Днес приключват Чудомировите празници в Казанлък. Това е добър повод да ви зарадвам с една новина. Близо до Казанлък, в село Търничене, живее наследникът на Чудомир.

Духовният му наследник. Бай Христо Йотов.

Бай Христо Йотов е известен като дърворезбар. Там славата му е европейска. Той познава душата на дървото, както никой друг. Ето какво споделя в едно интервю пред Ивет Лолова, взето през 2010 г., по време на изложбата му в НДК:

Откъде идва любовта Ви към дървото?

Откакто се помня, все трески правя. Прадядо ми е бил колар. Той дал занаята си на моя дядо, на когото съм кръстен, той го предал на моите чичовци, а те – на мен. Бил съм 6-7- годишен, когато съм правил овчарски геги, от липа чучурче за изворче, баба или мама ми поръчат от дрян хурка – ей такива малки неща съм дялкал. Четвърто поколение съм, което се занимава с дърво. Все още работя с инструментите на дядо.

На стари години трябваше да държа изпит в Задругата на майсторите. Беше през 1985 г. Един от въпросите беше да изброя интрументариума. Аз започнах като освен длета, свердла и бургии, написах и шамар бургия. Тя се изработва от бряст или орех, защото трябва да е много здрава.

С нея се прави вътрешното изкопаване. След изпита председателят на комисията ме извика.  Помислих си, че са ме скъсали, а той ме попита каква е тая шамар бургия. Обясних му и той се обърна към другите: „Аз казах ли ви, че трябва да ходите по селата и да се учите от старите майстори, защото те са на изчезване“.

Ето това е важно – нито прадядо ми, нито дядо ми са знаели закона на Архимед „Дайте ми опорна точка и лост и ще повдигна Земята“, но са работили с шамар бургия. А тя представлява точно това – с помощта на лост и опорна точка с голяма сила дълбае дървото отвътре.

От какъв материал са Вашите пластики?

Различно – от радика, клен, широколистна елша, бял габър, орех, парков осен, явор, от дрян за овчарски геги и бастуни.

От младо или от старо дърво става нещо?

Най-добре става от старо дърво, защото при него най-добре е усеща енергията – също като при стария човек – от него лъха мъдростта, топлотата. Младото дърво не става за работа.

Как познавате, че от дървото ще стане нещо, как си харесвате материал и всяко дърво ли е подходящо за работа?

Има една поговорка „От всяко дърво свирка не става“. Аз отговарям – от всяко дърво свирка става, стига да си намери майстора. Всяко дърво е различно и трябва добре да го познаваш.

Канадската топола я оставям я на сянка под капчука, цяла зима я грее слънце и вали сняг. Белотата почти се загубва. От танина, подкорната мъзга, танинът навлиза в сърцевината, под жилите и образува мраморна украса – синьото започва да се прелива, появява се тази орбиталност в шарките и стават прекрасни съдове.

Царят на плодните дървета е орехът – и като плод и като монолитност – стволоват, с широки листи като длани, през които шурти и слънцето, и сянката.

Сливата е много красива – като седмополата дъга след дъжд, но е много пуклива, затова става за дребни стругарски изделия, за колиета и др.

Липата е най-лиричното дърво, не само като материал, но и като корона, цвят и аромат. Дори от кората й се правят сувенирни изделия. Като премахнеш горния слой на кората, излизат едни тичинки – красота! Тя е дърво с много наситена дървесина. От нея стават стругарски изделия – сувенири, пана. Олтарите се правят от липа – защотото липата има енергия, топлина, притежава естествена гладкост на дялките, а когато изсъхне, е много твърдо. Липата е най-нежното и магнетично дърво, с мек блясък, привлича ти ръката да го погалиш.

Габърът е твърд, със ситна дървесина. При шлайфане става много гладък. От него се правят лъковете и магаренцата на гъдулките, цигулките и констрабасите, някои изделия за бита като вази и др.

Елшата е меко, приятно за обработка дърво. Ако го режеш на сурово, е червено като кръв. Много специално дърво – като жената. Трябва се гали, да се усеща, иначе е калпаво – също като жената. Ако го изтървеш – става калпаво и освен за съчки, за друго не става. Но когато го изсушиш, става благородно. Суши се на сянка, да не е на течение.

От къде сте научил всичко това?

Повечето съм ги откривал сам. Например когото и да питаш, никой не използа елшата. Аз съм сигурно първият. Сега я ползват за вътрешна облицовка – например в механи.

Но освен дърворезбар, Христо Йотов е и писател. В една вестникарска бележка през 2008 г. написах:

„Новият Чудомир се появи в България миналата година. Засега за него знаят малцина – издателят му Анго Боянов и двамата литератори, които откриха таланта му и помогнаха за издаването на двете му книги. Но рано или късно населеното място, в което живее разказвачът, казанлъшкото село Търничене, ще се превърне в Турия номер две. Защото усетът на този човек към езика е чудовищен. Ако медиите подозираха за сборниците „Господьови очи“ и „Гибелен свят“, щяха да зарежат фехтовките на столичния литературен живот и да се втурнат веднага към Търничене. Нов Чудомир се ражда веднъж на сто години.

Новият Чудомир се роди в кожата на известния в цяла Европа дърворезбар и самобитен художник пластик Христо Йотов, автор на многобройни изложби у нас и в чужбина и лауреат на множество награди. А заслугата за откриването на прозаичния талант у ваятеля на дървото принадлежи на поета Борис Христов и на живеещия в Казанлък писател Петър Марчев.

Ето какво споделя впрочем самият Христо Йотов: “ Докато писах тези разкази, дочувах думите на Чудомир, който при една от срещите ни беше споделил: „Събирайте, събирайте старините, че ще дойде ден счупено гърне да струва повече от пълното с жълтици…“ Затова, дълбаейки дървото през годините, оставях го понякога да си поеме дъх и сядах над белия лист да събера душите на моите бедни предци и на тези, с които още живея – та да се знае и помни, макар много от тях да са вече „пръст за гърнета“, че и те са били на света и са имали слово и образ.“

Йотов не е просто даровит епигон или сладкодумец. Той е завършен майстор. Той дяла и стругова думите със същата вещина, с която цял живот е обработвал дървото.

Бай Христо Йотов. Село Търничене, Казанлъшко. Добре дошли.” 

Тогава, през 2008 г., аз се възползвах от гостоприемството му. Ходихме на гости при моя приятел Петър Марчев в Казанлък и на връщане към София се отбихме в село Търничене. Разгледахме ателието му, разгледахме градината му. Жена му ни гости с чуден гювеч. И на тръгване бай Христо ни напълни цяла кошница с ябълки. Неговите съседи циганите бяха ошмулили няколко от дърветата, но ябълки имаше много – имаше и за бай Христо, имаше да даде армаган и на гостите, и бай Христо не им се сърдеше.

Оттогава минаха 7 години. Аз не успях да му върна кошницата. Оня ден ходихме до Казанлък да представяме „Калунята” със Стойо Вартоломеев и Ангел Русков в рамките на Чудомировите празници. Видях се с моя приятел Петър Марчев. И той ми подари новата книга на Христо Йотов, стихосбирката „Докосване до светостта”, излязла миналата година. Докато пътувахме с колата, минахме край село Търничене. Пощя ми се да се отбием през бай Христо Йотов, но нямахме време, бързахме.

И затова сега ще се опитам да му се отблагодаря за ябълките и да му се извиня, че още не съм му върнал кошницата. Сега ще препиша един негов разказ от сборника „Гибелен свят”. Един весел разказ. Има и много горчиви. Но аз избрах един по-веселичък. А вие запомнете тези имена – Христо Йотов и Търничене. И ако имате път оттам, отбийте се. За да видите един човек с таке и добри очи, досущ като неговия земляк Чудомир.

От Задругата на онези майстори, които един по един изчезват.

Мечката 

Христо Йотов 

Местността Караорман е неощитена природна забележителност и обична беше най-вече с изобилието на водите си, с черните си потайни ормани-ялаци, върбалак и диви череши. С тресавищата си – Видрите – обрасли с кошничарска ракита, с тръстика и папур. И още прочути са, с топлата вода и зиме, и лете. А плодородните ниви и ливади между ялаците изобилстват с башчилък и овощия. А що извори и вади, и вадички – пълни са с риба мряна и раци. Като воденичният арк, видрите, рачешката вада, черната вада и сладенчета бълбукат и след лято. Като пийнеш от Мирчовото кладенче, па се спреш над Павловото. Грях те е да подминеш Кацарьовите кладенчета, че и Драгоевото, Виденичарското… Но то всички най-прочуто е дядо Нейковото. Студена и пивка-билчана вода. И сенки и морави за почивка, за сладки прикази и моабети по празниците.

Край него на моравата под сянката на дивата череша, седяха сега двамина старци. Карамеймедалият – чер циганин с фес-чалма и побелелият като воденичар дядо Нейко. Стояха седнали по турски и се надлъгваха. То тяхното надлъгване по-скоро беше творение на весели и сладки приказки. Смесица от приумици, истини и лъжа безобидна. И става нещо като усмивка под мустак или хитър Петрови закачки…

Тоя път Карамеймедалият беше взел думата и бавно, свивайки цигара от табакерата на дядо Нейко, разправяше:

– Нейко, кардаш, какъв кюмюр правех на времето на Сакарджа баир. Ех, какъв мешов въглен – вол да печеш на него, а пък лижазото в оджакът гореше и правеше на тутманик и сингер… Много пара извадих тогаз.

Бях се прочул с тоз въглен чак в Арсеналът… Ама хаир не видях. Жената излезе с четири ненки и само сиганчетата, сиганчетата – вече не познавам кое мойто, кое твойто…

Дядо Нейко седнал по турски си смукваше от цигарата и мустакът му се подсмихваше дяволито. И гледаше и слушаше Карамеймедалията с такова внимание, сякаш беше молитвен. Старият циганин, усещайки вниманието, продължи…

– Една заран палих мойто, голямото чибук – там на гората, и почнах да задянувам на гърбът два чувала въглен. Вързах аз с въжето – правех чувалите като на цедилка. Мушнах чибукът на вратът, а в ръцете нося брадвата и торбата сиганска. От време на време спирам, изваждам чибукът от вратът си, смуквам един-два пъти, мушкам пак на вратът и тепа-теп, настъпвам пътеката надолу… По едно време, наближавам Манастирското кладенче, спирам и така наведен, засуквам мустак над глидалото на кладенчето… В тоз момент усещам някой ме натиска по гърбът. Тиска, тиска, аз пък мисля – горският прави майтап… Изведнъж се избръщам и гледам един чер, един рошав, един голям чакалесто мечка изправен и с ръцете тиска на чувалите на мойто гърбът… Бря, бай Нейко, бря кардаш. Забравих името, забравих брадвата и жената и сиганчетата и твойто и мойто майката и бащата… Онемя сърцето, езикът стана пелтек… Изведнъж кардашим, кой даде чибукът от вратът на ръката ми – не знам, мечката ли, страхът ли. Смуквам аз два-три пати и джаркам чибукът на мечката газът. Оноз мечка само казва:

– О, ох! – изрева и хукна надолу с чибукът барабар. А аз правих само едно „еф”, едно пъшкане, и паднах с кюмюрът на гората… Колко съм така от страх лежал, само циганският господ знай… По едно време дойде сърце на място, ставам аз и гледам ляво-дясно, няма мечката. Загледах долу на Саръяр, нещо пуши. Ама голям пушилка – кьордуман. Гори на Банко саята… А той какъв била работата. Тоз мечка – като джарках аз чибукът на газът и като хукна нанадолу, от вятърът, дето прави като бяга фасът разпламтял да грей и да пари на газът рошав. И тоз мечка ха тук, ха там от зор чабуджак влиза на Банко в саята и почнал да чеши дирница. Ама саята нали от ръженца – подпалила се. Голямото куче на Банко изгонило мечката, ама саята изгоря. Три дена на тоз огън после сиганите печеха млечен, папури и тиква… Какъв работа и огън ми даде тогаз на главата, какъв… Водиха ме сос каруцата при Булата Змейкина да ми бае за страх и да ми лее картуш… Четирийсет дена лежах тогаз – едвам прескочих трапът…

Карамеймедалият още имаше какво да каже и снададе, но дядо Нейко го лекичко прекъсна и взема думата изпод хасъра…

– А, бе, комшу, то тая мечка не беше ли годжук?

– Аха, кардаш. Скъсан беше опашката й.

– Годжук я. Тя е, ти казвам, мойта мечка от Балканът. Девет дена я търсихме с Коджа Ганю. Аз се борих с нея и аха да я опримча и вържа, отскубна се опашката й. Дебнехме я да я уловим и продадем на чинакчийските лингури. Виж я ти ний я търсим по Балканът, а тя от страх, прехвърлила в Сакарджа баир. Ако си забелязъл на едното й ушо съм резнал нишан, ей тъй на лястовичка.

– Аха, комшу, имаше таквоз нещо. Видях.

– А като се изправи, видя ли, че и на пъпът й има нишан?

– Видях, бай Нейко, видях, кардаш, ама знам ли какъв тоз работа.

– „Тоз работа” е дето аз вадих от пъпът й меча мас и носихме „тоз мас” с Коджа Ганя и давахме на големците бомбетата на обувките и вратовете да мажат, да лъщят и препързалят, че щели да ходят на гюреш из Европата, с по-големите мечки от тая, пехливанлък да правят… А бре, циганино черен – продължи сопнато дядо Нейко – не помниш ли, че по него време, когато лежа от страх, давах и на тебе да гълташ и те прикадяваха пак с тая мас и струпчета измирски тамян?… Че и на циглетата – Мерямшата нали пържи локуми цяла зима пак от тая мас?…

– А, сакън. Помня, бай Нейко. Как да не помня. Евалла-евалла и бин берекят версин… – хилядо благодарим.

– Че, тогаз я помисли, ако не бях скъсал опашката й рошава, как щеше да ръгаш наргилето на газът, бе аланкоолу цигански?…

– Ай, ай – чудеше се от сърце Карамеймедалията и палеше нова цигара от неръждавейката стамболска на дядо Нейко. И му даваше евалла, и съчувстваше, и се чудеше над сегашната пехливан и ялан дюння…