Начало Книги Нови басни
Книги

Нови басни

1362
Стефан Стефанов, фотография Иван Русланов

„Има много кукички в морето, но ние няма да се хванем.“ Разговор със Стефан Стефанов за неговата книга „Нови басни“ (изд. „Ерове“)

Да започнем нашия разговор от идеята ти да създадеш този сборник с разкази, които са свързани с жанра на приказките и на басните. В тях чрез метафоричния език създаваш картини на съвременните общества, като посредством подхода ти успяваш бързо да въведеш читателя в историите. Това дава голям диапазон на читатели, защото всички ние израстваме с приказки. Поуките от тях формират нашия светоглед за добро и зло, отношението ни към другия. В тях ясно може да се види какви са предразсъдъците ни, те са като огледала за самите нас. Как ти хрумна идеята за тази книга?

Идеята ми дойде, когато прочетох едни други приказки – тези на Оскар Уайлд. Това ми даде възможност да осмисля идеята, че приказката дава много добра възможност на автора лесно да достигне до читателя. Както ти каза, ние сме израснали с приказки. Чели са ни приказки като малки. Освен това приказката във всички общества по света имат социална функция и тази функция е да въведе децата в света, в общността на възрастните хора по достъпен начин, обяснявайки социалните конструкции чрез архетипи, ситуации, които така или иначе съществуват в живота. Оскар Уайлд е използвал това, за да пресъздаде своите идеи, и го е направил по един прекрасен начин. Това ми повлия и реших, че е интересен литературен способ на изразяване, който не съм използвал до този момент. Въпреки, че в „Орисия“ бях интерпретирал българския фолклор и история, исках тази книга да звучи по-съвременно. Приказките на Оскар Уайлд ме привлякоха точно заради това – той е вмъкнал модерни теми в един приказен и образен стил. Бях сигурен, че е напълно възможно да се направи същото нещо и за нашето съвремие, по същия начин. Разбира се, с теми, които са актуални за XXI век. Докато писах книгата, слушах и музиката на Том Уейтс, затова и текстовете са пропити с този негов странен черен хумор.

Метафората дава възможности да се отдалечиш и да погледнеш на себе си по различен начин. Да видиш ясно неща, които обикновено са незабележими. В книгата ти присъстват актуални политически теми. Например в разказа „Страшният съд“ използваш  патетиката на социализма, прехвърляйки го върху животинския свят.

Баснята за мен е сатира, само че представена в един оголен, базисен вид. Силата на баснята е, че казва неща, които са верни за човека и обществото, но ги представя чрез образите на животните. Точно този разказ, за който ти говориш, може да бъде разгледан по този начин, като сатира на тоталитарен режим. Може да бъде разгледан и като сатира на така наречената кенсъл култура, защото реално погледнато то е същото нещо. Хората биват съдени, без да са стигнали до съд, без доказателства, и имат неприятности със своите кариери, със семействата си. Това е сериозен проблем в западните общества и няма нищо общо с демокрацията. Човекът по презумпция е невинен до доказване на противното, но в момента, в който обществото почне да издава присъди, заобикаляйки тази презумпция, това вече става публичен линч, варваризъм, който ме отвращава.

Докато четох книгата, в съзнанието ми възникна фразата „социални животни“ и как, ако загърбим социалното, от нас ще остане само животинското. Интересното обаче е, че ти се заиграваш с това: чрез сатирата, критикувайки, показваш, че проблемът не е в животинското, а в човешкото, в начина, по който свикваме да живеем. Пример за това е разказът „Пусти реки“, в който всичко се върши и казва половинчато.

Това е най-българският разказ от всички в книгата. Факт е, че ние сме много сложни същества и колкото по-сложно е съществото, толкова по-сложни са проблемите, които то има. Аз мисля, че това е едно от предимствата на тази книга, тя представя тези многобройни примери за това колко сме сложни. Честно казано, имам своите корени в сатирата, първите ми две книги са сатира. Тук исках да има нещо друго, затова нарекох книгата „Нови басни“, защото исках не просто да има сатира и полемика, а да има и поука. И това е нещо, което ми липсва в съвременната култура – възможността да се покаже кое е вярното, кое е важното и кое не е. Защото културата в крайна сметка има и такава функция, да може да ти посочи верния път. Очевидно е, че всеки си „преценя сам“, но аз исках да направя нещо, в което има и поука.

Тук може би идва бунтът, защото в разказите ти има и скрит бунт. Събитията, които се случват в обществото ни, са динамични и често абсурдни, обикновено реакцията ни спрямо тях е негодувание и раздразнение. Ти обаче посредством литературата даваш друга перспектива, възможност нещата да се видят в дълбочина. Това ли е за теб една от ролите на литературата?

Преди да започнеш да пишеш една книга, трябва да навлезеш в материята, да я разнищиш и да я осмислиш. Това раздразнение наистина го има и то е свързано с медиите, с интернет, социалните мрежи, откъдето постоянна те бомбардират с безсмислена информация. Именно затова литературата е убежище, място, където човек може да се поспре. От една страна, да се позабавлява, от друга, да се позамисли. За мен е много важно като читател и като автор да имам възможност да поспра, да помисля и да осмисля информацията, която получавам. Това поддържа литературата в нашата технологична епоха над водата, защото дава възможност човек да остане в своя оазис и да канализира мислите си. Да се изолира по един неповторим начин, и то в най-добрата възможна компания.

В твоите разкази излизаш от всекидневното и чрез въображението и играта показваш как живеем заедно.

Да, това е функцията на литературата – не само да тълкува неща от всекидневието, от рутината, а и да разбуни въображението на читателя. Първото разбунено въображение в този процес обаче е това на автора. Писането на тези разкази ми доставяше голямо удоволствие и колкото повече се бунеше въображението ми, толкова повече тази игра на идеи ставаше по-забавна и обогатяваща. Това даде отражение и в самите текстове. Стана едно голямо хоро от герои, от идеи, от концепции, в което участват много елементи.

Как се ражда един разказ? Обмисляш ли го предварително или в процеса на работа историята се ражда?

Нямам някаква схема, най-често става дума за история, която съм чул или видял, или пък някой ми е разказал. След това рядко я ползвам в същия вид, често я интерпретирам, вплитам я в друг контекст и оттам вече имам готовата идея, в която по естествен начин включвам образи и герои. Първо е историята, след това идват героите. Тези вдъхновения идват от всевъзможни места. Въпросът е, че нещо се случва и аз виждам литературния му потенциал. Написвам текста, той се оформя в един определен стил, определена форма и след това започвам да измислям още истории, които вкарам в същия модел. Накрая се получава сборник от текстове, които са различни по смисъл и съдържание, но всъщност звучат по един и същи начин. В случая става въпрос за нови басни.

Занимава те темата за промяната. Възможна ли е и каква е тя, докъде може да те доведе. В разказа „Пир“ показваш как лъжата е приета за истина и оттук всичко спира, промяна няма.

Има един цикъл от разкази в книгата, в който става дума за промяната на самоличността и начина на живот на един човек. Това е добра възможност всеки да помисли какво представлява промяната за самия него. Да може да погледне по друг начин и да помисли дали има нужда от промяна, дали тя му се случва, без въобще да осъзнава това. Дори само под формата на дегизиране, промяната е важна. Обичам да се шегувам, че голяма част от Шекспир е точно това – някой се е дегизира като някой друг и с това променя цялата история. Това е толкова просто и същевременно е гениално. Промяната като цяло е ключова за цивилизацията. Тя дава тласък, за да може да се направи следващата стъпка.

Използвайки историята, показваш как всяко историческо време има нужда да решава едни и същи проблеми.

Както казах, промяната е важна за прогреса, но генерално човекът като такъв изглежда не се е променил чак толкова много през времето. Сега живее по-добре, работи друг вид работа, но реално иска едни и същи неща. На мен ми достави много голямо удоволствие навързването на исторически епохи през призмата на това, че човек остава един и същ. Затова и книгата започва по-назад в историята и продължава към нашето съвремие. Това е и основната концепция, заложена в нея – човекът се променя външно, променя разбиранията си за света, променя се неговият подход, но мястото му в света остава същото. Интересува ме и историческият опит, как историята се обогатява с времето. Колкото повече време живее човек, толкова по-важно става да осмисля историята, защото това придава стойност на живота.

В тези разкази ти играеш и с усещането за време.

Времето, както и пространството ни определят изключително много. Това е голямо предизвикателство в днешното време – как човек се адаптира в толкова бързо променяща се среда. И човек наистина се адаптира, но по един непредвидим начин. Ако преди това е отнемало векове, сега отнема години. За мен ефектите от тази рязка промяна в средата са много интересни. Заслужава си темата да бъде изследвана, защото дава възможности за разнообразни сюжети; да не говорим, че всеки от нас живее в един такъв.

Да поговорим за града и за селото, които са основни топоси в твоите разкази. Разкриваш тайнствения свят на селото, свързан с определен тип мислене. Все повече селото губи своята функция като такова, каквото е било, в българския контекст е свързано и с обезлюдяване.

Не само в България. По принцип това е феномен в западния свят. Истината е, че съвременният човек има бегла представа как са живели нашите предци, в какво са вярвали, какъв е бил техният свят. В този много странен магически реализъм хората са живели в близка връзка с природата. Техният бит и светоглед са били свързани с духовното и не говоря само за християнството, ами и за предхристиянските влияния. Това ми е било интересно винаги – как хората тогава са осъзнавали своята битийност. Истината, че те са го правили под формата на религиозно-магически реализъм. Това присъства дори в част от творбите на нашите класици и за мен е логично като автор да стъпя на тази традиция. Сега за нас това старинно разбиране за вселенския ред изглежда особено, защото ние не разбираме съответния контекст. Вселенският ред в момента се върти около нас, слънцето изгрява заради нас.

От друга страна, аз съм роден и израснал в града. Всъщност втората ми книга „Край до край“ беше градска книга. Градът променя възприятията на човека в много отношения. Няма я близката връзка с природата. Няма я вече магическата реалност, но има други предизвикателства, които разкриват други черти на човешката природа по начин, по който това не може да се случи в селото. Именно затова беше важно в „Нови басни“ – да ги има и двете реалности, защото те представят човека в неговите различни проявления.

Стефан Стефанов е роден в София през 1986 г. Завършил е Журналистика и масмедии и дълго време работи по специалността. Автор е на сборниците „Горе & Долу“ (Университетско издателство „Св.св. Кирил и Методий“), „Край до край“ (изд. „Колибри“) и „Орисия“ (изд. „Сиела“). През юни 2023 г. излиза дебютният му роман „Уендиго“, също издаден от „Сиела“. През декември 2023 г. в „Ерове“ излизат сборникът „Нови басни“ и допълненото издание на „Орисия“ с тематични жълто-черни корици. 

Радослав Чичев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БНР като един от водещите на предаванията „Гласът на времето“ и „Аларма“ по програма „Христо Ботев“. През март 2010 г. пиесата му „Колекционерката“ печели Първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова“ на Театър 199. През 2011 г. излиза първата му стихосбирка „От прашинката на деня“, за която през 2012 г. е отличен с бронзов Пегас на „Южна пролет“ в Хасково. През 2012 г. е победител на фестивала „София: Поетики“. Един от участниците в поетичното представление „4х4“, заедно с Ясен Василев, Мирослав Христов и Иван Димитров. През 2013 г. излиза втората му поетична книга „Сърцето на ловеца е лисица“. Следват още две : „5.6“ – 2016 г., и „Светкавици“ през 2019 г. Има още две поставени пиеси - независимото представление „Траевремене“ и радиопиесата „Звездата на Планк“. Един от авторите в подкаста „Градски детектив“. Работил е по три документални проекта: представлението на Студиото за документален театър Vox Рopuli „Невидими номер 3 – Дом“, радиосериала „Втората световна“ на БНР и радиопиесата „Сънят на сезоните“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display