С актьора и театрален режисьор Васил Дуев-Тайг разговаря Ангел Иванов
Джил и Оли са млада двойка, която мечтае да се сдобие със собствено жилище преди предстоящото раждане на първото им дете. Когато мистериозната Мис Дий им предлага да сбъдне тяхното желание, но с една малка уловка, това поражда въпросът: докъде сме готови да стигнем, за да реализираме мечтите си? Високооктановата черна комедия „Домът на нашите мечти“ е провокативна сатира за имотния пазар, бездомността и неравенството.
Автор Филип Ридл, с участието на Бойко Кръстанов, Бориса Сарафова–Черкелова и Койна Русева, режисьор Васил Дуев-Тайг, сценография и костюми Даниела Николчова, хореограф Филип Миланов, композитор Явор Намлиев, плакат и визия Теодора Симова, фотограф на снимките за плаката Иван Дончев, превод Радослав Петкашев, предстоящи дати 07.02 и 17.03 в „Theatro отсам канала“
Можем ли да кажем повече за стила на драматурга Филип Ридли – за черния и дори абсурдистки хумор, който обаче е нещо като локомотив за по-дълбоки смисли и послания; също за неговия „In-Yer-Face Theatre“. С какво ви импонира този автор и тази пиеса, за да пристъпите към тях?
Филип Ридли бърка в неудобните теми. Поставя зрителя в светове, в които той не е свикнал да пребивава. Специалното при тази творба е, че тя те въвлича много умело в това да симпатизираш на герои, които са близки до зрителите, забавни са, ти им съчувстваш, искаш да получат мечтания си дом и когато това става, те постепенно се превръщат в чудовища, а ти продължаваш да си на тяхна страна.
Случващото се в тази пиеса не ме шокира. Мисля, че и зрителите не остават скандализирани, което е същината на скандалното, в което съучастваме всички по време на спектакъла.
Въображаемите предмети и декори, с които борави пиесата, са прозрачно послание за това, че се затрупваме с реликви, артефакти, токени и други, на които придаваме значение и добавена стойност, а обективно, от екзистенциална гледна точка, те са само представа.
Как избрахте актьорите, с които да работите, или по-добре актрисите, защото, доколкото разбирам, Бойко Кръстанов в битността си и на продуцент сам е избрал пиесата и се е обърнал към вас да я поставите?
Бойко Кръстанов, заедно с Радослав Петкашев, водят забележителна продуцентска дейност, чрез която срещат българската публика с театрални произведения, които не са били представяни преди това. Първо го сториха с „Всички страхотни неща“ и „Дишай“ от Дънкан Макмилън (ТР „Сфумато“) и „Малки красиви неща“ от Шерил Стрейд и Ния Вардалос. Всички тези заглавия са преведени от Радослав и във всички тях можем да се наслаждаваме на таланта на Бойко Кръстанов и не само.
Отвъд впечатляващата продуцентска дейност отдавна не са тайна актьорските дарования на Бойко. Той даде много в името на това да се създаде един мощен спектакъл, изисквайки от себе си да не съучаства просто в поредния такъв. Всичко, през което неговите герои преминават, той уплътни със завидна отдаденост, професионализъм и доверие.
За мен бе важно срещу него да стои силен партньор и опонент, способен да извърви цялата парабола на Джил, която стартира от една религиозна млада дама и се довежда до лейди Макбет – но лейди Макбет, която се доказва като положителна героиня. Бориса Сарафова има всички тези качества, че и отвъд. Нейната забележителна свобода да импровизира в тази математически прецизна, неудобна за импровизация пиеса, поражда винаги необходимите на театъра „тук и сега“.
Колкото до Койна Русева – лично аз отдавна мечтаех да работя с нея. Фен съм ѝ от малък. С гордост заявявам, че и тя на мен. Знаех, че ще се сработим. Но в този процес я преоткрих като професионалист. Тя изпипва всеки детайл. Нищо не оставя на евентуално вдъхновение и отприщване на енергии, идещи от несъзнаваното – всичко това тя го има и го раздава алтруистично. Прецизността ѝ е по причина на това, че иска да гарантира пълнокръвното си участие всяка вечер, при всякакви обстоятелства. Така си го обяснявам.
Друго, на което искам да обърна внимание и да благодаря, е това, че тя много дискретно насочваше кога нещо не е доизпипано и не ограничаваше своите способности само в работата по нейната роля.
Има няколко момента в спектакъла, в които се доверих на женския ѝ, майчински поглед към ситуацията, защото и аз, и авторът, и хореографът Филип Миланов сме мъже и има много, което не знаем. А от Койна много може да се научи.
Пиесата е доста провокираща и благодатна за актьорите, особено за Бойко Кръстанов и Бориса Сарафова-Черкелова, които в един момент (при домашното парти) имат възможност да се превъплътят и разгърнат в каскада от буквално десетина образа. Това ли беше основното предизвикателство пред тях, а и пред вас?
Това е най-приятното предизвикателство. Богато на възможности за прочит и провеждане на изключително трудната сцена, в която Бориса е натоварена със задачата да действа от името на Джил, с която сме пътували вече близо час, и да влезе в кожата на още четири коренно различни героини. Бойко има същата мисия плюс пети персонаж, плюс песен преди тоталната катастрофа, изграждайки този нагнетен пароксизъм преди „щастливия финал“. Много се страхувахме от тази сцена, а се оказа, че тя е най-сладка за всички ни.
С Бориса открихме, че лекотата в изграждането на въпросната сцена произтича от това, че тя представлява единствената територия, в която разполагаме с опора през множеството персонажи, представяйки различни социални прослойки, което веднага отваря поле за сатира и комедия на характерите.
Трябваше да намерим закона, през който да означаваме всеки нов герой, за което помогна много хореографът на спектакъла Филип Миланов, с когото работим от близо десет години и на когото дължа несметни благодарности за това, че винаги успява да допише онова, което в моята глава съществува само като наброска – като помисъл за театър. Всеки път изпитвам лек срам, че на плакатите моето име стои редом до това на автора. А истината е, че в създаването на представленията аз съм безсилен без способностите и подкрепата на Филип, Даниела Николчова (сценограф и костюмограф), с която също скоро ще имаме юбилей, и Явор Намлиев, с когото работя за първи път, а сякаш сме заедно от години. Така е прието да се вписва името на режисьора – на върха на замисъла. За щастие, скоро не ми се е налагало да ме натискат в рекламните материали да пише „спектакъл на“. Истината е, че спектакълът е на целия екип. Режисьорът е само част от цялото – обединител, вдъхновител.
Освен всичко, подчертаната условност и минимализъм в сценографията (също и в костюмите) изисква доста движение, динамика и пластичност от актьорите. Как се справихте в това отношение?
С Даниела Николчова потеглихме от очакваната презумпция, че този въображаем свят трябва да бъде облечен, през сценографския образ, в нещо условно, означаващо. Ясно бе, че всички „ремонти на ремонта“ няма как да се материализират, дори и да разполагаме с бюджет като за продукция на Бродуей. Търсехме жест, чрез който да дадем усещане за дизайнерски дом (вероятно скъп), от който произтекоха предполагани и не само метафори, когато декорът бе налице. Отделните му стаи дават усещане за безкрайност, в която героите ни потъват и се погубват. Щом влязат в своята къща, Оли и Джил са видими през тънки, нежни решетки, в които могат да се оплитат и да не могат да се отплетат, но всичко бе търсено в посока мекота и уют, които не ти позволяват да напуснеш този мечтан дом.
Естествено, темата за консумеризма ни изкушаваше да имаме отделни сцени, в които да превърнем марките, брандовете, конгломератите, на чиито продукти робуваме, в непоклатим образ – чрез мултимедийни прожекции, но удържахме да подходим класически театрално, без да се улесняваме с подобни преизтъкващи замисъла похвати. Знаехме, че материализирането на всички придобивки е възможно да се овеществи чрез тези актьори.
Койна Русева се изявява „само“ в две, но също много различни роли със значителна амплитуда помежду им – на клошар и на мистичната и „мефистофелска“ Мис Дий. В този смисъл това може би е модерен прочит на класическия Фаустов сюжет, така ли е?
Да, при Гьоте този образ се заявява като куче – тук избира кожата на общински служител. Тук, предполагам, Филип Ридли проявява едновременно гражданска позиция и чувство за хумор. В неговата трактовка Мефистофел е на върха на системата. Той е благодетел и спасител. За него уравнението е ясно – „вие сте добри хора“, следователно заслужавате рая сега, а не да го чакате и да не знаете дали ще го постигнете.
В нашия прочит, а мисля, че и това е замисълът на Филип Ридли, бездомната Кей е само друга кожа на падналия ангел – изпитващ, провокиращ и зареждащ своите последователи в лицето на Джил и Оли.
A можем ли да опростим през онази традиционна народна мъдрост: „Сиромах човек – жив дявол!“? Оскъдицата като че ли по-често овълчва, озлобява и освирепява Човека, вместо да го… смири.
Не мисля, че е до сиромашия. Предложението на Бойко Кръстанов с тази пиеса ме завари в най-точния житейски период. Изобщо не се замислих за сложността на боравенето с въображаеми предмети, което е гръбнак на пиесата; за това, че преди не бях посягал към пиеси от традицията на „In-yer-face“ театъра; и за многото други предизвикателства, защото знаех какъв е този животинско-капиталистически инстинкт, който се задейства в секундата, в която започнеш да отговаряш за друго живо същество.
Гледам на тази пиеса като на увеличен образ на това, което вършим и/или сме способни да извършим, поставени в определени обстоятелства. Всички прекрачвания на морала и нормите, които предлага драматургията, чета като алегория на състоянието на човека днес.
Бедността може да бъде само началото, отправната точка нa материалното въздигане и моралното пропадане. Какъв е този парадокс – когато имаме повече, да искаме още повече? Когато имаме много, да искаме всичко. И все да не ни стига…
В текстове за рекламните материали към спектакъла избрах да се откажа от моите напъни да изпиша причините и темите, които ме вълнуват, защото знаех, че безсмъртният Дидро е описал най-точно проблема в своите „Съжаления по повод раздялата с моя стар халат“. Когато се окажеш притежател на „Ламборгини“, както се случва с героя на Бойко, няма как да го паркираш пред къща с олющена мазилка – буди подозрения, трябва ти нова фасада, зелена морава, „пътечка с бели камъчета“, гараж, който е добре да се затваря с дистанционно и т.н.
Но отвъд ефекта на Дидро, Ридли гениално оправдава всяко „още и още“, което Оли и Джил искат и си набавят. Появата на бездомната Кей пък узаконява и засилва оправданията на техните неморални постъпки.
Но главното е, че нашите герои се оказват в позиция, в която не могат да се върнат назад. Елементарен пример от историята и географията – Русия е най-голямата територия в света най-вече поради неволя. Цялата експанзия, случила се от XVI до XIX век, генерално е породена от желание за достигане на географска защита – планина, вода и др.
А има и още един човешки елемент – когато известно време поживееш в изобилие, ти не просто не искаш да се върнеш към ограниченията, ти вече не знаеш как да съществуваш скромно.
Неотдавна бяха Рождественско–Новогодишните празници. Постановката е доста подходяща в дните около тях, когато отново потънахме в някаква консумативна утопия – от несметните количества руска салата, ако щете, която се превърна в интернет „меме“, през затрупването с материални придобивки и дори потребителския образ на Добрия Старец. Съгласен ли сте?
Голяма част от нас жадуваме за безкрайна „КокаКоледа“. Доказателство за това са смехът и симпатията, с които публиката-съучастник акумулира случващото се в „Домът на нашите мечти“.
Може ли „Домът на нашите мечти“ да се чете и преживява и като левичарска критика на капитализма в най-крайните му форми, в които присъстват непрекъснатият икономически растеж, свръхпотреблението и културата на модата, постоянно обновяваща лайфстайла, който хората искат да притежават?
Разбира се. Филип Ридли, отвъд драматургията, пише книги, песни, рисува, заснел е няколко пълнометражни и късометражни филми, писал е и детски пиеси. В едно интервю говори за това, че не харесва идеята за рамкирането на твореца в едно русло. Ще рече, че не е ерес един художник да композира симфонии. С нескрита омраза разказва за уроците по рисуване, когато негов професор му е казал, че живописта може да се осъществи само чрез четка, бои и бяло платно. Такива личности, такива автори-светове, трупат капитал на съдържанието. Растежът им е в откриването на нови предели за изразяване и изследване на въпроси, които никой не е посмял да зададе преди тях.
Постановката всъщност може да се чете на няколко нива и е богата на теми – егоизма и консуматорството, социалното състезание и неравенството, но сякаш през цялото време тече и един друг важен вътрешен пласт – за съвестта, която проговаря и може да ни изобличи, но може и да ни оправдае. Има един силен монолог на Бориса в тази връзка…
Монологът е временно стъпало, персонално оправдание за смяна на релсите, извлечено от биографията на Джил и неблагодарната съдба на нейната майка. Общо взето – личен катарзис. Големият прелом е сцената с Кей, в която драмата и играта на Койна Русева дават смисъл на жертвите. И именно чрез нея човек започва да усеща каква вероятно е била вътрешната мотивация на хора, отдаващи живота си в жертвоприношения. Тя умира за благото и бъдещето.
А делото на Оли и Джил става апостолско: те разбират, че вършат добро за Кей и подобните ѝ. Съвестта им се калява, отивайки на друго ниво в името на обществото и „прекрасния нов свят“.
