0
1003

Нов прочит на съпротивата

„Съпротивата на драмата в драмата за съпротивата”, Ромео Попилиев, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2013

syprotivata-na-dramata-v-dramata-za-syprotivataДа, няма грешка – ключовите думи в тази книга са комунизъм, антифашистка съпротива, забрана и социалистическа драматургия. Изследването на Ромео Попилиев „Съпротивата на драмата в драмата за съпротивата” се занимава с българската драматургия, написана през периода на социализма – 1944-1989 и която е разработена върху темата за т. нар. антифашистка съпротива.

Факт е, че днес всичко това звучи толкова екзотично и далечно, че би могло да се чете през призмата на абсурда. Което още веднъж потвърждава правилото, че най-лесно се забравя близкото минало. Може би затова изследването на Ромео Попилиев е необходимо – то дава друга гледна точка към тези текстове, вместо да ги оставим да бъдат забравени – все едно никога не са били писани, четени или поставяни на сцена.

Но още преди да сме стигнали до пиесите на Лозан Стрелков, Камен Калчев и Крум Кювляков, ще минем през речника на комунизма, защото щом ще се опитваме да разберем комунизма, би трябвало да започнем с неговия език.

И така – за да усетим „духа на времето”, необходимо е да си припомним какво значи Партия, която се пише с главна буква, или какво се разбира под интернационализъм и неговите противоречия. А също така трябва да въведем и думи като вожд – особено важен термин, поне докъм края на 50-те години, и художествената правда. Сред останалите термини, които Ромео Попилиев обяснява, са трудещи се – разбирани не като индивидуалности, а винаги като колектив. Интересна е и употребата на народ – „…Тя всъщност означава по-голямата част от народа, която следва Партията. Враговете, или опонентите на Партията не са част от народа, макар че за известно време биха могли да се спотайват сред него, или дори в партийните редици. Но непременно настъпва моментът, когато народът и Партията ги разпознават и изхвърлят.”

След като сме си припомнили понятийния апарат, можем да вървим напред. Ромео Попилиев посочва, че щом може да се твърди, че миналото въздейства върху настоящето, то и настоящето винаги променя миналото. „Двете времена са, така да се каже, „на нож” едно с друго”, пише той. Интересен е резултатът от този сблъсък – според Попилиев комунизмът е само донякъде случила се реалност и в същото време мит в истинския смисъл на думата – „разказ за много неслучили се събития, до голяма степен въображаеми.”

В сферата на драматургията това означава само едно – пренаписване и преподреждане на историческите факти така, че на преден план да бъдат изведени герои, които са ни необходими – партизани, активни борци и прогресивни елементи, всички фанатично предани на идеята. Това обяснява и големия интерес, и необходимостта от българска драматургия – конструирането на нов исторически разказ просто минава през литературата.

Интересното е, че в онзи период, човекът сякаш е скрит. Ромео Попилиев го описва като „нелегален” – той не се е установил окончателно, не е изчистил случайните си черти и не е преодолял противоречията си. При това винаги е подозиран, че зад декларациите му за подкрепа на строя, може да се крие и враг. Белег на драматургията от онова време е, че на нея се пада честта да разкрива този колебаещ се класов враг. „Така театърът, като едно живо изкуство, явяващо се сега и тук, е особено призван да бъде функция на тайни структури като ДС”, пише Попилиев.

Същественият момент обаче е в съпротивата – пиесите, разказващи за въоръжената комунистическа съпротива, са разделени на две основни части – „драми на правата съпротива” и „драми на обратната съпротива”. И докато първата част се занимават с манипулиран исторически разказ – за неизбежността на борбата и задължителната победа, към която се стреми целият народ, то във втората група пиеси, появили се след 1956 г., настъпва известно колебание –  времето е по-несигурно, появяват се съмненията. След смъртта на Сталин как можеш да вярваш в ненакърнимите герои, когато най-големият герой, вождът, просто изчезва?

Ромео Попилиев открива и друга разделителна линия между „драматурзите с кожени палта”, както нарича авторите, писали от 1944 до 1956 г. – Крум Кювляков, Орлин Василев, Камен Калчев, Камен Зидаров, Георги Караславов и др, и идващите след тях. Вторите избягват да се обвързват с властта. Появяват се текстовете на т. нар. поетична драматургия – на поетите Иван Пейчев, Иван Радоев, Валери Петров и дори Георги Джагаров. Попилиев открива и още един белег между „драматурзите с кожени палта” и поетите по линията на известното юнгианско разделение – докато първите са екстраверти, вторите са интроверти.

А засиленият субективизъм и лиризъм на формата при поетите-драматурзи води до съпротивата на текста, за да се стигне до 70-те години, когато започва бавното отмиране на „съпротивителната драма”.

В това изследване Ромео Попилиев работи с конкретни имена – автори, пиеси, сценични реализации. Улавя парадокса в това, че едва ли много хора преди 9-и септември 1944 г. са очаквали, че партизаните и нелегалните комунисти съвсем скоро ще се превърнат в основните герои, шестващи по театралните сцени. По същия начин както днес – поколението след 1989 г. трудно може да си представи колко сили са вложени, за да се създаде тази митологическа конструкция на „големия разказ за комунизма”.

„Съпротивата на драмата в драмата за съпротивата” повдига въпроси и разгръща страници, които обикновено приемаме за вече затворени. Изкарва на преден план теми, които трябва да преосмисляме. И не само от гледна точка на драматургията. А най-хубавото е, че днес можем да мислим за онова време така, сякаш става въпрос за пиеса на абсурда.

 

На главната страница: Сцена от „ДДТ”, хумористично-сатиричен спектакъл от Никола Тодоров и Захари Петров, поставен в Сатиричния театър през 1958 г.