Начало Музика Концерти Номадска музика отвъд Бах
Концерти

Номадска музика отвъд Бах

Цветан Цветанов
16.03.2024
2027
Александер Хаке и Даниел де Пичото, фотография Диане Цилмер

Легендите на берлинския ъндърграунд Александер Хаке и Даниел де Пичото ще свирят за първи път в България

hackedepicciotto създават светове. И да, винаги има първи път, например – да започнеш текст в Портал Култура с малка буква. Те държат на малките букви в името на дуото. И това не е излишна скромност. Всички знаем кой е Александер Хаке, басистът (и китарист преди това) на пионерите на експерименталния (пост)индъстриъл рок Einstürzende Neubauten, познат още от работата си с The Tiger Lillies (проекта по Лъвкрафт), режисьора Фатих Акин (музиката му към „Срещу стената“ и особено към „Раната“ – един от най-силните филми за арменския геноцид, правени някога; участието в „Музиката на Истанбул“), албумите му с Дейвид Юджийн Едуардс, с The True Spirit на Хюго Рейс, с Crime & The City Solution и т.н. Неговата спътница в живота и на сцената Даниел де Пичото (американска визуална артистка и мултиинструменталистка, живееща в Берлин от 80-те) пък е от инициаторите на първия Love Parade в Берлин, вокалистка в Space Cowboys, Die Haut (където по същото време гостуват Ник Кейв, Анита Лейн и Кид Конго Пауърс) и The Ocean Club, част от арт движението „Поп Сюрреализъм“…

…но това е просто биографията им. По-важното е, че и до ден днешен, в настоящата минута дори, те остават търсещи хора, които непрекъснато стигат до нови и нови места с необичайния си инструментариум (хърди-гърди, глокеншпил, 6-струнна бас китара, части от барабани, цитра, електронни устройства) и с освободеното си от клишетата на музиката на ХХ век въображение.

Всъщност, как наричате самите вие музиката си?

Хаке: Преди ѝ казвахме cinematic drone, защото я смятаме за доста „ручаща“ (от drone – „руча“, „жужа“, откъдето идва и името на музикалния жанр, б.а.) и доста… кинематографична – тук имам предвид и подхода ни към аранжимента. Проблемът е, че когато напишеш cinematic drone в Гугъл, обикновено ти излиза картинка на една от онези летящи камери, което е близо като смисъл, но не съвсем достатъчно…

Де Пичото: Така че сменихме названието на „симфоничен дроун“.

Има един специфичен дроун елемент във вашата музика, който присъства на много нива и в различни нейни пластове. Той е може би и най-естественият в природата. Имам предвид обертоновото пеене на Алекс. Кога и как се появи то?

Хаке: Нямам претенции да е чак „обертоново“, но можем да го наречем „гърлено“ – повече в инуитската традиция, отколкото в монголската. Не съм изучавал тези техники специално – просто открих тая способност на ларикса си като звуков източник още на най-ранна детска възраст, пеейки песни като „Мана Мана“ от Мъпет-шоуто, но по този начин, хаха… Така че съм самоук.

Разкажете ни за местата, на които записвате музиката си – те съвсем не са обичайните…

Де Пичото: Когато записваме албуми, винаги го правим на интересни места – записвали сме в пустинята Мохаве, в средновековна църква на Дунава в Кремс, Австрия, на всякакви подобни места – това е част от звукозаписния ни процес. Много рядко влизаме да записваме в обикновено студио. В Тулум в Мексико, на полуостров Юкатан, изпозвахме дървеното стълбище в дома на нашия приятел Вини Синьорели като перкусионен инструмент (вместо барабани) и там той свири на него с юмруците си…

Хаке: Последния албум (Keepsakers от 2023 г., б.а.) записахме в Неапол, в Auditorium Novecento – едно от първите звукозаписни студиа в Европа, там са записвали хора като Карузо и Мориконе. И въпреки че и нашите инструменти са достатъчно много, там имахме възможност да ползваме и прекрасните инструменти, които те имаха – Даниел свири на оркестровите камбани и челестата, която е била донесена от самия маестро Мориконе.

Де Пичото: И цялостният декор в студиото беше като през 70-те, което създаде много интересна атмосфера… Да, въпреки че винаги носим само нашите си инструменти, понеже нямаме достатъчно ръце за повече, ако ни поставите на такова чудесно място и искате от нас да импровизираме с инструментите там, само гледайте!

Как се роди hackedepicciotto, защото и преди това имате съвместни албуми? Всъщност да се върнем още по-назад – към запознанството ви…

Де Пичото: С Алекс се запознах седмица след пристигането си в Берлин през 1987 г. Живеех на тавана над едно фабрично хале, където непрекъснато влизаха и излизаха музикантите от Einstürzende Neubauten и The Bad Seeds на Ник Кейв, тъй като тогавашният клавирист на The Bad Seeds Роланд Улф също държеше таванска стая в сградата. Така че се срещнах с цялата сцена там още с пристигането си… И с Алекс се познаваме оттогава, но за пръв път работихме заедно много по-късно – през 2001г., когато една театрална компания ме покани в театъра „Максим Горки“ в Берлин да създам инсталация с видеокадри, заснети от мен на Супер 8милиметрова лента. На мен ми трябваше музика, която да е достатъчно еклектична за това, което исках да покажа, така че поканих Алекс. Хареса ни как се получава и решихме да продължим заедно, като в началото аз се занимавах само с визуалната част, а той – само със звуковата: целта ни беше двете неща да са наистина равнопоставени, а не просто да създадем визуален проект с музика или музикален – с визия. В един момент нещата започнаха да стават все по-големи и по-големи. Вече работехме и по други проекти заедно – с The Tiger Lillies например… и така естествено си дойде моментът, в който и аз да се включа музикално. Открихме звученето си заедно, именно импровизирайки в пустинята Мохаве. Знаете, Алекс идва от света на авангардния рок и от ъндърграунд DIY-сцената, а аз съм с по-класически музикален бекграунд. Не знаехме дали ще ни се получи заедно, защото просто понякога не се получава. По света има толкова много лоша музика, създадена по тоя начин. Но се получи. Всеки от нас просто правеше това, което умее най-добре, и по някаква причина при нас сработи. И си казахме „Хайде пак!“.

Хаке: През 2010 г. ние напуснахме къщата, в която живеехме в Берлин, и решихме да станем номади. Започнахме да пътуваме, разделихме се с голяма част от принадлежностите си и изцяло променихме начина си на живот. От този момент и музиката ни се промени. Защото всички ограничения, които бяхме имали в музикалното си изразяване преди – като куплети, припеви и по-конвенционални структури – започнаха да ни напомнят на затворени архитектурни структури – на градове, на улици, на апартаменти… Когато се впуснахме в тези записи в пустинята, естествено се запитахме защо трябва да се движим музикално в тези рамки, след като в живота си вече сме се освободили от тях… И тогава музиката ни започна да се променя драстично. Много е вдъхновяващо да можеш да създаваш музика на различни места – да се отвориш за всички влияния, които местата, до които пътуваш, ти предлагат. Оттогава е и името hackedepicciotto – без главна буква, защото идеята е, че това е истинска симбиоза и никой от нас не е водеща фигура, която да надделява над другия.

Де Пичото: Трябваше да обмислим доста неща, преди да вземем същинското решение да правим музика заедно – стила, инструментариума, дали инструментите си пасват… Също така Алекс е много позната фигура заради участието си в „Нойбаутен“, а аз – не чак толкова… Не искахме да изглеждаме така, сякаш това е негов проект, а аз съм някакво… хаха… „групи“ до него… Много неща трябваше да избистрим като концепция, но една от изходните точки на тази взаимност и равнопоставеност беше пеенето – ние винаги пеем заедно на два гласи и обичаме да го правим. В цялото ни съвместно творчество имаме, мисля, само две песни, в които пеем поотделно.

В последния ви албум Keepsakers се забелязва завръщане към песенния формат. Каква е историята на тези песни?

Де Пичото: Oще в началото си казахме, че искаме да пишем не толкова песни, колкото звукови пейзажи (играта на думи е със songwriting и soundwriting, б.а.). В първите ни албуми Menetekel и Perseverantia се придържахме към това – към по-свободните и абстрактни форми, но после в музиката започнаха да се промъкват и песни. Това е, защото и двамата обичаме да пеем заедно, но понякога и самите текстове те водят натам. По време на пандемията, когато не можехме да пътуваме, всеки ден си пеехме заедно наши любими песни от други артисти. И това със сигурност повлия и върху създаването на последния ни албум. Всяка от песните в него е посветена на различен наш приятел и повечето от тези приятели са не само музиканти, но и автори на песни, така че във всяка песен ние акцентирахме и върху характерното за песните на съответния човек. Но в следващия албум обещавам, че ще се върнем към по-абстрактните звуци.

В музиката ви могат да се чуят интересни моменти, които напомнят дори на фолклор, без да са част от конкретна фолклорна традиция. Как се получава това пътуване межу жанровете?

Де Пичото: Това е едно от нещата, които най-много обичам у Алекс. Аз самата като човек с класическа музикална подготовка трябваше доста да се постарая, за да извадя Бах от музиката си. Нали, представяте си… дете, което свири, и учителят е винаги наоколо с пръчката, ако изсвириш нещо не както трябва. През първите години, след като напуснах дома си, съм се опитвала да свиря експериментални неща, но накрая винаги стигах до Бах. Трябваха ми години, за да се освободя от Бах, и все още не съм успяла напълно… А Алекс идва от съвсем различна традиция, той обича да разрушава нещата и да изгражда нови от тях.

Хаке: Преди двайсет години, около 2003 г., организирахме различни музикални събития в Берлин и на тях правехме програми в рамките на една и съща вечер, които включваха например кавър група, свиреща Slayer, бурлескова танцова трупа, техно диджеи, ориенталски танцьорки и рокабили банда. И с тези събития стигнахме до идеята за фрикцията, за триенето – когато събереш на едно място множество различни традици и се получи триене между тях, то създава топлина, огън, енергия. Ако всичко идва от една и съща традиция или школа, тогава навярно нищо ново няма да се роди, защото всичко ще става много плавно и няма да има триене – тоест, абсолютна досада… Това идва и от много еклектичния ми личен музикален вкус и желанието, което винаги съм имал – да съчетавам противоположностите.

Имали сте проекти и с други музиканти – с Мик Харви, с The Tiger Lillies, както споменахте. Какво качества трябва да има един музикант, за да решите да го поканите да свири с вас?

Де Пичото: Добър въпрос, защото когото и да добавим, цялото равновесие се нарушава и трябва да изобретим ново. С Вини беше чудесно, защото и двамата сме много добри приятели с него и той чувства нещата по начин, който ни е близък. Но барабаните са много шумни за нашата музика. Пробвахме веднъж – с друг барабанист – беше доста различно от това, което правим в момента…

Хаке: А също така и стандартият комплект барабани от ХХ век винаги тласка музиката в прекалено предефинирана посока, в която ние не искаме да отиваме. В албума Joy, където Вини свири с нас, той използва акустиката на дървено стълбище и юмруците си, а не барабани. И ако го поканим отново като барабанист, със сигурност ще му взема поне чинелите и соло барабанчето, за да избягаме от очаквания звук на барабаните и да се получи нещо по-мистично, по-ритуално.

Де Пичото: Всъщност често си мислим да намалим инструментите и да станем по-електронни, защото по тоя начин по-лесно се пътува. Винаги носим 100 кг багаж с нас, а обичаме да пътуваме с влакове, което понякога е доста изтощително с всички тези инструменти.

Хаке: Трябва да се мисли за логистиката, да… но интересното е, че и поради тези ограничения – кои и колко инструменти можем да носим със себе си – композициите ни търпят еволюция през годините. Връщали сме се към наши стари пиеси и откриваме, че днес на сцената те звучат съвсем различно. Може би е време да издадем и албум с музика, изсвирена на живо…

Опишете берлинската независима сцена днес. Какви са основните разлики спрямо 80-те?

Хаке: Краткият отвор е следният: роден съм в Западен Берлин през 1965 г., когато Стената вече беше издигната. Даниел дойде през 80-те в Западен Берлин. И този град вече не съществува. Тогава той беше като остров в центъра на останалия свят, разделен от Желязната завеса. Днес имаме корпорации, джентрификация и много голяма сцена. Едно време всички, които свирехме, се познавахме помежду си. И имаше много силно чувство на солидарност между нас, аутсайдерите – режисьори, музиканти, художници и т.н. Помагахме си и нямаше състезание между нас. Всичко това вече е изчезнало и живеем в съвсем друг град.

Де Пичото: Когато дойдох в Берлин през 1987 г. от Ню Йорк, първото ми впечатление беше: „Чудесно е, но защо всички тук са толкова бели?“… Липсваше онова мултикултурно усещане, с което бях свикнала. И това е едно от нещата, които са се променили днес в положителна насока. Но едновременно с това джентрификацията и инфраструктурното „прочистване“ направиха всичко да изглежда едно и също – като повечето места по света. Откъм хора днес е по-интересно, но градът е позагубил идентичността си. Когато ни дойдат на гости и ни помолят да им покажем нещо типично берлинско, днес се чудим какво точно да им покажем.

Значи оказва се, че музиката е по-силна от аритектурата като средство, което документира света, в който живеем. По какъв начин вашата музика е отражение на настоящия исторически момент с всички войни?

Де Пичото: Бидейки номади, научихме едно нещо – ако прекарваме заедно 24 часа на денонощие, единственият начин да не започнем война помежду си е да се обърнем към вътрешното си Аз и оттам да почерпим сила. По същия начин реагираме и на външните неща, защото музиката е вътрешният отговор, който отразява онова, което става навън. Така реагираме дори на глобалната или политическата ситуация – търсим силата вътре в себе си и се опитваме да я предадем на хората.

Хаке: Музиката има тази способност – да те накара да повярваш в себе си, да ти даде сила, а и чувство, че не сам. Всичко важно, което съм правил през живота си, е било повлияно или вдъхновено от музиката, която съм слушал. Музиката често ми е давала и увереността да вземам важни решения. И ако ние успеем да предадем тази сила и на публиката, това ни прави неимоверно щастливи, разбира се.

Първият концерт на hackedepicciotto в България се организира от „Аларма Пънк Джаз“ в партньорство с „Гьоте-институт – България“ на 17 март (неделя) в Зала „Сингълс“ на НДК (вход А4). Вратите отварят в 20 часа. В 20.30 концертът ще бъде открит от ембиънт проекта на Пламен Колев Adonai Atrophia, а hackedepicciotto ги очакваме на сцената точно в 21.30 часа. Билети все още има в системата на EpayGo https://epaygo.bg/4118493644 и на касите на EasyPay.

Цветан Цветанов
16.03.2024

Свързани статии

Още от автора