В последно време в публичния език, включително в лексиката на влиятелни политици с претенции тепърва да поемат управлението на държавата, се откроява един израз. Става дума за словосъчетанието „нов обществен договор“, явяващо се общ знаменател за намеренията за извършване на промени в страната. Той се използва все по-често, като има тенденция да се превърне в клише. Налагането му в ежедневния говор предполага изясняване на неговия смисъл, чрез уточняване на използваните понятия. Ще се опитам да поразсъждавам на тази тема.
Иманият тук предвид израз се употребява в контекста на намерение за осъществяване на важна задача, стояща пред нацията. Визираното споразумение се очаква да сплоти сънародниците около общи ценности и принципи. То следва да очертае хоризонтите за развитие на държавата за десетилетия напред. От него се очаква да осигури стабилна основа за съвместни действия на днешните, а и на утрешните българи.
Предпоставка за въвеждането на езиковата фигура „нов обществен договор“ е констатацията, че „старият“ такъв вече е загубил легитимност, изчерпан е и дори вреден. Той следва да бъде заменен с друг, който тепърва ще бъде представен пред обитателите на страната и евентуално припознат от тях. Този лозунг звучи привлекателно и има потенциал да спечели одобрението на немалкото недоволни от състоянието на обществените дела у нас. Същевременно обаче неговото съдържание е неопределено и позволява тълкуване по различен начин.
Взети поотделно трите понятия от дадения израз могат да бъдат осмислени критично в контекста на настоящото статукво в страната. Най-важен елемент в тази комбинация е понятието „общество“. Употребяващите го в разглежданото тук словосъчетание допускат, че неговото съществуване у нас е безспорен факт. Предполагат, че вече има структурирано такова и то е съставено от зрели негови членове със самосъзнание за принадлежност към обвързваща ги общност, намиращо израз в спазване на наличен „обществен договор“. Това предположение обаче не е очевидно вярно. Проведени са множество изследвания, показващи съществената фрагментация на социалното тяло у нас, при това с тенденция към негова продължаваща атомизация. Наличието на многобройни разделителни линии и разломи сред населението на страната е доказано както чрез научни средства, така и е видно от ежедневните наблюдения на всеки здравомислещ българин. Наличие на политическа общност от модерен тип, включваща граждани със споделени ценности и интереси, за жалост липсва.
По определение ролята на „обществен договор“ в модерната държава играе нейната конституция. В основния закон на страната са вписани както водещите ценности и главните принципи на съвместното общежитие на гражданите, така и основните човешки права и свободи, от които да се ползват последните. Настоящата българска конституция, макар да бе приета преди близо три и половина десетилетия, и до днес не изпълнява предназначението си на такъв договор. Тя остава непозната на огромното мнозинство от населението, съответно заложените там норми не се превърнаха във вътрешно убеждение на неговите представители. Действащата сега конституция е по същество абстрактен манифест относно начина, по-който следва да е устроен съвместният живот на сънародниците. Нейната употреба е чисто формална, като „живеят“ само тези разпоредби, имащи отношение към процедурите, по които функционират държавните институции. Оповестените в началото ѝ базови ценности и основни права на гражданите си останаха само кухи декларации, а не се превърнаха в реални ориентири в поведението както на държавните органи, така и на редовите граждани. Неколкократните промени във времето на републиканската ни конституция засягаха най-вече устройството и технологията на упражняване на функциите на съдебната власт. Така и не бе проведен дебат, камо ли постигнат консенсус относно началата на общностния живот на гражданите. Нещо повече, в самата конституция като основни продължават да фигурират понятията „хора“ и „народ“, т.е. в нея се набляга върху природното сродство между обитателите на страната, а не върху качеството им на осъзнали своята отговорност за съдбините на държавата „граждани“. Там се срещат някои нелепи и невъзможни за постигане цели, като гарантиране на „безплатни“ медицински и образователни услуги.
Ако има основания да се съмняваме както в наличието на добре функциониращо общество, така и на ефективно действащ „договор“ между неговите членове, тогава в разглеждания тук израз най-голяма значимост придобива думата „нов“. Смятам, че акцентът на употребяващите словосъчетанието е тъкмо върху нея. Те предявяват претенции за поемане на държавната власт, като искат доверието на гражданите с изтъкване на предложението си за различен от настоящия начин на управление. Остава обаче подозрението, че по същество става дума за замяна на досегашните управленци с различни лица, т.е. с тези, които ще изработят и внедрят изгодния за тях „нов“ обществен договор.
Като имам предвид досегашната – вече не толкова кратка – история на държавните управления след краха на тоталитарния социализъм, мога да допусна, че пропагандаторите на „новия обществен договор“ използват този израз като прикритие за истинските си намерения. Струва ми се, че ни предстои да станем зрители на нов епизод от като че ли безкрайния роден сериал „спасител на народа“ от бедите, причинени му от досегашните властимащи. Зад внушително звучащия лозунг май се крие така добре познатата борба за власт и произтичащите от нейното овладяване съпътстващи я „благини“ на досега изолирани от „държавната трапеза“ политико-икономически кръгове. Изглежда за пореден път домогващите се до властта използват многократно доказалата своята полезност фигура на „бащицата“ като борец срещу статуквото в името на добруването на „хората“. След „бай-цар“ и „бате Бойко“ като че ли сега е ред на „силния генерал“ да поеме ролята на „тато“ – старейшина на нуждаещия се от помощ слаб „народ“.
Моето очакване се основава на съществуващото у нас от десетилетия, ако не и от столетия, двоемислие. Имам предвид раздвояването на мисълта и оттам на поведението, според това какво се очаква от дадения сънародник в публичните му изяви и неговото скрито разбиране за случващото се. По отношение на упражняването на властта то се проявява като публично заявена подкрепа за настоящите управници, а зад гърба им тяхно критично „одумване“. Постоянно „обикновените българи“ се оглеждат за по-подходящи властимащи, от които да получат собствено облагодетелстване в отплата за евентуална подкрепа. Периодичната смяна на покровителя и преминаването в лагера на актуалния „могъщ човек“ – раздавач на „порциите в държавата“ – обаче не променя по същество житейската стратегия за оцеляване при всички режими. Тази стратегия има различни имена – от претенциозните непотизъм и клиентелизъм, до нейното именуване в простонародния говор като „шуробаджанащина“ или „партизанлък“. Моето наименование е „нашизъм“, тъй като то ясно изразява нейната същност: да формира общност от „наши хора“, предани на своя патрон, явяващ се неин водач в борбата на „своите“ срещу „чуждите“. На тази овластена личност се декларира безусловна лоялност и пълно подчинение. Върху нея се стоварва цялата отговорност за предприетите съвместни действия, като по този начин се снема тази на сподвижниците ѝ.
Ролята на народния закрилник изисква демонстрирането на няколко важни особености на поведението от претендиращия да я изпълнява актьор. Първата е често и явно изразяване на съчувствие към несгодите на „хората“, причинени от досегашните управници, които са обвинявани в некомпетентост, арогантност, самодоволство, непочтеност, злоупотреби и собствено облагодетелстване. Втората е ангажимент за работа в името на „благото на народа“, като обикновено се говори най-общо за намеренията в това отношение. Неизменният популизъм на изпълняващия тази роля народен трибун предполага обръщане към всички групи от населението с обещания според максимата „за всекиго по нещо“. При изработването на конкретните планове за подобряване живота на сънародниците обаче не се допуска тяхното участие – въпросните начинания се обявяват в завършен вид непосредствено преди поредните избори. Изключването на гражданите от формиране на програмата за управление – след като вече са направили в качеството си на електорат „правилния избор“ – е логично следствие от приемането на максимата „началника най-добре знае“.
Ако хипотезата ми е вярна, то нищо принципно различно не трябва да се очаква от поредните кандидати за доверието на избирателите, очакващи да им бъде поверено управлението на държавата през следващите години и заставащи под знамето на „нов обществен договор“. Тяхното говорене за внедряване в живота на сънародниците на такава въображаема конструкция е само способ за привличане на повече гласоподаватели за „новата политическа класа“. Ала употребата на въпросния израз може да има не само риторично предназначение. При определено негово тълкуване той е в състояние да доведе до предизвикване на големи беди в страната. Имам предвид, ако се интерпретира в посока на отхвърляне на опорите на модерната държава – политическата демокрация, пазарното стопанство, върховенството на правото и гражданското общество, както и денонсиране на прокламираните в „стария обществен договор“ основни човешки права и свободи. Напълно възможно е под лозунга за съществено пренареждане на обществените отношения да се крие стремеж за налагане на авторитарен тип управление.
Какъв е изводът от казаното дотук? Няма необходимост от създаване на същностно различен „обществен договор“, тъй като не съществува негова смислена алтернатива. Нужно е обаче върху основата на вече декларираните конституционни принципи да се формулира конкретна програма за реформи на отделните сфери в конструкцията на държавата. Потребно е както поставянето на ясни цели, така и посочването на подходящи средства, съответно на реалистични срокове за тяхното постигане в обозримо бъдеще. Създаването на смислени планове за подобряване качеството и ефективността на държавните институции предполага максимално включване на експертния потенциал на нацията, както и на водените от обществения интерес граждани. Така би се създал „нов национален граждански проект“, изпълващ с конкретен смисъл наличния „обществен договор“, при това имащ немалки шансове за съществено подобряване стандарта на живот на съвременните българи. Този проект следва да е съобразен с вече поетите ангажименти на страната в международен план и намиращ подкрепа сред задграничните ни партньори от „свободния свят“.
