Виктор Ерофеев за руската вина
По какво се различава новото варварство от старото? Кои са отличителните белези на руската вина? Има ли Русия бъдеще? Виктор Ерофеев като тълкувател и разрушител на митовете за Русия. Интервю на Иван Толстой (Радио Свобода) с писателя при представянето в Прага на последната му книга „Новото варварство: Роман-фантазия за руската вина“.
Виктор Ерофеев започва с притчообразна история за чашката на баба си.
„Баба ми, Анастасия Никандровна, беше румена красавица. Но дори красавиците понякога чупят чаши. Синята чашка се изплъзна от ръцете ѝ, падна на пода в кухнята и се разби, разлетя се на парчета и само откъснатата дръжка лежеше встрани в безполезната си цялост.
Баба ми никога не казваше: „Аз счупих чашата“. Тя казваше „Чашата се счупи“. Сякаш чашата можеше да се счупи сама. Разбира се, можеше да се счупи случайно и точно това се бе случило. Представям си баба ми, която в отчаянието си, в някакъв пристъп на ярост (тя имаше чепат характер), би счупила умишлено чашата.
Но не мога да си я представя как признава вината си: аз счупих чашата.
В тази счупена чашка е концентрирано разбирането за руската вина и категоричния отказ тя да бъде призната. В какво е проблемът? Навярно в това, че наказанието за извършеното престъпление в Русия не съответства на самото престъпление. Наказанието е винаги по-голямо. То е като тесто, което прелива от тенджера и залива битието. Защо е по-голямо? Не ли защото чашката в едно бедно семейство е ценност, а бедността е порокът на Русия. Ако съм унищожил семейна ценност, значи съм извършил семейно престъпление и ще понеса наказание за него. Но не мога да се откупя, не мога да купя нова чаша. Нямам достатъчно средства за това. И прехвърлям вината, ако не на някой друг, то върху самата чаша. Тя е изскочила от ръцете ми и се е счупила. Изтласкването на вината от съзнанието се е превърнало за руския човек в автоматично явление: заради счупена чаша той може да загуби всичко. Обвинението, че си счупил чашата може да се прехвърли върху всички останали сфери на битието. Не е чудно, че в ежедневния руски разговор често се използват понятията „винаги“ и „никога“. Ти винаги си миеш зле ръцете преди ядене, ти никога не поздравяваш моята половина от семейството. Счупената чаша е по същество път към разстрела. Можеш да го изминеш докрай или да избереш да останеш жив. Всичко зависи от произвола на случая. Изтласкването на вината навън е руски национален спорт. Само глупак би поел отговорност за счупената чаша. Силните хора не са склонни да се извиняват.“
Иван Толстой: Така започва книгата на Виктор Ерофеев „Новото варварство. Роман-фантазия за руската вина“. Организаторите на вечерта в Прага ме помолиха да бъда водещ. Донесох касетофон и записах думите на писателя.
Виктор Ерофеев: По-добре е да се родиш писател, отколкото да станеш такъв. Това е много важен момент, може би дори определящ. Защото писането се различава от журналистиката по радикален начин: журналистът е way out, тоест желание да стигнеш до публиката с някакво свое собствено назидание. А писателят е way in, което ще рече да създадеш такава стая, в която читателят може да каже: „Тази картина ми харесва, но онази изобщо не ми харесва, а и въобще тази стая не ми харесва, и изобщо има твърде много неща, които не ме интересуват“.
Но основното е, че в тази стая читателят има свобода. Ако писателят започне да търси дискурс от типа на журналистическия, това много бързо завършва с катастрофа.
Всичко, което са направили родителите ми, Париж, моето сталинско детство… Имах две щастливи детства, защото баща ми беше преводач на Сталин. Ние, общо взето, живеехме, съвсем някъде по върховете на този чудовищен строй. А след това дойде моето френско детство. Разбира се, тези две огледала са много важни.
Но дори и да ги нямаше, вероятно пак нещо щеше да излезе от мен, защото то беше заложено от самото начало. Просто аз не го знаех, докато не почнах да пиша. А когато започнах да пиша, вече ми се струваше, че е невъзможно да избягам от това.
Разбирате ли, писането започва с писането на текстове. Когато си съвсем малък, играеш с колички, с войници, и вече си писател, ти пишеш тези игри. Когато бях на осем години, пътувахме из Франция с родителите ми и имах усещането, че трябва да убия някои полицаи или да се срещна с този, с онзи, с трети, с четвърти човек, за да направя нещо с него. Това вече бяха сюжети, това вече беше усещане за някакво писателско начало.
Но самото писане се роди с пишещата машина „Ерика“, която мама ми купи, и когато разбрах, че можеш да натискаш клавишите и там ще се появят букви, тогава нещо се случи. Не защото е дошло от небето. Тази енергия постоянно идва от теб, а не към теб. Писателят е като старо съветско радио, от което тече някаква информация, и този език е доста труден за разбиране. Първо има някакъв шум, после не е ясно дали това е твоят език, или не. Но в крайна сметка разликата между таланта и гения е, че геният го разбира веднага, а талантът – трудно и понякога си го измисля.
И отново, къде са тук родителите? Разбира се, много неща са свързани с някакъв социален, бих казал дори международен живот, но по принцип вероятно би могло и по друг начин да започна да пиша. Но да пиша.
Иван Толстой: Има един прочут портрет на художника Арчимболдо, съставен от книги. Има и такива от плодове и зеленчуци… Как си представяте, ако Арчимболдо се беше заел с вашия портрет, от кои книги би създал вашето лице?
Виктор Ерофеев: Имам книги, които се превърнаха, как да кажа, в международни бестселъри. Най-успешната ми книга е „Добрият Сталин“. Тя излезе на шестдесет и шест езика и дори в Техеран, въобще къде ли не. Когато се появи в Москва, на представянето ѝ дойдоха куп комунисти. Те стояха на опашката – старчета, бабички. Казах им: „Само не я купувайте, за бога, махайте се оттук“. Това беше първата презентация.
Но не тази книга преобърна живота ми, а първата, която излезе на двайсет и седем езика – „Руската красавица“. Преди нея бях никой, а след нея станах някой, защото изведнъж се оказа, че животът се променя, когато в някакъв момент се превърнеш в нещо като суперизвестен писател и всички искат да общуват с теб. Тя беше отпечатана във Франция дори по-рано, отколкото в Москва. И със Синявски имахме възможност да вечеряме през ден в „Ротондата“. Защото собственикът на „Ротондата“ в Париж ми каза: „Е, Виктор, след такава книга можеш да правиш каквото си искаш, аз ще те храня безплатно“.
Иван Толстой: Струва ми се, че разбрах грешката си, Виктор, неправилно формулирах въпроса си. Не от кои собствени книги сте съставен, а кои чужди книги сте попили, така че Арчимболдо да ги види и да ги изобрази.
Виктор Ерофеев: Това е друго нещо. Знаете ли, аз все пак имам филологическо образование, дори съм кандидат на филологическите науки. В съветско време имах дисертация, озаглавена „Достоевски и френският екзистенциализъм“. Не много съветско заглавие. Защитих я в Института за световна литература през 1975 г. Но основният човек, смятам себе си за негов ученик, е маркиз Дьо Сад. Написах първата си голяма работа в живота именно за него.
Защото живеехме в Париж. Беше 1966 година. Аз бях на 19 години. И изведнъж целият Париж се превърна в маркиз Дьо Сад. Защото за първи път от 150 години бе позволено да бъде продаван. Представяте ли си? Това означава цензура в продължение на 150 години. А аз на 19 години, тъй като живеех във Франция, естествено говорех френски. И внезапно разбрах, че това е моят човек. Разбрах го, защото е порнограф, нелош порнограф, но това не е най-интересното при него. Най-важното е, че е беше философ. И когато прочетох за неговата философия, си помислих, че най-накрая съм разбрал същността, смисъла на Съветския съюз. Това ми направи толкова силно впечатление, че остана за цял живот. Смятам го действително за свой учител.
И първата ми статия след това беше публикувана във „Въпроси на литературата“: „Маркиз дьо Сад, садизмът и ХХ век“. Отидох в редакцията на „Въпроси на литературата“ с дълга статия и те ми казаха: „Чакай, Сад ли беше лекарят, който е описал садизма?“. Казах: „Не, той самият е садист“. Те като цяло бяха доста негативно настроени, прочетоха я, бяха напълно ужасени и ми казаха: „Какво ти става? Какво си ни донесъл?“. И тогава Лазарев, заместник-главният редактор, много либерален и интересен човек, ми обясни: „Знаете ли какво, Виктор, напишете, че този човек е важен елемент от буржоазната култура на Франция. Направете това“.
Може би няма да повярвате. Същата тази статия, която те прочетоха и за която казаха, че е пълна глупост, аз държах у дома цяла година, без да променя абсолютно нищо, занесох я след година, а те казаха: „Е, сега е много по-добре“. Тогава взеха червените моливи и заявиха: „Да опитаме, нека опитаме“. Повярвайте ми, още една година не ходих при тях и се върнах с първия вариант – без никакви моливи. И те казаха: „Е, сега ще я отпечатаме“. Само добавиха: „Нека да има цитат от Маркс“. Погледнах Маркс, там нямаше нищо за маркиз Дьо Сад. Но все пак намерих нещо у Енгелс, там, където говори за природата. И я отпечатаха. Бях на 22 години.
Това беше първата работа за маркиз Дьо Сад изобщо, не само в Съветския съюз, но и в Русия. Тоест никога дотогава по някаква причина никой не беше писал нищо толкова мащабно. Разбира се, у Достоевски има нещо за него, има и още у някои автори, но по принцип руската литература не го е смятала за голям философ.
Иван Толстой: Не съм чел по онова време тази статия за маркиз Дьо Сад, бях още твърде млад за това, но помня, че през есента на 1988 г., в същите тези „Въпроси на литературата“, излезе вашето есе за Набоков, за метаромана на Набоков. И както казват лошите журналисти, то произведе ефекта на бомба. Тоест за мен и за онези, които се запознаваха по онова време с Набоков (1988 г., преди дори да излязат първите му събрани съчинения)…
Виктор Ерофеев: … които аз подготвих и снабдих с предговор…
Иван Толстой: … когато набоковските книжки тепърва се появяваха плахо, Виктор Ерофеев вече се беше появил с концептуална статия за неговите произведения като за метароман, с идеята за изгубения рай. Това беше неочаквано, умно, концептуално. Очевидно Виктор отдавна е познавал, обичал и разбирал Набоков и го е представил така, както никой в Съветския съюз тогава вероятно не би могъл да го направи. А моят въпрос е следният. Става дума за това, че загубата на собствения рай от страна на Набоков, която постоянно се появява в романите му като идея, тема, матрица и пътеводна звезда, много наподобява това, което сте загубили в детството си – своя рай, напускайки Париж и завръщайки се в съветска Москва. Така че, беше ли за вас тази загуба на Франция, загубата на Париж, травма, каквато е за Набоков загубата на Русия? Или може би осъзнахте това като травма много по-късно, като възрастен?
Виктор Ерофеев: О, не, веднага се ориентирах. Знаете ли, беше толкова просто. Помня, че на гарата всеки път, когато ме отвеждаха в Съветския съюз, исках влакът да се повреди. Това беше съвсем просто желание, да го няма този влак. И това беше така както когато бях на 8, така и на 9 години. Въпреки че, разбира се, когато отидох там на 8 години, Франция все още не означаваше нищо за мен. И когато за първи път пътувахме от Източната гара към посолството на ул. „Гренел“, майка ми, когато минавахме покрай „Конкорд“ и се виждаха Елисейските полета, каза: „Ето това са Елисейските полета“. Аз погледнах и не видях никакви полета, никакви селяни и изобщо нищо. И попитах: „Какви полета?“. Тя отговори: „Елисейските“. Тогава казах: „Да, да, виждам ги“. Но разбира се, нищо не виждах.
Разбирате ли, всичко започна с някаква дреболия, а после, естествено, много бързо се превърна в нещо невероятно. Родителите ми бяха във Франция по време на размразяването, през 1955 г. От Москва идваше културата. Първо ансамбълът на Моисеев, който разплака целия емигрантски Париж, после музиканти, писатели, помня как Катаев идваше в училището, в което учех, френско училище, и разказваше за някаква котка с много дълго тяло, помня това до днес. Изобщо такива най-невероятни и същевременно най-прости неща.
А после, когато баща ми разнасяше куфари с пари за френските комунисти, ние обядвахме някъде в Южна Франция – там бяха Арагон, Пикасо, Морис Торез, баща ми и аз. Така се случи, че на мен ми беше ужасно скучно, те говореха нещо, някакви политически глупости. Започнах да рисувам ръката си върху салфетка. А Пикасо седеше отдясно. Той взе салфетката и започна с пръст, потопен във вино, да рисува моята ръка. Всички спряха да говорят и започнаха да гледат. Когато завърши, тържествено ми подаде рисунката. А Арагон му каза: „Пабло, сега се подпиши“. И всички някак си помислиха: „Аха, с парите от тази картина бихме могли да купим и ресторанта, в който обядваме“. Той помълча, помълча и се подписа.
После ме попита: „Какъв искаш да станеш?“. Казах: „personne“, тоест „никой“. А той отвърна: „Отличен отговор“. Така че, виждате ли, имаше нелоши предпоставки да общувам с гении.
Иван Толстой: Но той не изхвърли салфетката ви, нали?
Виктор Ерофеев: Не, ние я изгубихме. Да, да, изгубихме ръката. Баща ми се срещаше с него доста често. В края на живота си ми разказа, че е пренасял пари за комунистите чрез Пикасо, тоест покая се. Ние тогава сложихме салфетката в някакъв албум, и все пак значението на името на Пикасо не беше такова, каквото е днес. Някъде се изгуби тази салфетка. Жалко.
Иван Толстой: Пабло беше ли мил?
Виктор Ерофеев: Ами той беше прекрасен, той и баща ми бяха приятели, а Пабло се появяваше винаги в моряшка фланелка. Накратко – гений, гений.
Виждал съм неколцина гении в живота си. С един от тях съм работил доста. Това е Алфред Шнитке. Направихме операта „Живот с идиот“ в Амстердам. Веднъж в живота си имах усещането, че съм сред гении: това беше Кабаков, който работеше там, в синагогата. Това беше Ростропович, който бе едновременно диригент и свиреше на сцената – в Амстердам през 1992 г. И Покровски, който бе направил 300 съветски опери, а след това направи „Живот с идиот“.
С Ростропович имаше всякакви смешни случки, той беше наистина невероятен. Вечеряхме почти всеки ден, защото аз още работех малко с оркестъра върху текста, а той беше диригент. Казвам му: „Слава, ти си толкова прочут. Какво е това да си известен?“ Той казва: „Знаеш ли, знаменитостта е като камила с две гърбици. На първата се качваш лесно, краката се качват, но после неизбежно политаш надолу. Но щом се качиш на втората гърбица, това е завинаги“.
Имаше и един смешен момент с кралицата. Тя дойде. А още предната вечер с Ростропович бяхме вечеряли с нея. После тя дойде на премиерата. И след първото действие имаше антракт с шампанско. Понеже тя вече ме познаваше и знаеше, че аз съм написал либретото, ми каза на френски: „Мосю Виктор, вашата опера е твърде сурова за мен“. А аз ѝ казах: „Ваше Величество, второто действие ще бъде още по-сурово“.
И тя го изтърпя, а после се изправи, последваха овации, които продължиха 35 минути. Всъщност всички тези гении стояха изправени там: Алфред Шнитке и Ростропович, Кабаков и Покровски.
Иван Толстой: Безпощаден сте с монарсите.
Виктор Ерофеев: Разбира се, имаше актьори и певци, защото Ростропович ги бе довел от Америка и те изпяха всичко на руски. Невероятно! А този, който пя Идиота, каза: „Е, какво толкова – 35 минути, кралицата стана, та и всички станаха, 35 минути, нищо особено“. И каза още: на следващото представление ще дойдат всички недоволни интелектуалци, които не са успели да си вземат билети, такива, знаете, рошави, разчорлени. Да видим колко ще издържат прави. И когато представлението свърши, това беше рекорд за тази опера в Амстердам – стояха прави 45 минути. 45 минути. И знаете ли, това е единственият път в живота ми, когато си помислих, че Русия все пак може да направи нещо. Разбира се, с помощта на американски актьори и холандски хор. И това беше толкова силно, говоря за спектакъла, не за моя роман, че си помислих: „Боже мой, значи може да се направи нещо“.
Това беше през 1992 г. Имаше още един момент, свързан с операта, също доста забавен. Аз работех най-малко от всички, защото вече бях написал текста, а всички останали работеха много, но се сприятелих с директора на този театър, Пиер Ауди от семейство Ауди. Прекарвахме доста време заедно. И един ден, оставаха около три седмици до премиерата, Ауди идва при мен и казва: „Виктор, пиесата не се получава, забраняват я. Дойде комисията, която ни дава парите. И обявиха: „Как е възможно това? Имате чернокож, който пее идиота. Това не е позволено“. Седим в кабинета му. Казвам му: „Нека решим проблема някак“. А той: „Как можем да го решим вече? Остават три седмици. Какво да правим? Не можем да намерим никой друг“. Казвам: „Нека тогава го боядисаме в бяло“.
На следващия ден сутринта отивам и гледам: нашият герой стои напълно гол. И някакво красиво младо холандско момиче го залива целия с бяла боя. Казвам му: „Хауърд, защо си напълно гол? На сцената не излизаш така“. Той ме погледна и каза: „Станиславски“.
Беше невъзможно да се измисли това. Направихме репетиция. Директорът, същият този Ауди, ми казва: „Хайде, влез при мен“. Влизам, а той е в ужас. Това било издевателство над чернокож човек. Всички разбрали, че чернокожият е бял. Накратко – край, всичко приключва. Нито той е бял, нито това решение става. Казвам: „Е, хайде да измислим нещо друго. Да му сложим маска“.
Нямаме никакви руски маски. В крайна сметка – можете да проверите това – му сложихме маска на Ленин. И целият свят, от „Ню Йорк Таймс“ до всички вестници, писа: „Колко смели са руснаците, взели и направили Ленин идиот“.
Иван Толстой: Виктор, искали ли сте някога да станете емигрант?
Виктор Ерофеев: Ами, аз всъщност никога не съм бил емигрант, защото по същество Европа е моят дом. Когато ме питат за емиграцията, казвам: „Или не съм емигрант, или съм двоен, защото не съм нито в Москва, нито в Париж“. Не мога да кажа, че както преди, така и сега нямам свои основания да се отнасям критично към доста неща в Европа. Но все пак това е моята родина, Франция, а и всичко около нея.
Иван Толстой: Беше ли съветският ъндърграунд пълноценен от светогледна и естетическа гледна точка?
Виктор Ерофеев: Не, но той, разбира се, беше силен. Имаше гении – и художествени, и музикални. Особено, разбира се, художниците – Кабаков и всъщност Булатов, те ми влияеха повече, отколкото писателите около мен. Макар че много бързо се запознах с Аксьонов, а после това прерасна в приятелство, и не само с него. Аз бях много по-млад от тях, но въпреки това бяхме приятели.
И тук не става дума само за ъндърграунд, ако говорим за тях. Що се отнася до художниците, безусловно; що се отнася до някои поети, като Дима Пригов, разбира се, също приятели. После направихме „Метропол“, направихме много неща заедно и поотделно. Не мога да кажа, че не бяха наивни хора.
Като цяло философията на 60-те години не разглеждаше темата за човешката природа. И това, разбира се, беше провал. Но идеята за освобождението, не за свободата – също е сложна тема. Темата за освобождението и радостта от живота е именно руска, не френска, но също така е много важна. Има много неща, от които наистина се нуждаех. И оттам започнах с маркиз Дьо Сад.
И доста бързо започнах да пиша разкази, които ужасяваха всички със своята неприличност, но въпреки това, както и „Живот с идиот“, по-късно станаха доста известни по цял свят.
Иван Толстой: Излиза, че липсата на външна свобода не пречи на изкуството и духовния живот да се реализират. Може би външната свобода изобщо не е нужна? Днес в Русия няма външна свобода, но никой не отрича възможността за нейното завръщане, за нейното пораждане?
Виктор Ерофеев: Ами, има утро, има и вечер. Тогава беше утро. После се появи усещането, че след нощта ще дойде сутрин. Като цяло Русия няма история в класическия смисъл на думата. Това е въртележка. Там по-скоро има зима, после малко размразяване, после студена пролет, после лято като в Исландия, после доста хубава есен – не в политически смисъл, а по отношение на тези творчески възможности – и после отново зима.
Започнахме с усещането, че е утро, че може и ще стане по-добре. И дори когато ставаше по-зле, все пак, разбирате ли, първият човек на перестройката беше именно Брежнев – защото по-рано всички работеха за комунизма, а при Брежнев комунизмът започна да работи за чиновниците. Нещата бяха различни и това можеше да се усети. И въпреки че, разбира се, нашият „Метропол“ го удряха с ужасна сила, все пак никого не вкараха в затвора. А мен ме изгониха отвсякъде, откъдето можеше да ме изгонят. И баща ми го уволниха, а той беше посланик във Виена. И изобщо осем години живяхме в наистина страшни условия. От 1979 до 1987 година. Ужасни.
Що се отнася до настоящия момент, той е като вечер, която преминава направо в тъмнина. Това е съвсем друго и тук няма никаква аналогия. Разбира се, брежневското време беше много по-свободно, по-просто, защото днес това, разбира се, е късен Сталин, някои неща дори са по-лоши. Сега не знам в Русия да има някакви таланти, които биха могли да запълнят всичко със себе си. Може би някъде има, но аз не знам. А дори когато Сталин умира, все пак, разбирате ли, остават писатели, които са можели да правят нещо по-нататък. Такъв е бил Твардовски, дори Симонов и Еренбург. Ако днес започне някакво размразяване, ние нямаме такава култура.
Иван Толстой: Старият въпрос: може ли руският писател да живее без родина? Кой се затри в изгнание без родина, кой не съумя да пише? Набоков казва: „Има нощи, щом легна / и леглото ми заплува към Русия“. Вашето легло плува ли към Русия, Виктор?
Виктор Ерофеев: Ами, аз имам няколко легла, едното от тях понякога плува към Русия, да.
Иван Толстой: Според вас необходимо ли е изобщо да се чете? Или визуалната култура сега е толкова развита и разнообразна, че може да замести четенето в духовно отношение?
Виктор Ерофеев: Всеки получава своето. Слушайте, някои хора не можеха да четат дори тогава. В романа, който написах преди „Варварството“ („Великият Гопник“), има дълга глава, посветена на глупостта и за това как като цяло светът е оглупял. И работата не е в това, че не четат. Някаква масова глупост. От тази глупост по-късно възникна новото варварство. Не мисля, че е нужно да четеш, за да правиш нещо, или обратното, да не четеш. Всекиму – своето. Основното е човек по някакъв начин да разбере кой е. Ако четенето помага за това, тогава четете. А ако се интересувате повече от карате, тогава се занимавайте с карате.
Иван Толстой: „Новото варварство“ е с подзаглавие „Руската вина“. Бихте ли обяснили и заглавието, и подзаглавието?
Виктор Ерофеев: Новото варварство е разбираемо. Това е явление, което не се случва за първи път след Древен Рим, Гърция и пр. Веднага след това пристигат готите и други народи. И това е варварството. А тук имаме абсолютно варварство след една много силна следвоенна либерална цивилизация.
Що се отнася до руската вина – в този роман има млада жена, на 32 години. Тя е съпругата на разказвача. В Русия можеш да се ожениш и за понятия, за ругатни и дявол знае още за какво. Но в руските приказки печката пее, гъските и лебедите говорят руски, и реката, и брезата, и всичко останало. И ето, появява се тази жена – Руската Вина, която стана героиня на този роман. Тя се занимава с любов и омраза, с каквото пожелае. И така тя става човек.
Иван Толстой: Една от главите във вашата книга е посветена на разбиването, класифицирането и каталогизирането на руския кошмар и социална безнадеждност. Ако всичко е наистина толкова ужасно, тогава на какво можем да се опрем, когато някой си отиде? Откъде ще се намерят сили в обществото?
Виктор Ерофеев: Това е доста сложен въпрос. Ще го кажа отново: когато Сталин умира през 1953 г., спомнете си първото нещо, което Хрушчов казва там, на дачата: „Нека направим така, че да не се избиваме един друг“. Имаше такова усещане за проста, елементарна човечност. Убеден съм, че и около човека, който в тази книга се нарича Пончик, също има такива хора. Трудно ми е да кажа до каква степен те ще се окажат по-активни в сравнение с другите. Затова, ако дойдат други, то значи, както след Брежнев ще има Черненко, после Андропов, и всичко това, разбира се, ще се повтаря още и още – тогава това ще бъде проблем. Времето работи срещу нас. Но ако това все пак приключи скоро, не знам как, тогава, общо взето, има някаква надежда. Въпреки че в една друга книга пиша: „В Русия надеждата умира първа“.
Иван Толстой: Каква би могла да бъде ролята на руската интелигенция днес? Както в Русия, така и в изгнание? И съществува ли руска интелигенция?
Виктор Ерофеев: Наистина с интелигенцията е зле. Тоест интелигенцията, която е съществувала по времето на Чехов, разбира се, вече не съществува. През 60-те и 70-те години на миналия век имаше нещо подобно, но сега няма нищо такова. Сега има просто някаква просветена средна класа и разни други хора, които от нещо разбират.
Не виждам никаква интелигенция. Е, между другото, не виждам такава интелигенция и във Франция. Там също имаха думата „интелигенция“ – руската дума. И там не я виждам.
Що се отнася до тези просветени, проевропейски настроени хора в Русия, разбира се, Русия има нужда от тях, но в момента те не могат да направят нищо. А що се отнася изобщо до самите тези просветени хора – тази книга всъщност на какво е посветена? Тя е посветена на това, че ние познаваме себе си много зле. Става все по-зле и по-зле. Колкото повече предмети имаме около себе си, толкова по-малко познаваме себе си. И като цяло, този повърхностен образ за себе си много ми напомня за това, което Тургенев казва в черновите си на „Бащи и деца“. Там Базаров казва: „Човекът е добър, обстоятелствата са лоши“. Това е горе-долу либералната философия. А кой всъщност е създал тези лоши обстоятелства, ако не човекът?
Изобщо, това е беда, когато вземеш хората от опозицията – аз познавах мнозина, вероятно почти всички, и бях много близък приятел с Борис Немцов, наистина много близък. Но когато ставаше дума за човешката природа, всичко се свеждаше до някакъв плюс и минус, до черно и бяло. И това също завърши зле, защото, естествено, много хора изобщо не разбраха кой идва на власт. Борис ми казваше: „Ние ще влезем в кабинета на Путин, отваряйки вратата с левия крак“. Днес вече знаем къде се оказа левият му крак.
Иван Толстой: Тоест какво, Виктор, Русия загина ли?
Виктор Ерофеев: Не, не е загинала. Твърде голяма е, за да умре изведнъж. Има усещане, че ще съществува още дълго, дълго време, но какво ще бъде след войната е трудно да се каже. Най-вероятно никой няма да изпитва вина. И сякаш всичко ще започне на чисто. Мисля, че толкова пъти вече се е говорило, че Русия ще умре – тя няма да умре, но въпросът е каква ще бъде?
Имаше я Финландската война от 1939–1940 година. Финландците и до днес говорят за тази война. Но кой у нас я помни? А това беше война, в която руснаците отидоха там, убиваха и всичко беше чудовищно. Е, и тук също нищо няма да остане, всичко ще бъде забравено. Ще има опит да се живее горе-долу нормално.
Превод от руски Александър Бакалов
(Със съкращения)
