подобно например на абсолютно позорното включване на страната ни в тъй наречения „Съвет за мир“ на Доналд Тръмп, е противопоказно и не работи в полза на националните ни интереси. Какъв „съвет за мир“, за бога, след като сатрапи като Путин и Лукашенко са сред поканените? И за какъв мир може да става дума, след като този орган има пожизнен председател с права на абсолютен монарх, а правото на глас в него се плаща с деветцифрена сума?
Същото важи и за любимото на българите „снишаване“, последно пропагандирано от Румен Радев. Когато заплахата е глобална, снишаването няма да ти помогне – по-вероятно е наистина да се окажеш в менюто, сервирано на трапезата на силните на деня. А опитите да се прикачиш към тях, както днес ни съветват мнозина, най-често свършват зле за прикачилите се – те губят достойнството и лицата си, но нерядко и своя суверенитет. Когато нашият свят боледува, единственият ни изход е да се справим с болестта – колкото по-радикално, толкова по-добре.
