1
1731

Ноември, студът, старостта

TDimova

Преди няколко дни излязох рано навън, улиците бяха още пусти, беше доста студено – непривичният все още студ на есенните утрини като предусещане за приближаващата зима. Загледах се в единствения човек, който вървеше по широкия тротоар, беше възрастен мъж със светлокафяв, овехтял шлифер, той очевидно съвсем не му топлеше, беше се свил и прегърбил, лицето му наведено надолу, почти не се виждаше. Загледах се не в самия него, а в старостта му. Пристъпваше старчески, бавно и уморено, с малки крачки, искаше му се да върви по-бързо заради студа, но силите му не стигаха. Годините на неговия бърз и бодър вървеж бяха безвъзвратно отминали.

Да, физическите сили намаляват, но защо с тях се стопява и радостта от живота, защо животът постепенно посивява и се стеснява! Дори старите снимки повяхват и пожълтяват заедно с тези, които са на кадъра, дори на снимките те вече не изглеждат така млади и весели, както когато са се усмихвали пред фотообектива, необясним е този парадокс, че хората, които познаваме като възрастни, на снимките от младостта им ни изглеждат по-възрастни от действителните си години. Годините оставят своите печални следи не само на външния вид, но и на цялостното самочувствие и излъчване. Затова този възрастен човек ми се видя така унил, безрадостен, безнадежден и по-стар от годините си. Отиваше нанякъде, питах се накъде ли може да е тръгнал в тази ранна и студена утрин и не можех да си отговоря. Като че ли за младия човек е естествено да отива на работа или по работа, а пътят на възрастния човек като че ли няма цел. Особено в такава ранна и студена ноемврийска утрин.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години” – тези думи, тези граници, между които е заключен човешкият живот, са написани от свети пророк цар Давид преди три хиляди години в Псалом 89. Толкова удивително е това – цели три хилядолетия това измерение на човешкия живот си остава непроменимо и непоклатимо. С всичките постижения на съвременната медицина, които понякога ни се струват фантастични, границата на човешкия живот е все там, където е била по времето, когато пророкът е написал Псалмите си. Средната възраст се е повишила двукратно, но пределът е все същият и изключенията са твърде малко. В това има нещо предопределено, нещо заложено, нещо повече от ген, нещо повече от естество. Още по-впечатляващи са следващите думи на пророка: „… а най-доброто време от тях е труд и болести, защото минават бързо, и ние летим”. Всичко това не изглежда така през младостта, дори напротив, през младостта животът изглежда безкраен и вечен и времето като че ли спира, и младият човек ще остане винаги млад и мисълта за смъртта е неуловима и неясна абстракция. Но ако бях спряла да попитам този човек (колкото и безумно да е!) какво мисли за живота си, как гледа на него, как усеща възрастта си, той сигурно би ми отговорил в смисъла на древния библейски пророк.

Удивявам се всеки път, когато видя групи чуждестранни възрастни туристи с фотоапарати, водени от гид с високо вдигната табелка пред тях, удивявам се от жизнеността и бодростта на отделните хора. Очевидно те са пенсионери, но колко по-различни от българските пенсионери са те! В чужбина пък се впечатлявам от големите компании от възрастни хора в ресторантите и кафенетата или в бирариите. Разговарят и се хранят спокойно и дълго, разказват си весели истории, които ги карат да се усмихват ведро и красиво.

Когато разглеждаме непознат град, ние винаги инстинктивно търсим старите сгради, новите не са ни толкова интересни, дори когато са свръхмодерни и отвъд границите на фантазията ни. Но старите сгради ни впечатляват и привличат тогава, когато са поддържани. Една изпокъртена, запусната и рушаща се сграда не само не ни привлича, но ни изпълва с тъга и покруса. Така е и с хората. Старостта има своето достойнство и съвсем не е задължително да излъчва униние. Старостта означава трупан с годините опит, но този житейски опит се превръща в достойнство само тогава, когато е оценен. С други думи, възрастните хора излъчват достойнство тогава, когато знанията, опитът и мъдростта им са оценени от по-младите. И още повече – когато са обичани. Но как да бъде обичан някой вечно недоволен моралист, който вижда в младите само безпътица, безотговорност и пропадналост и общуването му с тях се свежда до назидателни забележки и неодобрително мъмрене. Любовта и уважението са истински само когато са взаимни. Натрапената любов е отрицание на любовта, назидателният морал е аморализъм, непоисканият съвет е досаден. И настъпва отчуждаване на поколенията и в края на краищата – в края на живота настъпва тъжната старческа самота, изоставеност и печал.

Нима бихме могли да си представим света, населен само от млади хора! Но ако се замислим по-дълбоко, нали и младите, и старите сме все ние, нали младите са тези, които остаряват, нали всички ние сме тези, които преминаваме през различните фази на живота и сме си нужни едни на други.

Толкова елементарни са тези истини, а толкова ни е трудно да ги осъзнаем и да живеем според тях. Може би защото не можем да виждаме напред. Може би защото младостта никога не вижда собствената си старост. Или защото пропъждаме мислите за старостта, както пропъждаме мислите за смъртта. Но това не ни прави безсмъртни. Не това ни прави безсмъртни.

Мъдро го е казал синът на цар Давид в книга Премъдрост Соломонова: „Не в дълговечността е честната старост, и не с броя на годините тя се измерва”. Когато носим кръста на живота си не с досада, а с упование, няма да се изгърбим под неговата тежест.

А за онзи присвит в износения си шлифер човек от студената ноемрийска утрин – сигурна съм, че той нямаше да пристъпва така уморено и унило, ако до него имаше още един човек, ако лицето му не беше наведено надолу, ако не беше загледан в нищото.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМайки-немайки
Следваща статия„Контрабасът“, 15 години по-късно

1 коментар

  1. *
    Златисти дни от сиромашко лято,
    кило домати и кесия с лук,
    а после пак на пейката, която
    от лани си стои строшена тук.

    И скърцат бавно колена артритни,
    с приведен гръб и празно портмоне,
    души човешки в мъки градобитни,
    почти откарани в Екарисаж коне…

    Зад тях остава радостта последна,
    че все пак имат вкъщи чушкопек,
    че чакат пенсията извънредна,
    за да си купят шушляков елек.

    Последно слънце и последна есен,
    преди в мазето бурето да хване плесен…