Изминалата година ни донесе война. От започващата се надявам да ни донесе мир. Но си давам сметка, че може да донесе още по-голяма война и от това ме побиват тръпки. Опасенията ми са по-силни от надеждите.
Започналата през февруари война беше основна тема през цялата година. Гледахме стотици репортажи на живо, прочетохме стотици коментари и анализи, които се стремяха да обяснят това, което ни се струваше невъзможно да се случи през ХХІ век. Те интерпретираха и обясняваха събитията от различни гледни точки. Най-кресливи бяха изразителите на т.нар. „друга гледна точка“, които се опитваха да оправдаят руската агресия с абсурдни аргументи, без да им трепва окото от невинните жертви. Не човешко състрадание, към тях те изпитваха перверзно удовлетворение, че са си получили заслуженото. Да оправдаваш войната е жестоко, но да обясняваш невинните жертви с други жертви е деградация на всичко човешко. Не съществува зло, което да не може да бъде оправдано чрез подобен психотичен детерминизъм. При нас той има широко приложение. Харесва се.
На мирните украински граждани се наложи да облекат военни униформи и да воюват срещу завоевателите, а ние трябваше да воюваме срещу троловете, които виртуално воюваха в батальоните на Кадиров и Пригожин – кой срещу заплащане, кой като доброволец.
Колко е наивно това, с което започнах – изминалата година ни донесла… Годините нищо не носят. Откакто съществува светът, времето тече и ние усещаме това с всяка крачка и с всяка дума. И всичко, което се случва – добро и зло, е сторено от нас. Всички злини на този свят са сторени от хора, убедени, че вършат добро. Те са малцина. Огромната част от човечеството са потърпевши. Най-често с това се успокояваме – че от нас нищо не зависи. Статистически е така, но духовният принцип гласи, че когато си помогнал на един човек, си помогнал на цялото човечество. Злото се сее само, а сеитбата на доброто изисква много труд, усилие и търпение.
Годините сами по себе си не носят нищо, на годините ние приписваме доброто и злото, което сами вършим. А по отношение на доброто и злото ние често се разминаваме фатално. Намираме оправдание дори за смъртта или осакатяването на едно дете. Още по-лесно го правим за хиляди деца. Затова наивно и глуповато очакваме новата година да ни донесе това или онова.
Нали когато пораснем, всички научаваме, че подаръците не ги носи добрият Дядо Коледа, а добрият татко. В древните религии съществува практика да се подарява на непознатия бедняк, на нуждаещия се. Днес обществото е станало прагматично и това ни изглежда архаично.
И за най-прагматичните е ясно, че на Нова година не честваме астрономическо събитие. Отброяваме с обратно броене последните секунди на старата, както когато се изстрелва космическа ракета. В първата секунда на Новата година е събрана цяла вселена от надежди. А какво друго е човешкият живот, ако не една нескончаема надежда.
В дните преди Нова година ми се наложи да почакам дълго близо до една пощенска кутия. Загледах се в нея и се замислих за едно време, когато пълнехме жълтите кутии с новогодишни поздравителни картички. Колко далеч е останало онова време – сега за двайсетина минути нито един човек не пусна нищо в кутията. Тя все едно не съществуваше. Никой не ѝ обръщаше никакво внимание. Беше се превърнала в ненужен и безполезен предмет от минало, което ни се струва толкова близко и толкова далечно. С наближаването на Нова година започвахме да търсим поздравителни картички, а техният асортимент беше толкова оскъден, но това не ни отчайваше – трябваше да намерим и намирахме най-красивите. За да зарадваме приятелите и близките си, на които ги изпращаме с най-искрените и топли поздравления и пожелания. В същото време нашите лични пощенски кутии се препълваха с картички. Преди Нова година огромните чанти на пощальоните ставаха още по-дебели и тежки. И бяха пълни с любов и топлота. Колко любов и топлота е минала през жълтите пощенски кутии през годините, колко радост и сълзи са донесли картичките и писмата. А колко мъчно ни ставаше, ако не получим картичка от някого, от когото сме очаквали.
А днес пощенските кутии дрънчат на кухо. Всеки сам може да си направи асоциация от този израз.
Глупаво ще бъде, ако позволим на носталгията да ни завладее. Изминали са години, всяка от тях е донесла някакво откритие, някаква технология и ние сме я посрещнали с радост. Пак по инерция казах, че годината е донесла. Всичко е донесъл човешкият дух, човешкият интелект, непрестанният стремеж на човека към развитие и напредък. Нали нищо не ни пречи поздравите, които днес изпращаме по телефона и от компютъра, да бъдат толкова искрени и топли, както бяха някога в пощенските кутии.
Ако всеки потърси през настъпващата нова година тази искреност и топлота в себе си, ако изхвърли злото и злобата от себе си, както почиства дома си, тогава новата година ще ни донесе мир и радост. Ставаме все по-взискателни към чистотата на домовете, телата, дрехите си и може би затова не ни остава врече да се замислим за мислите си, за отношенията си, за душите си.
Има хора, чиито души са непоправимо увредени. Но никой няма да признае за себе си, че е сред тях. Тогава къде са те? Кои са? Може би няма такива? Може би и в най-грубата душа е останала капка добро.
За да е по-малко злото и повече доброто през настъпващата година, нека да послушаме човека Божий Моисей: „Годините ни се губят като звук… Научи ни тъй да броим дните си, че да придобием мъдро сърце.“ (Псалом 89)