В деветата си стихосбирка „Нов сън за щастие” (изд. „Ерго“) Ивайло Иванов диалогизира с Пенчо Славейков и „Сън за щастие”. Публикуваме няколко от тях и предговора на автора.

Също като Славейковата книга от 1907 г. стихосбирката на Ивайло включва 101 лирически миниатюри. „В нея има удивително съчетание на амбиция и скромност“, пише Биляна Курташева. „Амбиция, защото полага себе си като продължение-дописване на една от образцовите книги в българската лирика – „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков. Но и скромност, защото мистификационно подхваща мотиви от „невлезли“ в Славейковата книга „наброски“ и „откъслеци“, заставайки съзнателно леко встрани от канона. В този жест има колкото постмодерна игра, толкова и изострено екзистенциално питане за сбъдването и несбъдването в литературата (и извън нея), което е и един от централните залози на книгата“.

Според Михаил Неделчев „Нов сън за щастие“ „е носеща литературноисторическа мъдрост книга. Сбирката осъществява една сложна благоговееща игра с Пенчо-Славейковата „Сън за щастие“. Всеки пластичен детайл и мотив в стихотворението е мислен и наистина правещ интертекстове. Голям успех за поета“.

За Инна Пелева „Нов сън за щастие“ е „лирика със сияние, книга прозрение“, а Емилия Дворянова нарича книгата „истински остров в морето от поетически книги, които всяка година излизат в България… „Нов сън за щастие“ е несвоевременна и с това лишена от всякаква баналност. Книга на озареното краевремие, далечна на суетнята и шумотевицата на света“.

Ивайло Иванов (1972 – 2016) завършва средно образование в родния си град Троян, а висше – българска филология, във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Работи като стажант-редактор във в. „Литературен форум”, рецензент в изд. „ПАН – В. Т.” и разпространител на книги. Автор е на стихосбирките „Хензел и Гретел” (поема, 1995), „Искри от воденичните ми камъни” (сатири, 1997), „Очи на дете” (ранни стихове, 2004), „Филологически поеми” (2005), „Пастирът на мухи” (2007), „Песен за бащите на прехода” (2010), „Брачни песни” (2013) и „Светогорски пътеписи” (2013). От началото на 90-те сътрудничи на местния и централен печат със свои стихове, сатири, литературна критика и публицистика. Носител е на награди от различни национални конкурси. Негови стихотворения са превеждани на немски, руски, унгарски и литовски език.

„Нов сън за щастие“, Ивайло Иванов, стихотворения, изд. „Ерго“, 2015 г., художник Майя Живкова Чолакова

Към късна терапия на българския модернизъм

„…Ровейки се из архивите на Славейков, аз не можах да не забележа наличието на цял архипелаг от строфи, ремарки, бележки и апострофи към отделни стихове, които разсеяни по различните страници свободно плаваха из полето на завещаната ни словесност. Странен образ на Поета се очертаваше изпод тия поетически руини. Повечето от тях бяха започнати, но явно недовършени лирически миниатюри, типологично близки до познатите ни образци, но с твърде неочакван край или обрат в трактовката на образите и мотивите. Тук топосите на пейзажа бяха синтезирани до една почти физически осезаема образност, любовното чувство не бе нагнетявано от празните пространства на далечината, психологическите ескизи бяха по-скоро ведри, отколкото абстрактни и заучени и, което е най-странното, в повечето от тия наброски се открояваше един паралелен, метафизичен пейзаж на рисунъка, клонящ към откровена апология на християнството. Бащата на българския модернизъм „таен християнин”? Твърде грубо, да не кажа неуместно, предположение. Но и твърде уместен въпрос, при това: Защо Славейков беше изоставил тия едва започнати миниатюри?… Нима се е боял, че резултатите от тях ще оспорят вече изградения му образ на Поет и фигура на естетическия европоцентризъм в нашата литература или пък че ще бъдат съвършено неуместни спрямо още позитивистичния, следвъзрожденски дух и опит на онези времена? Или пък че ще върнат нашата едва еманципираща се естетическа словесност назад към глухите пейзажи на патриархалното и към наследството на една вечно неотшумяваща поствизантийска религиозна образност? Имал ли е основание Пенчо Славейков да се бои от религиозния „демон” в нашата литература и култура тъй както ние днес се чудим какво да правим с неговата все по-разширяваща се липса и с все по-бързо изравняващите се нива на културните самоличности и идентификации?…

И всички тия жестове: на презрението над литературните „фасулковци” и на насмешка спрямо естетически или ментално „нищите”, не са ли те, освен реакции и жестове „по право”, и една компенсаторна артикулация при това? Не са ли те във светлината на архивата и симптом на „изтласканото” отчаяние, че цял живот не можеш да допишеш истинските си мотиви, спящи в подсъзнанието на словесното, да се досътвориш по автентичен спрямо техните устои начин и, най-накрая, истински да успокоиш размирния си дух, като в тая тъкмо линия се сбъднеш? И ако Яворов в един свой стих от същото, гъмжащо от идеи време говори за „сън в съня”, който – както сам настоява той – е „сбъднат”, то защо Славейков така оглушително мълчи за стиховете и наброските, чиято нереализираност обрича поведението му на иначе познати на повърхността си диспропорции, превръщайки го в кълбо от полемичност, страст, кипеж и вътрешно неудържими, радикални и елитаристки жестове?

Въпросите, както се казва в подобни случаи, са много. Навярно те са повече от отговорите, които бих могъл да дам – та затова със отговори аз въобще не съм се и наемал. Вместо това заех се лекомислено със следното…

Подбрах най-обещаващите от тези наброски.

И ги дописах по свой тертип.

Стремях се не да реставрирам някакви предполагаеми Славейкови „автентичности”, а обратното да придърпам отделните му стихове към лирическия си глас, душа и почерк от началото на 90-те. „Ще се влюбят мислех си в мен тези мотиви, поне временно, докато си пиша книгата, ще се събуди несъзнатото доверие, като на всеки, който е отхвърлен и презрян, а когато травмата бъде изхвърлена и разковничето на ексцеса осъзнато и рационализирано, тогава подсъзнанието на Славейков ще отдъхне облекчително, съзнало, най-накрая, че носителят му е изцяло сублимирал дремещата мощ на своите лирически потенции. Такава, може би, е пластиката и безумната дълбочина на всяка психика, такава дреме тя и в „несъзнаваното” на литературата.

Ала, уви, друга съдба била отсъдена на тези и без това търпеливи миниатюри. Защото романтичната неумелост на тогавашния ми почерк, както и наивната сантименталност на така получените форми запратиха стихотворенията в едни невъзможни и, буквално казано, ничии пространства. В пейзаж, където те нито достатъчно съкровено диалогизираха с Пенчо-Славейковите образци, нито достатъчно адекватно се вписваха в богатото откъм лирическото многообразие наследство на 90-те. Така, вместо да се стопява и изчезва, номенклатурата на българското несъзнавано, на травматичното или несбъднатото в нас прибави още един член към своята и бездруго нещастна фамилия. А аз прибавих пък към своята и без туй рехава писателска аура и символната слава на задочен, гузен терапевт и неуспял баща.

Между това годините все тъй течаха, каканижейки литературата, аз пребивавах вън от столицата и „номенклатурата”, надлежно пропилявайки живота си, и колчем се сетех за тези стихове, все тъй ги виждах „посред голото поле на паметта си”: във ничий дух и ничий етос, посред ничие пространство там, дето бродят, може би, единствено душите на умрелите, на некръстените и неродените, всред царството на Ведите, на привиденията и фантазиите, на страшните кошмари, след като привидно сладко сме заспали нощем. Там, дето, в крайна сметка, е и мястото на всеки Сън…”

… Ето такъв предговор бих написал, ако книгата бе излязла някъде към 1997-а, когато бе и окончателно завършена, но тъй като тя, както и всичко хубаво и състоятелно в живота ми, се позабави осезателно, а пък и модата на саморазкриващите се литературни мистификации категорично отшумя, то най-малкото, което мога да сторя за този предговор, е да го поставя в кавички. Което и понастоящем правя. А междувременно, освен десет години от нейното написване, тази есен се навършиха и много по-важните сто години от излизането на Славейковия „Сън за щастие”. И двойната перспектива на тия успоредни времена сякаш наложи и своите неминуеми рецептивни залози и жанрови корекции. А те биха могли да се заключат и до следното. Ако фигурата на литературната терапия вече не ни омайва със своята потенциалност, екзотичност и загадъчност, ако контурите на палимпсеста също все по-трудно се провиждат в този текст, то не трябва ли съвсем своевременно при това да снизходим поне до популярния понастоящем жанр на любовното обяснение? Защото какво беше това наше толкова кипящо и озонирано време на 90-те, ако ли не, освен всичко друго, и едно любовно-иронично „превъртане” на същото десетилетие отпреди век, и колко струват сънищата на словесното ни щастие, ако не им бъде позволена явственост и социален статус в шанса да се сбъднат, да се продължат или поне да досънуват своя „по-надежден смисъл”?…

Върху книгата “Сън за щастие” Пенчо Славейков работи цял живот. Общият брой на творбите е 101. „Сън за щастие” е готова още през 1904, но се провалят преговорите с издателя Христо Г. Данов. Според първоначалния замисъл тя е трябвало да бъде илюстрирана от художника Хараламби Тачев.

… Една несбъднатост ще ражда вечно друга, също толкова трогателна и величава. И аз, едно дете, навеки ще вървя в прахта на нейните кафяви коловози към изгрева, към изгрева, който отмества вечно шанса на деня. Но само тъй се сбъдват най-трогателните общностни представи. Пред Нищото, или на Царството пред слънчовите двери, където ни с усмивка чака на непостижното ни щастие сънят…

Нов сън за щастие

-1-

Секундите са вече преброени
до блясъка, с камшик разсякъл мрака,
и в полога на мойто предрождение
едно яйце забързано тиктака.

Но каменна е тя – ще се пропука ли?, –
утробата, в която блъскам аз.
Какво не бих дал, за да изписука –
Макар октава само – моят глас!…

Да видя как сред вишни разцъфтели
трептят, извират трелите му ясни…
И как набъбва в небесата бели –
подобно ангел – идещият ястреб.

-2-

По-тежка е от болест немотата!…
Това са вкаменени небеса
с парчета мрамор, втъкнати в устата.
Небе – надгробна плоча за гласа!

Това е мидата, която се разтваря
веднъж на сто години и – бои се
да изнесе от своите хамбари
пшеничното зрънце на своя бисер.

Аз ще избродя тъмните ѝ зали –
Дано не ослепея в тоя мрак! –
и яхнал оня сетен лъч на залеза,
ще се извия да погледам как

страхът ми – бучка лед – се разтопява
и струйките му, бистри като смях,
градините на мисълта ми напояват
и образи разпукват цвят след цвят!…

-3-

Деня ли е получил кръвоизлив
при раждането си, та днес росата
е толкова червена – даже изгревът
е неин недостоен отпечатък?…

Защо прилича този черен гарван
на прокурор, защо от клона слиза,
раздран от крясък – сякаш
обвинява тревата в модернизъм?…

-4-

Тъй както птичето изопва шия, за да вкуси
потръпващата капка като плод,
така към бъдното и аз протягам устни
за глътката от предстоящ живот.

Какви ли вихри в сферата ѝ плават?…
(Не ги съзирам – аз ги предполагам!)
Но малка е да ме засити тази влага
и предостатъчна е тя да ме удави!…

-5-

Да ме пронижат бистрите води!…
Бълбукащи, през мене да преминат!…
Иглице остра светлина, води
като зеница в пластовете сини!…

Аз нямам свое тяло, дом и род.
За мене само хоризонтът е окова.
Прозрачен съм – като мехурче кислород,
изплуващо от бездните на Словото.

-6-

Вали. И сякаш че отникъде довян,
там, нейде между небосвода и града,
прелита гълъб – като топла длан
върху изопнатите струни на дъжда.

И звънва цял просторът, озарен
от жеста на отмиращия ден.
А зад небето даже Бог е горд
със мокрия си вечерен акорд.

В това, уви, остана ми да вярвам:
във струните на таз дъждовна арфа,
прозвъннала над тоя свят прастар.

И в дъжд, сърцето който възкресява
и пред лицето в миг изобразява
небесен свят и град от кехлибар.

-7-

Най-остро е залязващото слънце
и отмъстително – във своята агония

лъчите му като с бръснач порязват
изопнатите вени на дървото.

Дали ще може с черния си бинт нощта
да ги превърже, или утрото ще свари

листата му, опръскани с червени
и пресни плодове като със кръв?…

-8-

Какво са тези есенни глухарчета?…
Закотвени сред въздуха къдели?
Или пък сбор бърборещи клюкарки?
(Разбирай, семенцата побелели!).

Защо не замълчат? Ще ги прогони
с една въздишка кихналият вятър…
И ще стърчат стъблата – микрофони,
останали внезапно без оратори.

-9-

Не март, а сякаш армии навлизат
из родните поля незавладени:
Пращат тревици-копия; филизи
развяват знаменцата си зелени.

А легионите зърна пшеница
са легнали в пръстта като във блато.
И дишат – Аспарухови войници –
През крехките тръбички на стъблата.

–Тревога!…Идат варавари, езичници!… –
И слънцето, гнездо на страховете,
звъни като запалено езиче
в камбаната огромна на небето.

-10-

Последни локви, голи и студени,
със формите на мънички държави
и с многоклетъчно, гъмжащо население,
което есенното слънце изпарява.

Как лъкатуши – мързелив – димът,
върху листа на въздуха изписва се…
А вечер в черни хорове звънят
мушици – като преродени писъци.

-11-

Там долу – черни – бабичките плачат,
а литнала, душата ръкопляска
с криле – и се издига нависоко,
достигайки онази гледна точка.

Достигайки онази гледна точка,

отдето бабите приличат на нестройна
процесия от мълчаливи мравки,
понесли белия ковчег подобно бяло,
пречистено от сълзите им зърно.

-12-

Умирайте с изящество. И стилно!…
Като жужене в непозната стая.
Като мухата – петънце мастило –
сред сребърната графика на паяка.

А после времето – като салфетка –
Ще я попие. (Споменът е смлян!…)
И само, прашни, две крилца ще трепкат
като забравен малък дъждобран.

-13-

Леглото ми напомня Кораб Ноев,
заседнал в плитчините на деня.

Усещаш смътно: Плиска се прибоят
от приливите тъмни на съня.

Поклащат се предметите във здрача,
със въздуха повити като с креп.

И ти затваряш своите клепачи.
И те изчезват, заедно със теб.

-14-

Солено, слънцето се стича
по стрехите. И в тоя залив
отеква звън със мелодичен
кънтеж, като във празна зала.

Върви една жена по кея…
А роклята ѝ, разлюляна,
звъни и над прибоя пее
като пробудена камбана.

-15-

Ти си свещта, която аз поднасям
на любовта си пред иконостаса.

Завиждат ни, поглеждайки през рамо,
светците от иконите във храма.

Завиждат на трептящата ти аура –
тя в пръстен над челото ти догаря –

и на плътта топяща се, в която
дими фитилът черен на душата ти.

-16-

Тревица е изящната ти плът,
щом тялото ти, гъвкаво и леко,
достига до самата тъмна глъб
на болката, стаена у човека.

Страхувам се, че двете ми ръце,
като гнездо, ти утре ще напуснеш.
И дълго ще се лутат твойте устни
като перце, политнало без цел.

-17-

Ти, зрънце чуруликащо, което сея
в браздите на самотната си памет,
кога успя да бликнеш и узрееш
в стъбло и плод?
Или очите мамят?…

Спотайва се във тишината вяла,
а днеска от сокове ще прелееш ти!…
Сияен портокал е твойто тяло:
разпуква се
под пръстите ми пеещи.

-18-

Подобно купчина от пръст
нощта внезапно ни затрупва.
Дълбоко, в глината ѝ гъста,
ний търсим през съня пролука.

И проходи дълбаем всяка
минута – да допрем телата си.
Като къртици, победили мрака
със слепотата си.

-19-

Цветчетата по клоните приличат
на ококорени, искрящи ириси.
Или на мънички яйца, изпод който
писука сякаш птичето на мириса.

Но то не се излюпва! Всъщност то
плътта си е във корени разнищило,
за да преброди калния въртоп
през лабиринт от слепи коренища.

За да достигне дънната земя,
утробната ѝ глъб да преобърне,
и с пролетната леност у дома
като скърбяща тайна да се върне.

Навярно знае то, че всеки глас
таи привидност. Затова избира си
напролет да избухне между нас
не в звуци, а в ухания и мириси.

-20-

Червенобуз, април навред прониква
и вишните разцъфнали ухаят
тъй безнадеждно, сякаш са поникнали
от семенца, отронени от Рая.

Под клоните им ручеят тече…
И ще ми се, пречистен в цветопада,
да се кача в най-лекото цветче
и да отплувам с бялата му ладия.