През последните вече повече от петнайсет години съвременното българско театрознание усърдно и постъпателно развива своите гласове, своето място и значение като изследователско поле и област на знанието в хуманитаристиката. То натрупва корпус от актуални и важни научни публикации, целенасочени към критическо преосмисляне на миналото на българския театър, разглеждан в цялостен европейски контекст, към дописване на липсващи в неговата историография периоди, към разискване на теоретични проблеми на драматургията и театъра и разкриване на незасягани досега въпроси, и не на последно място – към задълбочен анализ на най-новите театрални процеси. Именно тази сфера се обогати с наскоро излязлата книга „Театърът в България 1989 – 2015“ на изявения театрален изследовател Николай Йорданов, която като че ли съчетава в себе си и останалите. Тя е издание на Института за изследване на изкуствата при БАН и Фондация „Homo Ludens“.
Това е третата самостоятелна книга на проф. Йорданов, която се появява дванайсет години след предходната му монография „Театрите в България между двете световни войни“ (ИК „Петко Венедиков“, 2004). Но реално неговият глас и позиции са постоянно присъстващи в театралната и културна среда с множество и регулярно излизащи рецензии и студии в специализирани периодични издания и научни сборници, както и посредством дейностите му като редактор на театралното списание „Homo Ludens“, организатор на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на платформата „Световен театър в София“, преподавател в НАТФИЗ, участник в публични дебати, в обществени съвети, журита и др. Тези различни полета на активност всъщност позволяват един много комплексен поглед върху театралната ситуация в България и по света, който и е заложен в „постановката“ на новата му книга. Самият автор предлага обновено разбиране на понятието за постановка като „абстрактна конструкция“ на живото представление. Ако първоначално, преди появата на организиращата фигура на режисьора, постановка се отнася до подредба на сценичното действие в пространството и времето, а в режисьорския театър вече означава структурата на отделните елементи в представлението, то в съвременни театрални практики тя добива значение на „мрежа, която задържа и същевременно концентрира креативни енергии“. Така и „Театърът в България 1989 – 2015“ представлява една панорамна мрежа, в която се преплитат, концентрират и в резултат най-цялостно досега представят разнопосочните изследователски интереси на Николай Йорданов – от разглеждане на театъра като социокултурен феномен, през културни политики, теория и история на драмата и представлението, до актуална критическа рефлексия.
Както се подразбира от заглавието, книгата е посветена на приетия да се нарича период на „преход“ в българското общество до непосредствената съвременност, в която той като че ли още не е приключил. Но авторът не ползва автоматично понятието за „преход“. Той се позовава на съществуващите дебати за него, отбелязвайки, че в глобален контекст има „много авторитаризми и тоталитаризми, както и разновидности на демокрацията“. Още в началото е аргументирана формулировката на заглавието. В него е предпочетен изразът „театърът в България“, доколкото обект на изследването е театърът на територията на страната, докато в глобализиращия се свят определение като „български“ вече не е непременно свързано с границите, а най-вече с езика, националната принадлежност и културната идентификация.
Книгата въвежда в темата с обширен коментар на общия социокултурен контекст на 90-те и първото десетилетие на XX в., разглеждайки обществените динамики в България на фона на глобални исторически и геополитически обрати и ценностни нагласи. Комплексните разсъждения на автора ги описват като време на непрекъснато кризисно съзнание и ценностен разнобой, чиято основа се корени в недоизграден обществен консенсус за алтернативи на комунизма, подхранвани и от противоречията на глобалния постмодерен капитализъм. В този период театърът започва да съществува в една изменяща се културна парадигма. Тя е доминирана от ход на комерсиализация и глобализация в изкуствата, от устремно развитие на медиализираното общество и на културата на спектакъла с нарастващата перформативност на всички публични практики и „театрализация“ на живота, все по-голямо фрагментиране и хетерогенност на аудиториите и създаване на интернационални публики. Николай Йорданов не си поставя за цел да отсъжда оценъчно, а да посочи както негативните влияния, така и позитивния потенциал и въздействие на тези явления. Те налагат нови условия на функциониране на театъра, водят до изменения на неговия език и не само до нови форми, но и до нови основания за правене на театър. В този контекст като форма на изкуство той все пак „има достатъчно средства да пази собствената си територия“, отбелязва авторът и посочва, че тя следва „да бъде мислена като базисни принципи на театрална изказност и перформативност, които при това постоянно се нюансират и обогатяват, а не като сигурни граници на неговата теория и практика“.
Основната част на книгата представлява едно многопластово изследване на театралните процеси в България от последните десетилетия. Но то реално и не се придържа строго към тази времева и географска рамка, като непрекъснато се стреми да очертава линии на приемственост и прекъсване с българската театрална традиция, като държи на фокус и световните тенденции, внасяйки сравнителна перспектива.
За автора е важно театърът да се мисли, освен като естетическа, и като обществена практика, а това означава и като институционална и организационна система, и обект на културни политики. Николай Йорданов е сред малцината театроведи, специализирали се в изследване на този аспект от театралните реалности, като дори в някакъв смисъл е ангажиран и на практика във формулирането или провеждането на културни политики в този сектор. Частта от книгата „Културни политики и театрални реформи“ е разширен вариант на публикуваната в брой сп. „Homo Ludens“ студия и представлява досега най-задълбоченият и подкрепен с документални материали анализ на неприключващите и до днес театрални реформи в България, както и на различните опити за тяхното легитимиране. Едно от ключовите събития в организационното битие на театъра от периода е утвърждаването на представата, че „театралната дейност може да се осъществява не само от институции, а и под формата на отделни проекти“. През изминалите години профилът на организационните форми и естетики се разслоява и в него все повече се различават традиционният и алтернативният, комерсиалният и некомерсиалният театър. В този контекст ключово предизвикателство остава, според автора, как през XXI в. следва да се преосмисли наследената от предходното столетие репертоарна театрална система и как да се въведат принципи на публично финансиране, основани на художествени критерии и културно многообразие.
Стъпвайки върху цитат от Питър Брук, че „театрите са съдове; съдът не е съдържанието си, също както пликът не е равностоен на писмото“, Николай Йорданов продължава своя обход в най-новата история на театъра. Той го разпределя на основните компоненти като текстове/материали за театър, постановъчни практики и изпълнителски практики, като завършва книгата си с подбрани рецензии – един своеобразен „архив“ на „уловени мигове от сцената“, според заглавието на тази част, който носи информация за непосредствена критическа рефлексия на представления от периода. Всяка от главите съдържа първо теоретично въведение съответно в проблемите на драмата/драматургията, на представлението и на актьорската игра. Тези въведения са особено ценни с усилието проницателно да уловят измененията в значението на базисни понятия във вътрешна дискусия с водещи тези и позиции в българската, европейската и северноамериканската театрална теория. Те имат значението и на методологични предложения, които могат да послужат за основа и да пораждат бъдещи изследвания.
От особен интерес е перспективата, в която Николай Йорданов избира да теоретизира върху драмата в „Историко-теоретични уточнения: От написаната драма към драматургия на представлението“. Той иска да излезе от подходите за търсене на нейна дефиниция, които остават на повърхностното й дискурсивно ниво или я разглеждат като социално-историческа категория. Неговият интерес е да търси определение на драмата като категория на човешката екзистенция. Н. Йорданов внимателно трасира пътищата на трансформации на класическата представа за драмата и драматичното преживяване до появата на постдраматични текстове и един перформативен, енергетичен театър (по Лиотар), в който „драматичното преживяване напуска интимността на персонажа, за да метаморфозира в хиляди усещания, движения, думи, жестове, явления във физическото и в социалното пространство“. Освен същностни промени в текста за театър, това води и до изменения в постановъчните практики, в които той отстъпва водещите си позиции в една комплексна драматургия на представлението. Авторът открива още в началото на 80-те години първи проявления на т.нар. постдраматичен театър на българска сцена, и то в постановки на имена като Димитър Гочев и Иван Станев, например. Но за разлика от западния контекст, където постдраматичният театър се разпространява от края на 60-те и 70-те години, в постановъчната практика в България той се развива с поне 20 години отстояние – от 90-те нататък, и то предимно на независимата сцена. Основно в нея като следващ етап на режисьорския интерпретативен театър се изтъква и заявяването през новия век на „пострежисьорски театър“, в който се открояват множество хибридни и създадени на колаборативен принцип форми между драматичен, движенчески и танцов театър, пърформанс арт и съвременен танц и др.
В аналитичния си обзор на репертоара на българския театър в последните 27 години авторът прилага едно много комплексно схващане за репертоар като част от отношенията между пазара и артистичните практики, между практиките на създаване на текст и представлението, като пренос между култури и между времена – „от миналото към настоящето“. Любопитна подробност е, че традиционно най-силно присъствие в българския театър се оказва, че имат руската и американската драматургия, а А. П. Чехов придобива „почти култово значение за българската сцена след промените“. Времето, към което театърът, а и драматургията у нас най-често пътешестват, според книгата е българската архаика, водени от интереса към експресивната сила на езика, към антропологичния, движенческия и ритуалния театър.
Теоретичните въведения към всяка от главите в книгата са последвани от исторически анализ, който първоначално прави общ преглед на българската традиция до 1989 г. и после подробно очертава процеси, съставя индивидуални профили и разисква стилове на ярки творчески имена – автори, режисьори и актьори, с вътрешна периодизация от 1989 г. до 2000 г. и след нея. Авторът се стреми с максимална коректност да обхване онези явления в драматургията, постановъчната и изпълнителската практика, които позволяват да се очертае историческото значение на този период. Необходимо е да се отбележи, че в книгата наравно се разглеждат процеси в институционалния и в независимия сектор, като така тя прави рядка и важна крачка към историзирането на свободната изпълнителска сцена.
В писането на Николай Йорданов проличава осезаемо усилие за синтез, яснота и прозрачност на разсъжденията, както и за фактологична точност. Това се изразява не само в неизменното посочване на исторически данни (сезони, години, локации), но и на библиографични справки, което придава на книгата и функцията на справочник. Написана в гестуса на споделени размисли, на улавяне „картината на българския театър „в движение“, „Театърът в България 1989 – 2015“ е същевременно принос в българското съвременно театрознание и покана за един задълбочен диалог. И той тепърва ще продължава.
Книгата на проф. Николай Йорданов „Театърът в България. 1989 – 2015“ ще бъде представена на 27 октомври, четвъртък, от 17 часа в Американския център на Столичната библиотека. За нея ще говорят проф. Камелия Николова и д-р Асен Терзиев.
