Той паркира своя блестящ след миенето на автомивката джип Мерцедес пред магазина, до магазина имаше химическо чистене, влезе да си вземе оставените ризи и костюми, пъхнати в прозрачни найлонови торби и ги отнесе обратно до джипа. Отключи колата, постави внимателно ризите и костюмите на задната седалка и внимателно хлопна вратата. След това запали цигара, оглеждайки се бавно наоколо. Беше с обръснати слепоочия, а косата на темето му беше оставена да расте дълга и беше хваната на опашка. Беше с криви крака и невисок, но с огромни бицепси, татуирани нагъсто с йероглифи. На фанелката му пишеше BAD BOY.
През това време Йошко и Кирето допиваха шестите си бири в малкия навес срещу магазина, където имаше няколко пластмасови маси със столчета. Няма спор, беше ги хванало. Обикновено се виждаха тук в края на работния ден, защото Йошко още работеше и не можеше по-рано. Кирето вече беше пенсионер, макар че също се опитваше да припечелва допълнително, ремонтирайки стари електроуреди. Срещите им се подчиняваха на строг ритуал. Като се видеха, първо си разказваха някой и друг виц. След това вземаха по две бири и ги изпиваха. След това попълваха залозите за Еврофутбол и известно време мечтаеха на глас какво ще направят, когато забогатеят. Йошката например се кълнеше, че ще си купи Мерцедес и ще назначи Кирето за персонален шофьор, като за целта поръча да му ушият специална униформа, украсена със сърмени ширити и, разбира се, към униформата задължително щеше да има пищно украсена фуражка. Кирето се смееше, викаше му да не се халосва, но описанието на златната фуражка някак продължаваше да стои пред погледа му.
Днес Йошката беше във форма и разказа хубав виц. Един навит младок отворил месарничка в квартала с винаги прясно и хубаво месо. Имало и колбаси, и шунки, и какво ли не. Хората свикнали да пазаруват тук. За беда, продавачът бил глухоням. Но и на това му намерили колая. Клиентите показвали с ръце кой какво иска, тупайки се по тялото. Един бут. Една плешка. Или две ребра. Този ден пръв на опашката бил един младеж. Той ударил два пъти по тезгяха с онази си работа и продавачът му дал две пръчки шпек. В този миг от края на опашката се обадил с треперлив глас един дядко. „Момчо, мола те, удри още еднаж, че на мен продавачът цела седмица ми дава се чревца.”
Посмяха се. Взеха още по две бири. Зяпаха скъпите коли, които спираха пред магазина и хората, които слизаха от тях.
Хайде още по две бири. Чиста работа. След шест бири животът става ясен и хубав.
– Чакай да видиш сега – каза изведнъж Йошката. Надигна се и се запъти към онзи със страховитите бицепси, който продължаваше да се разхожда пред входа на магазина и да говори по телефона. Застана до него и търпеливо го зачака да си свърши разговора. Онзи го погледна два-три пъти въпросително, в крайна сметка приключи разговора, прибра джиесема в джоба и мълчаливо, с глава, попита:
– Кво?
– Момче, искам да те питам нещо? – започна отдалеч Йошката. – Интересува ме какво работиш?
Мъжът го погледа известно време невярващо. Сетне, без никакви думи, замахна и го удари в скулата – с един удар, който не беше нито десен прав, нито кроше, а нещо по средата. И нещо повече, нанесен от горе на долу. Тия, които знаят, веднага ще ви кажат, че това е много кофти удар.
Йошката се строполи на плочите като отсечен. Човекът с бицепсите се качи, без да бърза, в джипа, мърморейки:
– Ще ме пита той какво работя! Какво работя! Аз! Какво работя! Егати боклука.
