През март 2014 г. европейците се събудиха в света на Владимир Путин: свят, в който границите могат да бъдат променяни със сила, в който международните институции изглеждат безпомощни, където взаимната икономическа обвързаност е източник на несигурност, а предвидимостта е недостатък, не предимство. Украинската криза принуди ЕС да признае, че идеята му за европейския ред се е разпаднала. Вместо да продължи да се разпространява и да обхване континента, а накрая и цялата планета, европейският постмодерен ред внезапно мина в отстъпление. Както разпадането на Югославия сложи край на европейски ред от времето на Студената война, така кризата в Крим беляза края на европейския ред след Студената война.

Европейският „галапагоски ред”

Това, че европейците възприемат себе си като модел за целия свят, едва ли е изненада. През последните 300 години Европа винаги е била в центъра на световните събития. През 1914 г. европейският ред беше световният ред – формиран от интересите, амбициите и враждите на европейските империи. Първата световна война стана известна също и като Европейската война. През 1919 г., макар светът да беше пренареден от американския президент Уудроу Уилсън, целта на неговата визия за световен мир беше преди всичко да реорганизира Европа. Дори по време на Студената война – когато двете глобални суперсили не бяха европейски държави – световният ред беше фокусиран върху контрола над Европа и съревнованието между демократичния капитализъм и съветския комунизъм като битка между европейските идеологии.

Ала същинският европейски модел на международно поведение възникна не по-рано от 1989-1991 г. и се основаваше на поредица от допускания и практики, които го направиха радикално различен от световния ред. През август 1989 г. комунистическите власти в Китай смазаха продемократичното движение. Същата година в Европа управляващите комунисти се съгласиха на мирно предаване на властта и отхвърлиха използването на сила като легитимен политически инструмент. По това време Европа откри различието си от останалата част от света. Обобщавайки новата ситуация, британският дипломат Робърт Купър тогава написа: „През 1989 г. бе сложен край не просто на Студената война или на Втората световна война. Тогава в Европа (но вероятно само в Европа) бе сложен край на политическата система от последните три века – система, основаваща се на баланса на силите и имперския натиск”.[1]

Ключовите елементи на този нов европейски ред бяха високоразвитата система на взаимна намеса във вътрешните работи на другите страни и сигурността, основаваща се на откритостта и прозрачността. Новата постмодерна система за сигурност не разчиташе на баланса на силите, на изтъкването на суверенитета или на разграничението между вътрешни и външни работи. Тази система отхвърли използването на сила като средство за решаване на конфликтите и поощри все по-голямата взаимна зависимост между европейските държави. Постмодерният европейски ред не се интересуваше от промяна на границите в Европа или от създаването на нови държави, както след Първата световна война. Той не се опитваше да премества хора, за да стабилизира границите, подобно на събитията след Втората световна война. Амбицията на Европа след 1989 г. беше да промени изцяло природата на границите, да ги отвори за капиталите, хората, стоките и идеите. Новият европейски ред се отличаваше от всички предишни следвоенни споразумения. Студената война завърши без мирен договор и парад на победата. Краят й бе оповестен като съвместна победа на Запада и руския народ. Целта на този нов ред беше да бъде и преобразуващ ред. Новият ред в Европа се разпростря под формата на разширяване на западните институции, повечето от които бяха създадени за един двуполюсен свят. Обединението на Германия стана модел за обединението на Европа. Картите излязоха от мода – те бяха изместени от икономически графики, които описваха финансовата и търговска взаимна зависимост на Европа и благоденствието на европейските нации.

Европейците имаха съзнание за отличието на своя ред, но и бяха убедени в неговата универсална природа. От Световната търговска организация през Протокола от Киото до Международния наказателен съд – навсякъде европейските норми изглеждаха във възход. Европейците бяха убедени, че взаимната икономическа зависимост и сближаващите се стандарти на живот ще бъдат основните източници за сигурността на света през утрешния ден.

Опиянен от собствените си новаторски решения, ЕС ставаше все по-откъснат от другите сили – у тях той виждаше само това, което не покриваше в достатъчна степен европейските стандарти, без да се опитва да разбере тяхната гледна точка. Това се отнасяше за съседните на ЕС държави, за други велики сили като Китай и дори за съюзници като Съединените щати. Искането европейският ред да бъде едновременно изключителен и универсален накара европейците да отхвърлят като невъзможни всякакви други алтернативни интеграционни процеси на техния континент.

Анексирането на Крим от Русия накара европейците внезапно да осъзнаят, че колкото и възхитителен да е техният политически модел, малко вероятно е той да се превърне в универсален или дори да се разпространи сред мнозинството от техните непосредствени съседи. Опит, подобен на този, бе изживян от японските технологични компании. Преди няколко години тези компании осъзнаха, че макар Япония да произвежда най-добрите 3G телефони, те не могат да пробият на световния пазар, защото останалата част от света не може да се справи с технологическите иновации и да използва тези „съвършени” уреди. Факт, известен като японския „Синдром на Галапагос”.[2] Такеши Натсуно, преподавател в Университета Кейо в Токио, заяви пред „Ню Йорк Таймс”, че „японските мобилни телефони са като уникалните видове, открити от Дарвин на островите Галапагос – фантастично еволюирали и съвсем различни от братовчедите им на континента”. Вместо да се окажат твърде големи, за да се провалят, японските телефони се оказаха твърде добри, за да успеят. Сега Европа е изправена пред своя „синдром на Галапагос”. Възможно е европейският постмодерен ред да е станал толкова новаторски и неведом за своите съседи, че другите просто да не могат да го последват. Той еволюира в защитна екосистема, затворена за по-мускулестия, „модерен” свят, в който живеят повечето народи. След Крим европейците бяха принудени да започнат да мислят как да възпрат руската агресия. Още по-голямото предизвикателство пред тях обаче е, че те трябва да си представят новия европейски ред – сега, когато европейският универсализъм се е превърнал в изключителност. Дали понастоящем не е по-важно крехката европейска среда да бъде защитена от външни зарази, отколкото да мечтае как да бъдат променени другите?

Крепостта Русия

„Победителят не е любопитен”, казва Карл Шмит. И това е още по-вярно за такива победители, които се опитват да повярват, че няма победени, за да избегнат опасността от ревизионистки обрат. По време на Студената война западните бизнес кръгове анализираха в детайли всяко късче информация, дошло от Кремъл, в опит да разберат какво мисли Съветския съюз. След 1989 г., скрити в своята постмодерна екосистема, европейците изгубиха любопитството си към това как Русия гледа на света и как вижда своето място в него. Те не осъзнаха силата на руското морално възмущение от европейския ред, зададен от Запада, тъй като предпочитаха да мислят за руско-европейските отношения като печеливши и за двете страни. Те не разбраха, че този ред, който за тях беше възможно най-добрият, за мнозинството руснаци изглеждаше едновременно лицемерен и нестабилен.

Замаян от собствения си успех, ЕС не можа да разбере как е възможно неговата сила, възприемана от самия него като добродушна и почти тревопасна, да бъде приемана от другите като заплаха. Политиците в Европа, скрити зад затворените си врати, убедиха себе си, че същинските грижи на Русия са насочени към Китай и разпространението на радикалния ислям, и приемаха постоянните оплаквания от разширяването на НАТО или на американската противоракетна защитна система като публични изявления, насочени към вътрешната аудитория. Анексирането на Крим показа, че Западът е разбрал погрешно Русия по редица въпроси.

На първо място, европейците погрешно възприеха неуспеха на Русия да блокира формирането на реда след Студената война като съгласие с него. Те сбъркаха слабостта с обръщане. След 1989 г. Съветският съюз, а не Русия, прегърна европейския модел. За последните съветски лидери експанзията на европейския ред на мек суверенитет и взаимна икономическа зависимост беше единственият начин да защитят империята си от стремежа за независимост на съветските републики. Изправен пред избора между постмодерността и дезинтеграцията, президентът Михаил Горбачов предпочете постмодернизма и се подписа под Парижката харта и визията за общ европейски дом.

Затова и Съветският съюз, а не Русия, даде мълчаливо съгласие НАТО да присъедини Германската демократична република. За разлика от Съветския съюз, постсъветска Русия беше подозрителна към всякакви постнационални формирования и остана вярна на класическите концепции от ХІХ в. за суверенитета. Русия се отличаваше от ЕС, както и от Съветския съюз на Горбачов по убеждението, че суверенитетът не е легална конструкция, а по-скоро способност за действие. Както каза главният идеолог на Путин Владислав Сурков: „суверенитетът е политическият синоним на конкурентността”[3]. Той включва икономическа независимост, военна мощ и културна идентичност.

През 1993 г. руският класически филолог и стратег-любител Вадим Цимбурски написа добилата популярност и влияние статия „Островът Русия”[4]. Геополитическата съдба на Русия, настояваше той, е да бъде остров, който може да оцелее само ако се изолира от Европа. Според него Русия трябва да отхвърли наследството на „своите три европейски столетия” и да осъзнае, че опитът да копира Европа (както той разбираше руският империализъм) или да се присъедини към Европа, неизбежно ще доведе до трагедия. Във време, в което глобализацията дестабилизира света, написа той, единствената възможност за оцеляване на Русия беше тя да се фокусира върху своя Далечен изток и вътрешното си развитие. Русия бе твърде слаба и вътрешно фрагментирана, за да успее в глобализирания свят. Вместо това, тя трябваше да изгради „държава – цивилизация” или „идентичност на замък”, която да ползва благата от глобалната икономика, но чиято вътрешна политика да бъде защитена от външно влияние. Конструирането на този тип затворена държава беше основната цел на Путин. Той никога не се е интересувал истински от присъединяването към Запада. Москва не се интересуваше от това да повтаря западните ценности, но ентусиазирано искаше да подражава на поведението на САЩ на международната сцена.

На второ място, европейците допуснаха, че интеграцията на Русия в световната икономика ще доведе до следването на консервативна външна политика. Европейските лидери и обществено мнение станаха жертви на карикатурния образ на Путиновия елит. Историите за дълбоката корупция и цинизъм убедиха европейците, че Путиновият елит ще се противопостави на всичко, което може да заплаши техния бизнес интерес. Тази представа за „Русия ООД” се оказа погрешна. Руските елити са алчни и корумпирани, но сред тях има хора, които мечтаят за триумфалното завръщане на Русия на глобалната сцена. Макар много малко руснаци да искат връщането към съветския комунизъм, мнозинството остава носталгично настроено към статута на Съветския съюз като суперсила, „държава, която трябва да бъде уважавана”. Руският елит, в по-голяма степен от европейския, е склонен да мисли за своята историческа роля и да съчетава меркантилизма с месианизма. Природата на Путиновия ревизионизъм бе много по-дълбока, отколкото европейците допускаха. За Путин краят на Съветския съюз бе резултат не на историческа необходимост, а следствие от провала на съветското ръководство.

На трето място, европейците не оцениха правилно психологическото въздействие на „цветните революции” и на глобалната финансова криза върху Русия. Оранжевата революция в Украйна беше Путиновият 11 септември. Оттогава руският президент започна да вижда в направляваните отвън улични протести основна заплаха за своя режим. Кремъл е убеден, че всички цветни революции в постсъветското пространство, включително протестите в Русия, са замислени, спонсорирани и проведени от Вашингтон. Финансовата криза от 2009 г., от своя страна, накара Путин да повярва, че глобализацията е в отстъпление и че една велика сила в този посткризисен свят трябва да има собствен икономически регион. Действията на Путин в Украйна може да наподобяват руската имперска политика от ХІХ в., но всъщност те са част от световния бунт срещу глобализацията от ХХІ в. Ала Путин се опасява повече за руската политическа идентичност, отколкото за нейния териториален суверенитет. Не е изненада, че днес Москва вижда в присъствието на ЕС в постсъветското пространство също толкова голяма заплаха, колкото и в разширението на НАТО. Кремъл се чувства еднакво застрашен колкото от опита на Запада да промени руския „културен код”, толкова и от възможността НАТО да поеме контрола над руската военноморската база в Севастопол.

На четвърто място, Европа погрешно прецени предимствата на силата. Западните анализи, сравняващи Европа и Русия, бяха изпълнени с цифри и графики, които показваха предимствата на Запада в икономиката, в технологичното развитие и дори във военните разходи. Но макар и да е вярно, че Западът е по-силен от Русия, европейците подцениха това, което Дейвид Брукс нарича „бунта на слабите”[5]. Според едно забележително изследване на Харвардския университет по-слабата страна в асиметричните войни, водени между 1800 и 1849 г., е успяла да постигне своите стратегическите цели в едва 12% от случаите (силата е измерена по числеността на армията и огневата сила). За разлика от тях във войните, водени между 1950 г. и 1998 г., по-слабата страна успява да надделее в невероятните 55% от случаите[6]. Най-честото обяснение за това противоречие е, че особено през втората половина на ХХ в. по-слабата страна не е имала нужда да разгромява или унищожава своя противник, а само да успее да го спре и да го задържи в подвижните пясъци на собствената си територия. Слабата страна само трябва да успее до сложи прът в колелата на военната машина на противника си и да изчака своя номинално по-силен враг да изгуби политическата си воля за водене на война. Когато става дума за локални конфликти, силата и слабостта са трудно измерими.

Накрая, европейците не разбраха колко уязвим се чувства Путин у дома. Путиновият обществен договор се основава на постоянното повишаване на материалното благосъстояние на средния руснак в замяна на неговото гражданско оттегляне от политиката. Този договор  бе скъсан през зимата на недоволство на 2012 г. в Москва. Руснаците се политизираха и излязоха на улиците да протестират. Путин беше убеден, че Западът се опитва да смени режима и използва за това уличните протести.

Когато за пръв път дойде на власт, Путин се ангажира да се освободи от хватката на международните финансови институции. Почувства, че си е осигурил независимост, едва когато през 2006 г. Русия изплати външните си дългове и създаде голям валутен резерв. Но зимата на протестите, съпроводила връщането му в президентството, открои нова негова слабост. Когато части от елита го посъветва да преговаря с протестиращите, Путин реши, че културната и финансова зависимост на руския елит от Запада излага режима му на опасност. Затова негов основен приоритет след това стана „национализацията” на елитите на страната. Импровизираният гамбит на Путин в Украйна може да бъде обяснен по-добре със страха на Кремъл от промяна на режима чрез насочвани отвън улични протести, отколкото със страх от разширението на НАТО. В този смисъл „Окупирай Крим” беше логичният отговор на движението на протестиращите в Москва „Окупирай Абай”. Московският външнополитически ревизионизъм се дължи в по-голяма степен на вътрешната политика на Кремъл, отколкото на калкулирането на сигурност. Путин трябваше да вземе Крим, за да запази контрола върху своите елити. Затова трябваше да вземе и Украйна. Докато Западът се фокусира върху страховете на Путин от либералната и демократична Русия, неговият най-голям страх е опасението да не изгуби руските националистите, които не биха му простили загубата на Украйна.

Русия прекара в търсене на новия ред повече от 10 години, за да открие такъв ред, който да осигури оцеляването на режима дори след Путин. Но Путин искаше от Запада нещо, което Западът нито искаше, нито можеше да му обещае. През 1943 г. Йосиф Сталин разпуска Коминтерна, за да убеди съюзниците, че негов приоритет е разгромът на нацистка Германия, а не победата на комунистическата революция. Путин също се надяваше, че Западът ще преустанови политиката си за насърчаване на демокрацията. Той искаше да изтръгне следното обещание: Кремъл няма да се конфронтира с разярени протестиращи по улиците на Москва и Минск, а западните правителства и медии ще осъдят, вместо да подкрепят такива протести. За съжаление на Путин, това Западът нито можеше да обещае, нито да изпълни. Не съществува „Демократичен интернационал”, който да разпространява демокрацията по начина, по който Коминтернът подкрепяше комунистическите революции – а това, което не съществува, не може да бъде разпуснато. Още по-важно е, че спонтанните масови протести нарастват както в демократичните, така и в недемократичните общества. Само през последните пет месеца в повече от 70 държави са избухнали 70 масови протеста. Разгневени граждани излизат на протести по целия свят.

В този смисъл нарушаването от страна на Кремъл на териториалната цялост на Украйна бележи не началото на кризата на европейски ред след Студената война, а последния етап на една трайна криза. Въпросът сега е какво може да направи Европа пред лицето на това отхвърляне. Как Европа трябва да реагира на тази пряка атака срещу нейните принципи и модел?

Капанът на санкциите

ЕС бе прав да наложи твърди санкции на Русия, но опасността от режима на европейските санкции не в това, че те няма да проработят, а че най-накрая може да се окаже, че работят твърде добре. Това е капанът на санкциите на ЕС.

Изправен пред руската анексия на Крим и действията на Кремъл по дестабилизирането на Източна Украйна, Западът нямаше друга алтернатива, освен да реагира силно. Слабият отговор щеше да засили агресивността на Москва, а и да задълбочи разделението в ЕС. Тези, които видяха в слабата реакция на Запада срещу руско-грузинската война една от причините, довели до решението на Кремъл да се впусне в своя гамбит в Крим, имаха пълно право.

Но колкото по-голям е ефектът от санкциите за отслабване на руската икономика, толкова по-вероятно е те да подкопаят и големите цели на ЕС. САЩ и ЕС съзнаваха, че съвместните санкции са техният възможно най-добър отговор, но те нямат определена идея какво точно искат да постигнат. Дали санкциите са инструмент за натиск над Русия, за да прекрати тя пряката си помощ за бунтовниците в Източна Украйна? Дали те ще накарат Русия да се изтегли от Крим? Дали санкциите могат да доведат до смяна на режима? Дали една слаба Русия ще бъде по-малко агресивна Русия?

До момента няма симптоми санкциите да са променили поведението на Русия в Източна Украйна, а малцина се надяват, че санкциите ще убедят Русия да върне Крим. Ако стратегията е насочена към смяна на режима, санкциите е малко вероятно да успеят, поне в краткосрочна и средносрочна перспектива. Но дори и това да се случи, дали Русия след Путин би била една прозападна Русия? „Невъзможно е да се каже кога системата ще се срине”, казва бившият главен съветник на Путин Глеб Павловски, „но когато това се случи, тя ще се срути за един ден. А тази, която ще я смени, ще бъде копие на същата ”[7].

Европейските лидери биха направили голяма грешка, ако смятат, че могат да се държат с Русия, както се държаха със Сърбия през 90-те години. И това е така не просто защото Русия е ядрена сила, а защото мнозинството от руското общество не вижда бъдещето си като част от европейския проект.

Парадоксът на руския изолационизъм е, че колкото по-ефективни са санкциите, толкова повече те ще подкопават дългосрочните цели на ЕС[8].

Най-видимият резултат е, че санкциите улесняват плановете на Путин за ограничаване на връзките със Запада. В началото на 60-те години Съветите издигнаха стена през центъра на Берлин, за да изолират Източна Германия от Запада. Но Путин не може да престане да търгува със света, нито може да предложи идеология, способна да убеди руснаците, че блестящата изолация ще им даде контрол върху тяхното бъдеще. По-скоро Путин е научил урока от любимото си джудо и е решил да използва силата на Запада срещу самия него. Руските официални лица, които в началото се противопоставиха на нареждането на своя президент да върнат парите си от западните банки, сега правят точно това, заради санкциите на Запада. Икономическата цена на санкциите ще позволи на Путин да прикрие провалите на кремълската икономическа политика. Санкциите също така ще дадат на Путин необходимото прикритие, за да поддържа политика на управлявана изолация от глобализацията чрез мерки за национализацията на интернет, забрана на чуждата собственост върху медиите и ограничаване на пътуванията[9]. Наред с това санкциите, насочени срещу приближените на Путин, доведоха да маргинализацията на прозападните членове на руския елит. „Вие (на Запад) си мислехте, че санкциите ще разединят елита и ще накарат Путин да промени курса, но това не се случва”, казва руски инвеститор милиардер пред „Файненшъл таймс”. „Тъкмо обратното, това води до изолирането точно на тези, които са приятели на Запада. Силовиците станаха по-силни отвсякога”[10]. Санкциите подкрепят усилията на Путин да преориентира търговията от Запада в други посоки. В статия за тинк-танка Bruegel от 30 септември 2014 г., Силвия Мерлер показва, че докато преките чужди инвестиции от Европа към Русия са намалели с 63% през последните три тримесечия до март 2014 г., преките инвестиции от Азия, главно от Китай, са нараснали с 560% през първото тримесечие на 2014 г.[11] И това не е единственият знак, че Русия има известен успех в преориентацията на географията на движението на капиталите от началото на тази година. Китайската национална банка също откри кредитна линия за три от големите руски банки, на които бяха наложени санкции от Запада.

Наред с това има опасност санкциите да насърчат Русия да се състезава със Запада във военната, вместо в икономическата област[12]. Един от големите, необявени успехи на Европейската политика за съседство, е, че тя успешно преформулира геополитически съревнования в Източна Европа. ЕС опита да промени периферията си чрез икономическа и социална интеграция. Макар европейската политика да нямаше преобразуващ ефект върху слабите политики на своите съседни държави, в началото тя успя да промени руската външна политика. След Оранжевата революция, Русия опита да се състезава с Европа в Украйна и другите постсъветски държави, като използваше своята концепция за мека сила (на моркова и тоягата; интеграция по примера на Европейския съюз). Но тази промяна бе деликатна, а и несигурна. Русия е все по-малко склонна от другите възникващи сили да мисли в икономически концепции. Фактът, че Русия притежава неконкурентна, едноизмерна икономика и могъщ военен комплекс (руската армия планира да модернизира 70% от въоръжението си до 2020 г.) прави Русия по-склонна към политически авантюри от всяка друга възникваща глобална сила.

И накрая, има опасност западните санкции в крайна сметка да подкопаят самата международна система, която се опитват да поддържат. През последните няколко десетилетия западните сили оказваха политическо влияние, като заплашваха да изключат някои страни от глобалната икономика. Те използваха санкциите, за да отслабят икономиките на страни като Иран, Бирма и Сърбия. Бившите западни колонии като Индия, Китай, Бразилия са недоволни от начина, по който Западът използва глобалните институции, за да налага своите интереси. Те имат все по-голямо желание и възможности да заобикалят глобалните институции като създават алтернативни структури. Така например през лятото, на срещата на страните от БРИКС в Бразилия, новите сили се съгласиха да създадат нова Банка за развитие и монетарен фонд, базирани в Шанхай, които видимо си поставят за цел да бъдат противотежест на Световната банка и на Международния валутен фонд. В рамките на Г-20 страните от БРИКС създадоха нова група, която си поставя за цел да поддържа антизападния дневен ред. Ако Западът сега се опита да накара тези институции да работят срещу Русия, това може да накара нововъзникналите сили да се обединят за общи действия. На срещата на страните от БРИКС през лятото Путин предложи мерки за защита на новите сили от „натиска на санкциите”, наложени от САЩ за предотвратяване на натиска над страни, несъгласни със САЩ и неговите съюзници[13]. Затова, когато преценява ефекта от санкциите, Западът трябва да вземе под внимание не само вредата за руската икономика, но и предизвикателствата, които те могат да отправят към глобалната легитимност на институциите, създадени от Запада.

Санкциите могат да дадат възможност на Путин да изгради крепостта Русия, която той иска да създаде, и същевременно да отслабят основите на международната система. ЕС няма да успее да внесе стабилност в политиката си към Русия без размисъл отвъд настоящия застой и без ясна концепция за политическия ред, който иска да поддържа в изложената на натиск периферия на своето постмодерно пространство.

Преосмисляне на европейския ред

Кризата на европейския ред в много отношения е криза на европейското политическо въображение. За европейците е трудно да си представят, че може да има нация, която да не си мечтае да се присъедини към ЕС или да се ползва от нейната регулаторна рамка.

Брюксел има ограничено разбиране за постсъветското пространство, ала въпреки това е склонен да говори от името на гражданското общество в тези страни по същия начин, по който съветската комунистическа партия говореше от името на западната работническа класа. ЕС също така не успя да разграничи силата на своето привличане от силата за преобразуване на обществата от периферията на Европа. Киевският Майдан беше могъща демонстрация на способността на ЕС да грабва въображението на гражданите, докато в същото време политическото и социално развитие в България, Румъния или на Балканите показаха ограничените възможности на преобразуващата сила на ЕС.

Голямото предизвикателство на настоящата криза е, че Брюксел трябва да изгради такава политика към Москва, която си поставя за цел не да превърне Русия в страна като нас, а да развие структури, която да доведат до появата на Русия, с която да може да се живее.

Европа може да научи някои уроци от това как САЩ управляват своите отношения с Китай – като съчетават ангажимента с балансирането. Китай е твърде силно обвързан с глобалната система, за да бъде „сдържан”, но вече е все по-ясно, че „ангажирането” също не е отговорът. Американският политически анализатор Джошуа Купър Рамо предположи концепцията за „съвместната еволюция” като рамка за мислене на тези комплексни отношения. Това е концепция, описана за първи път в Дарвиновия „Произход на видовете”, която предполага реципрочно въздействия на два (или повече) вида върху еволюцията на другия.

Тази концепция би дала възможност на Европа да съхрани своя постмодерен „Галапагоски ред” в един свят, където Русия също търси да развие свой собствен ред.

Разбира се, има съществени разлики между отношенията на ЕС със залязваща Русия и отношенията между САЩ и Китай – две велики сили, всяка от които има усещането, че историята е на нейна страна. Но аналогията със „съвместната еволюция” с Китай може да бъде от полза за ЕС, когато той преосмисля своя европейски ред. Съвместната еволюция се основава на идеята, че САЩ и Китай могат едновременно да бъдат взаимно зависими и в съревнование помежду си. Тя тръгва от допускането, че тези две сили могат да приемат различията помежду си, но също така и да заложат червени линии за поведение, които и двете страни намират за опасни за своето съществуване. Двете страни се ангажират взаимно, чрез поредица от институционализирани структури (като СТО и Г-20), но и се заобикалят (чрез Шанхайската организация за сътрудничество от една страна, и Транстихоокеанското партньорство от друга).

Сега ЕС има нужда да открие европейския вариант на „съвместната еволюция”, която да позволи и на двете страни да съществуват съвместно с работещи червени линии към Русия в момент, когато на територията на Украйна присъстват руски войски. Този процес може да има три основни измерения – възпиране и гаранции за сигурност за териториалната цялост на страните-членки и изрична защита на териториалната цялост на страните на европейския континент; изчистване на постмодерния модел на ЕС чрез подсилване на институциите, основани върху ценности; разведряване чрез политика на признаване и сътрудничество с Евразийския икономически съюз, който се очаква да бъде официално създаден на 1 януари 2015 г.

Срещата на НАТО в Уелс даде хоризонта на възможната последователна стратегия на ЕС за възпиране. По отношение на сигурността НАТО ще остане основният източник на сигурност за ЕС – факт, който беше потвърден и тази година. Най-голямото предизвикателство ще продължи да бъде разубеждаването на Русия от предприемане на действия в страни извън НАТО. Установяването на енергиен съюз на ЕС и ограничаването на зависимостта на ЕС от руските енергийни ресурси също е част от западната стратегия за възпиране. Но действията на Русия в Украйна са най-добрата илюстрация, че традиционната политика на възпиране не е достатъчна, когато сме изправени пред политика на разрив.

Вторият стожер на възможната стратегия на ЕС включва подсилването и защитата на постмодерния ред в рамките на ЕС. Важна част от този процес е разграничаването между „централните”, основани на ценности, институции на постмодерния ред (като ЕС и Съвета на Европа) и институциите за „хвърляне на мостове” (като ОССЕ и ООН), които ни позволяват да се ангажираме със сили, несподелящи същите ценности. Европейските лидери трябва да направят своите „централни” институции по-дисциплинирани и твърди, като същевременно усилят гъвкавостта и достъпността на институциите за хвърляне на мостове.

Членството на Русия в Съвета на Европа например не доведе до „либерализацията” на Русия, а до парализата на Съвета. Показателно е, че наскоро Парламентарната асамблея на Съвета на Европа прие, че в Азербайджан няма политически затворници. Ако тази тенденция продължи, ЕС може да обмисли да прекрати членството на страни като Русия и Азербайджан. Това не е лесно решение, тъй като Европейският съд за правата на човека е една от малкото възможности за защита на индивидуалните права в Русия, но ЕС трябва да отговори по някакъв начин на опасността от постепенното ерозиране на централните принципи на Съвета. Ние можем и трябва да съхраним идеята, че един ден Европейската конвенция за правата на човека ще бъде приета като основополагаща от цяла Европа (включително от Русия и Южен Кавказ). Но няма никаква полза да се правим, че вече е така[14].

Острата нужда от изчистването на институциите, основани на ценности, е резултат от нарастващата популярност на Путиновата „суверенна демокрация” вътре в самия ЕС. Така например унгарският министър-председател Виктор Орбан наскоро обяви: „Търсим и правим всичко по силите си, за да открием – чрез скъсването със западноевропейските догми и чрез постигане на независимост от тях – такава форма за организиране на общност, която да бъде способна да ни направи конкурентни в голямата световна надпревара”[15]. За Орбан Путин изглежда силен и решителен, а европейските демокрации изглеждат объркани. ЕС трябва да убеди Орбан, че моделът на Путин може да работи извън ЕС, но не и вътре в него, и че Унгария трябва да направи своя избор.

Що се отнася до развитието на дългосрочните отношения с Русия, мисленето за това е едва в началото си. През последните няколко месеца западните политически лидери бяха твърде заети как да окажат на Русия натиск, така че тя да промени политиката си в Украйна. Но какво ще последва? Дали западните политики към Русия могат да бъдат ограничени само до Украйна? Разговорът за „сдържане” отново стана всеобщ. Но как ще изглежда това сдържане в нашия взаимно зависим свят? Дали това означава да спрем да търгуваме с частните руски компании, да забраним руските туристи? „Сдържане” звучи обещаващо, но съдържанието му остава неясно.

Западът никога няма да признае анексията на Крим, също както не призна окупацията на балтийските държави от Съветския съюз, затова той трябва да запази санкциите срещу тези, които печелят от окупацията. Ала запазването на широки санкции с надеждата някой ден Русия да промени политиката си и да върне Крим на Украйна не е добър избор.

Русия е твърде голяма, твърде важна и твърде интегрирана в международните институции, за да се надяваме да успеем да я изолираме според нашите условия. И което е още по-важно – Путин не се страхува от изолацията, той я търси. Руската изолация или самоизолация не е в интерес на ЕС. Тя може да изостри някои от различията между страните членки. Да ограничи конкурентността на ЕС на световния пазар. И да осъди Украйна на постоянна нестабилност.

Санкциите бяха нужни, за да бъде спряно руското нахлуване, те също така придадоха авторитет на Запада. Този авторитет трябва да бъде използван за изместването на конфликта в Донбас от бойното поле към масата на преговорите. Но когато ЕС седне на масата, той ще има нужда от стратегия за ново обвързване с Русия.

Тази криза започна със спора дали Украйна да се присъедини към Източното партньорство на ЕС или към руския Евразийски икономически съюз (ЕИС). Парадоксът на настоящата ситуация е, че сега – когато Русия получи Крим и загуби Украйна – най-добрата възможност на ЕС да установи работещи отношения с Русия е чрез ангажирането на ЕС с ЕИС.

В основата на настоящата криза е неуспехът да бъде осъзната възможността, която предоставя проектът на Путин за ЕИС. Създаването на ЕИС е голямо доказателство за меката сила на ЕС – това е опит на Москва да получи статут и признание като подражава на институции и структури на ЕС. То дава възможност за ангажиране по условията на ЕС – чрез търговия и икономически връзки, вместо чрез военно съревнование. Въпреки че корените му са геополитически, ЕИС има предимството да бъде включващ, да не е артикулиран на езика на етническия руски национализъм и да се основава на принципа на взаимната икономическа зависимост. Докато Русия се отвръщаше от Европа, ЕИС е проект, който можеше да бъде създаден от Брюксел, ако той вече не съществуваше. Той може да бъде привлекателен за ЕС не защото ще бъде успешен, а защото това е единственият проект, способен да отклони Русия от политиката на военен натиск и националистическа риторика. Но вместо да признае своята запазена марка в ЕИС, Брюксел постави акцента върху имитацията и пропусна възможността да смекчи надигащия се конфликт с Русия.

Ако ЕС предложи перспектива за ангажиране с ЕИС, това ще изпрати ясен сигнал на Москва, че ЕС признава правото на Москва да има собствен интеграционен процес. Това ще покаже, че новият европейски ред няма да бъде изграден около обещанието за никога незавършващото разширение на ЕС и НАТО. Това ще се възприеме като сътрудничество и конкуренция между два интеграционни проекта, базирани на различни философии, но с откритост към двойното членство и различни форми на припокриване или сътрудничество. Това ще демонстрира равнопоставеност и ще покаже на света, че ЕС признава правото на постсъветските държави на избор за интеграционния проект, в който искат да се включат. Готовността на ЕС да признае правото на „евразийски избор” на Армения ще придаде легитимност на натиска на Брюксел върху Москва да признае „европейския избор” на Молдова или Украйна.

Разбира се, в очите на повечето европейци ЕИС си остава сбъркан проект[16]. Но той може би е най-добрата възможност на ЕС да върне съревнованието между Русия и Запада от военната към икономическата сфера. Още повече, че ЕИС е важна отправна точка, защото той има възможност поне до известна степен да ограничава политиката и мощта на Кремъл (тъй като всички негови членове – Русия, Казахстан, Беларус и в бъдеще вероятно Армения и Киргизстан – имат право на вето върху всяка съвместна политика). В среда на ескалираща конфронтация между Русия и Запада признаването на ЕИС от страна на ЕС ще позволи на ЕС да развива отношенията с Казахстан и Беларус.

ЕИС със сигурност не е отговор за всичко. Но той може да постави началото на преговори за нов европейски институционален ред, който да запълни вакуума, оставен от институциите, които бяха отхвърлени от Москва. Още повече, че ЕС има нужда от позитивен дневен ред, който да предложи след месеци на противоречиви и прибързани отговори на действията на Русия.

Русия направи невъзможни мечтите на Европа за бъдещето, в което нейният постмодерен свят ще се разпростре над целия континент. Но това не означава връщане към реда от Студената война. Конфронтацията между Москва и Запада беше за това кой може да предложи „по-добър” свят. Днешният конфликт между Русия и ЕС е за това кой живее в „реалния” свят. В продължение на 25 години европейците четяха лекции на непослушната Русия, като настояваха, че тя няма досег с реалността. Сега ЕС трябва да приеме трудните факти. Европа трябва да фокусира своите трансформационни енергии за консолидирането на собственото си политическо пространство, което включва вече Украйна и Молдова, но и да признае съществуването на „реалния свят” извън границите си. В момента ЕС не може да се надява да промени Русия, но трябва да е наясно с цената за нейната изолация. Това е безредието в центъра на новия Европейски ред.

Англоезичната версия на текста е публикувана от Европейския съвет за външни отношения и е достатъпна на адрес http://www.ecfr.eu/publications/summary/the_new_european_disorder322