Няма сякаш по-подходящ ден от 1 януари – ден на надежди и на добри очаквания, да пиша за този спектакъл. Още повече, че специално този първи ден идва след една тежка, затормозяваща, премеждийна година, която всички изпращаме с облекчение и радост. Затова носи в себе си още по-големи упования и вяра, че все пак – независимо от всичко, бедите ще преминат, ще настъпи спокойствие и мир, удовлетворение и сигурност. Да, след изпитанията на пътя идва винаги светлото убеждение, че Обетованата земя е вече близо, пред очите ни, остава само още едно мъничко усилие, за да я стигнем…

Спектакълът, който така синхронно си пасва с всички тези богати на кислород оптимистични вдишвания, се нарича План Б и бе поставен през декември в „Сити Марк Арт Център”. През януари също ще има негови издания, което е добре: постановката наистина извиква надежди, големи надежди за всяко човешко същество, че може да се справи, че може да се измъкне и от най-черната и бездънна дупка. Режисьор на този необичаен театрален продукт е Михаил Милчев (негова е и идеята), автор на текста е Яна Добрева, хореографията е дело на Велислава Цветкова-Дипчикова, а на видео-визията – пълноправен участник в представлението, Петко Тончев. На сцената се изявяват младите актьори Гергана Либова, Ивета Маринова, Светлина Станчева, Борис Коев, Георги Димов и Димитър Пишев. Всички те влизат в едно приключение, което потъва дълбоко в меандрите на личността и вади оттам най-тъмните ѝ страни. За да ги изсветли…

За какво всъщност иде реч? Ако тръгнем по театралните квалификации, План Б е вербатим спектакъл. Събира историите на различни хора, от различни социални прослойки, изпаднали в тежка зависимост – алкохол, дрога, хазарт. Те са ги разказали, Яна Добрева ги синтезира в текст, Михаил Милчев ги конструира в спектакъл. Полифоничен спектакъл, поливизуален и полисалтарен: обединява актьорска игра, напрегнато слово, енергично движение, екстатичен танц, завладяващо видео изображение. Желанието е да се постигне внушение у зрителя на всякакво сетивно равнище, за да се пробуди интуицията му, шестото му чувство и – вече пробудени, именно с тях той да възприеме спектакъла. Да излезе извън кожата си, извън обувките си, извън комфорта си, за да се въплъти с цялото си същество в драмата на тия хора, зависимите, която се играе на сцената, и която в действителност – ако погледнем с техните очи, не е игра, не е никаква игра, а е животът им, изплискан пред нас изцяло, до дъно, без остатък. Един живот стряскащ, но в същото време окуражаващ: те са могли, следователно мога и аз. Яна Добрева си дава сметка за този въздигащ повик, за тази отваряща хоризонти възможност, казва:

Звучи странно, но е факт – зависимостите са и огромен шанс. Те превръщат всичко и всекиго, до когото стигат, във фронтова линия, от която няма как да дезертираш. Или умираш в някоя канавка, или се пробуждаш, осъзнавайки, че докато гледаш само навън, там все ще е несигурно и пълно с неизвестни. Значи трябва друга, по-висша гледна точка, през която да осъзнаеш себе си и как присъстваш в живота си. 

А шансът на зависимия не е друг, освен Бог. Разбираш това, когато на финала на представлението чуваш една такава искрена, възторжена, самозабравена прослава към/на Бога, че ако си по-чувствителен – разплакваш се. Е, ако си някой по-обръгнал стар морски вълк в житейското море, тази възхвала може да ти се стори малко прекалена, но тя е до такава степен чистосърдечна, че дори кораво сърце смекчава. Признавам си, слушайки тези дълбоки думи, се сетих за знаменитата книга на Джон Бъниан „Пътят на поклонника” (известна и като „Пътешественикът”, така е и издадена на български) – една от може би най-четените и превеждани английски книги (след Библията, разбира се). За нейния автор Бъниън известният английски политик, литератор, противник на робството и автор на петтомна история на Англия Томас Бабингтън Маколи (тъкмо заради него днес индийците говорят английски) пише: „В Англия през втората половина на XVII век е имало само два ума, притежаващи дарбата на въображение от най-високо ниво. Единият от тези два ума създава „Изгубеният рай”, другият – „Пътят на поклонника”. В План Б като театрален спектакъл също има много въображение, фантазия, хвърчащ ум, но преобладава все пак истинската история на хора, изпаднали до най-крайни емоционални състояния, които ги разрушават, разбиват, сгромолясват. Един от героите разказва как – опитвайки да отърве майка си от побеснелия си пиян баща, я рита, за да си помисли той, бесът, че всъщност не я спасява, а се присъединява към неговата ярост:

И влачех майка ми навън, защото не исках баща ми да си помисли, че я измъквам. Исках да мисли, че съм на негова страна. Исках да я набутам в асансьора и да си тръгваме, защото ме беше страх, че ще я убие. Той с тая тенис ракета я беше направил на дроб. Това беше моят живот, моето ежедневие.

С такива истории, с такива покъртителни истории е пълен спектакълът План Б. Разказани с много движение, с техниките на т.нар. „движенчески театър” – хореографията е впечатляваща, а начинът, по който участниците в представлението изпълват сцената – забележителен. Да, на моменти започваш да се питаш защо е това завихряне, тази липса на стабилност, тази зашеметяваща мобилност, но си даваш сметка – необходими са. Първо, защото по този начин се препраща към цялото неустойчиво състояние на героите, които през целия си живот на зависими са се мятали от една крайност в друга – същи нездрави радиационни изотопи, които с излъчванията си и себе си отравят, и близките си. Второто е, че ако това тежко слово се изрича от сцената директно, точно пред зрителя да пада с цялата си непоносима плътност на черна дупка, то така ще го засмуче, че той дъх няма да може да си поеме; цялата му душа ще бъде изтръгната, смачкана, стъпкана – няма, не може да има човешко същество, способно да понесе такъв товар потискащ. Затова движението донякъде разсейва масивното наричане, превръща го в лъчи, които разпръсква към публиката и така – вместо да гнети по непоносим начин зрителя, то го осветява. Осветява го и го възвисява: думите заедно с движението се превръщат в ориентир, през който да преминем, че да стигнем до онова място, където става освобождението, истинското освобождение. И тук ми идва наум, че може би има и трета причина за това въртоглаво движение: то е такова, защото докато героите са още в капана на зависимостите, те се мятат без център, объркани, колелото на Фортуна ги подмята като перушинки и те не могат да намерят приют, не могат сами да се намерят. Но когато вече са открили Бога, те застават пред нас неподвижни, крупни, здрави и непоклатими, защото знаят: с Бога и в Бога те са се застопорили, освободили са се от „непосилната лекота на битието”, за да намерят всесилното бреме на Божието; бреме, което не е бреме, а е бременност с надежда, с възход, с изобилие и блаженство. Те вече са постигнали това, за което с такова вдъхновение говори Яна Добрева:

Възстановените зависими са спасени хора. Те са се запознали със себе си. Разходили са се до най-ужасното, на което са способни и са събрали всичкия си кураж, за да преминат през чистилището на грешките и греховете си. Смели, светли и добронамерени са. И напълно честни. С лекота разказват за миналото си, защото не се срамуват от него. Стъпили са върху собствените си земетресения, преодолели са загубите и разрушенията си, овладели са умствения и емоционалния си свят, поправили са щетите, които са причинили по време на активната си зависимост, преосмислили са целия си живот, всеки ден се стараят да надмогват егото си и да живеят давайки, а не получавайки.       

Да, може би това е новото начало, най-съкровеното и истинско ново начало: да живееш давайки, а не само искайки и получавайки. Героите на спектакъла „План Б” са го постигнали, можем да го постигнем и ние. Начинът, пътят е само един: изоставяме капризите на Аза и се отваряме за благодатта на Бога. Защото няма по-истинска, по-любяща, по-щедра и съзидаваща от Божията благодат – единствената благодат…

Да, това е и така е: План Б е единственият истинен и изходен Път на А…