„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…
Митко Новков
Нора Ампова (26 януари 1989, София) е завършила Художествената академия в класа на проф. Андрей Даниел. Макар и сравнително млада, има зад гърба си вече няколко изложби – в съдружие и самостоятелни. В момента подготвя нова експозиция – „Лична Венера”, която ще бъде открита на 11 юни в галерия „Юзина”. Израсла е в небезизвестното семейство Ампови – майка ѝ и баща ѝ са в основата на триото „Спешен случай”, а брат ѝ Владимир (Графа) е един от най-успешните изпълнители и композитори на популярна музика в България. Музиката, разбира се, я привлича, но рисуването като че ли засега повече. От близките си твърди, че е получавала само подкрепа, подкрепа има от г-жа Ина Бостанджиева, галерист (тя самата предпочита да се представя като „търговец на картини”, но не обикновен търговец, а като Амброаз Волар, верния поддръжник на импресионистите и постимпресионистите). Ина Бостанджиева в момента работи както с Нора Ампова, така и с още няколко други млади художници. Картините на Нора Ампова са провокативни, промислени, пробуждащи. Едно току-що напуснато пространство, в което човешкото присъствие е само спомен, само дъх. И други – прореактивни реплики към стари майстори. Именно това кара Ина Бостанджиева да вярва в нейния бъдещ успех. Митко Новков пък поради това реши най-напред да я попита дали най-сигурният път към успеха не е този – да имаш личен агент (или, по-добре, „арт търговец” като Амброаз Волар).
Имаш си собствен агент, или както самата Ина Бостанджиева се назовава, търговец на картини. Това ли е най-сигурният път към успеха?
Не знам, не знам. За мен е важно да рисувам, това е най-важното…
Как обаче може един млад художник да издържа такава мастита фигура като арт-агент?
За мен е важен професионализмът. Аз съм на мнение, че работата трябва да се разпределя и тази, която върши един агент, не би трябвало да се върши от един художник. Защото художникът няма този капацитет, тази квалификация. Естествено, много художници го правят сами – имат нюх, темперамент, способност, но мен лично това ме натоварва.
Натоварва те да водиш преговори за цени, покупки, продажби?…
Натоварващо е, но като млад автор неминуемо ми се налага да преговарям. Това е част от пътя…
Много ли са хората като теб със свой собствен, така да се каже, Амброаз Волар?
Не са много, но ги има. Много важни обаче са също кураторите и изкуствоведите. Често ми се случва да повикам някой професионалист за мнение, да поговорим. В днешно време, освен рисуването, ние трябва да можем и да се изразяваме, да пишем идеите си. А такова нещо се случва с помощ, в разговор.
Към кого най-напред би се обърнала, за да разговаряш за своите идеи?
Не мога да не кажа на първо място Мария Василева, която уважавам дълбоко, особено заради страстта и желанието, с които подкрепя млади артисти. Работила съм и с Весела Ножарова по няколко проекта. В края на миналата година се откри изложбата My Name Is Artist в музея Hugo Voeten в Белгия. Весела бе куратор на изложбата, в която бяха представени новите попълнения в колекцията на г-н Вутен. За мен е гордост да съм част от нея. Също така работихме по още един проект – изложбата The Landscape In Between, която може да бъде разгледана в Novalis Art Gallery на ул. „6-ти септември” №1, но с предварителна уговорка.
Как се казва изложбата, която откриваш на 11 юни?
„Лична Венера”.
Кое ѝ е личното на Венерата?
Това са портрети – леко еротични, на мои близки приятелки. Жени, специални за мен. Всички те са артисти, различен вид артисти. Има актриси, сценографи, пишещи… Въпросът е, че това са интересни жени не само визуално – те, бих казала, не са красавици, но всяка носи своята индивидуална енергия и това за мен е много важно. На пò друго ниво отново правя препратка с Ренесанса и класицизма в историята на изкуството, Венерите в случая. Правя свой прочит на тази тема, защото това за мен е неизчерпаема тема въобще – тялото, жената. Лична е, защото, първо, тези хора са ми близки и, второ, защото и те самите се разкриват. Даже бих казала, че донякъде е общ проект. Аз много се консултирам с тях как искат да бъдат представени, самите пространства, в които са, детайлите, предметите, които ги заобикалят… Просто искам, когато човек попадне сред тези картини, да почувства интимността и личното, защото този аспект на изкуството за мен е много важен. Това е един от смислите на изкуството – да те докосне и изкара извън всичко битово, в което, така или иначе, живеем.
Няколко пъти спомена класика. Какво кара един млад човек да се обръща към класиката?
Това го правя, вярно, не за пръв път. Разликата сега, с тази изложба, е, че няма да съм толкова директна. А се обръщам към класиката, защото за мен тя е много съществена. Интересно ми е да съпоставям отминали периоди от историята на изкуството с днешните. Но имам и проекти, в които избирам съвременни концептуални подходи. Но този тип изкуство занимава повече ума, докато мен в момента емоцията ме вълнува повече.
Каква емоция?
Някакъв вид преосмисляне. Да има психологически момент. Затова рисувам хора, затова рисувам неща от живота, битови предмети в пространството, огрени от светлина… Просто се опитвам с моите картини да провокирам зрителите да се замислят по-дълбоко за себе си, за красотата. В основата на тази изложба стои красотата и нейната субективност.
Има ли публика, към която се стремиш? Която предпочиташ да види това дълбоко?
Нашата публика, за съжаление, не е многобройна. Особено в сравнение с другите изкуства, да речем театъра. Нашата публика е предимно от колеги и от хора, които по един или друг начин също се занимават с изобразително изкуство. Аз може би точно поради това не съм се насочила толкова строго към някакъв стил или към съвременно изкуство, защото за мен наистина е важно и обикновеният човек да бъде докоснат и да комуникирам с него.
Какво значи „обикновен човек”?
Да речем, човек, който не се занимава с изкуство. Или не е с някакъв особен статус в социалния свят. Не искам да си ограничавам публиката. Нямам претенция да правя неща само за избрани. Гледам да изразя онова, което мен ме вълнува, пък колкото повече хора го усетят, толкова по-добре.
Четох някъде, че първата ти изложба била проява на някакъв тип „неоекспресионизъм”, но впоследствие преминаваш към един, хайде така да го кажа, по-отчетливо изразен експресивен реализъм. Тази промяна – защо се случи?
Със сигурност ми повлия влизането ми в Академията, защото това нещо с експресионизма, за който спомена, е в края на Художествената гимназия. Дипломирах се и предадох изложба, дебютна изложба. Тогава определено в гимназията имаше един такъв дух експресионистичен, преподавателите ни подкрепяха да се вихрим в тази насока, за което аз съм им изключително благодарна. Но това нещо се промени, когато бях в Академията, определено се изискваше от мен едно по-натуралистично, натюрно подхождане, което доста влизаше в конфликт с емоцията и характера ми тогава… Аз много се борих, съпротивлявах се, търсих себе си изключително много. Сега, когато приключи 6-годишното ми обучение, ми е полезно, защото не съм изгубила експресивността си, но знам много повече.
Андрей Даниел помогна ли за този преход?
Естествено, че ми помогна, но естествено, имали сме и конфликти. Самото общуване, самите разговори с професора винаги са били много ценни за мен. Той е изключително ерудиран човек, отворил ми е очите за редица въпроси в изкуството. Тъкмо това в днешно време в Академията е ценното – общуването, не както преди е било – ти да бъдеш едва ли не…
Изпълнител на задачи?
Да. И да рисуваш чисто технически. Както ценно беше и общуването ми с Правдолюб Иванов, асистент на Андрей Даниел, който с такава лекота винаги ни обогатява при разговорите ни за съвременно изкуство. Той е провокатор, общуването с него е предизвикателство, което може да ти помогне да преосмислиш своето място в света на изкуството.
Кого още освен тях двамата би посочила като хора, които са ти повлияли?
Много уважавам Станислав Памукчиев и като преподавател, и като личност, и като художник. Петер Цанев е един интересен преподавател и артист… Също така любопитни са ми младите, с които сме в един ритъм. Те са ми интересни, с тях общуваме, повечето от тях са ми приятели… Живият контакт е най-ценен.
С кои от младите си в един ритъм?
Калия Калъчева, Миглена Йончева, Станимир Генов, Ясен Згуровски, Стела Василева, Камен Старчев, Иво Бистришки… Доста са имената всъщност, ако трябва да ги изброявам, ще стане… (Смее се.)
Обменяте ли идеи?
С по-близките от тях – да. Но като цяло по-скоро не.
Всеки работи за себе си, така ли? Върви си по своя път самосиндикално?
Може би да. Може би това тепърва трябва да се изгражда като контакт. Може би всеки още търси, експериментира… Но с някои от колегите съм доста близка и си помагаме. Например, ако някой види някакъв конкурс или евентуално участие. Даваме си съвети така, професионално. Ето, сега предстои голяма изложба в Софийска градска – „Внимание! Прясна боя!”. На 10 юни се открива. Само на млади живописци, 33-ма на брой, някои от тях изброих по-горе. За мен ще бъде доста любопитна изложба, защото това са непоказвани, нови неща от всички.
1-2-3?
Няма ограничения. Предполагам поне две на човек. С различни формати и т.н. Мисля, че ще бъде любопитно.
Като каза, че всеки сам си върви – това не тежи ли? Не е ли трудно?
Тежи, разбира се, но това е абсолютно естествено, защото нашата професия е такава. Това не е екипна работа в никакъв случай. В момента, в който си твориш в ателието, когато си изцяло в този процес, не би трябвало да го споделяш. Така поне си мисля аз. Защото така си най-искрен.
Това значи ли, че трябва да имаш, хайде така да го кажем, една леко по-аутистична нагласа, акцентуация, както биха казали психолозите, за да си художник?
Да, ние сме такива по-начало и дори понякога можем да бъдем много неприятни за повечето хора. Ние сме егоцентрици, много себични, но пак казвам – за мен това е естествено.
А кое е неестественото за един художник?
Де да знам?!… Може би да си по-несериозен, повърхностен, да гледаш да се харесаш на всички, да не слушаш себе си… Нещо такова.
А как в едно семейство, което се занимава предимно с музика, човек става художник? С борба или с подкрепа?
Разбира се, че с подкрепа! Аз съм благодарна на родителите ми, те ме подкрепиха да кандидатствам в Художествената гимназия, аз от малка рисувам… Радвам се че ме подкрепиха, защото много родители на мои съученици (както и моите със сигурност) са били притеснени какво ще се случи с нас, как ще се издържаме, как ще живеем с тази професия. Но, слава Богу, е възможно! Трудно, но възможно. И дори може да нямаш нужда от агент. И сам може. Рецептата за мен е труд и постоянство, това е! Рано или късно се отплащат. Аз като по-малка, в първите ми години в Академията бях доста обезверена и изпитвах някаква… ярост дори, че не съм оценена и че не ми се случват еди-какви си неща, които аз искам да ми се случат – контакти с определени хора, изложби, конкурси… Такива неща, от самата професия. Но малко по-късно осъзнах, че не съм била готова, била съм по-малка, била съм пò-ненаясно въобще с професията. Но не спрях да рисувам и нещата вече са различни. Точно поради тази причина, според мен – постоянството. И труда.
Лесно ли е да си Ампова – известни родители, прочут брат?
Не, не е, изобщо!
Защото е по-трудно да намериш собствената си идентичност, затова ли?
Да, трябва да има себедоказване. Разграничаване, защото аз наистина се занимавам с нещо много по-различно. Макар че то по естествен начин се случи. Аз много обичам и музиката и не е изключено и с музика да се занимавам някой ден.
Е, това е предимството на младия човек – много полета се откриват пред взора му. Но я ми разкажи нещо повече за тази твоя някогашна ярост, държала те в по-ранните ти години…
(Смее се.) Е, аз я преодолях вече, сама си я преодолях. А една от причините за нея беше, че – излизайки от Художествената гимназия, от среда, в която ние наистина бяхме като едно семейство, изключително се подкрепяхме и творяхме заедно постоянно, аз в Академията първоначално не намерих такива хора. И бях сама някак си. И в това положение ми беше много трудно, но пак казвам, че чрез работата и обръщайки се към себе си, го преодолях.
Казваш работа, работа, работа… Колко време на ден?
Това е относително. Имам периоди, в които наистина не работя. Между другото, и колегите ми казват същото. Но това, че практически не рисуваме през тези периоди, не значи, че не работим – ние не спираме да мислим, проучваме, анализираме, живеем! За мен това е много важен процес – да наблюдавам живота около себе си, да го преживявам, преосмислям и… да започвам след това нещо.
С вдъхновение?
Не знам дали е точно вдъхновение. По скоро с потребност за общуване, аз така наричам това, което правя. Аз общувам по този начин. За мен изкуството е това – комуникация, общуване в някаква по-висша форма ли, не знам как да го кажа… По-различна. Не мога да кажа, че се вдъхновявам, по-скоро искам да кажа някакви неща. Събирам, попивам и трансформирам.
А какви са нещата, които искаш да кажеш? Да споделиш?
Ами… различни. Всичко е от значение, всеки ден е различен и непредсказуем, идеите за картини – също. Аз имам един триптих, реплика към Владимир Димитров-Майстора, в който съм вписала наистина най-сериозните си послания – това е, не знам дали си го виждал, препратката към…
Ти май обичаш репликите, препратките…
Да, вярно е. Дълго време се бях посветила на тях. Въпреки че с новата си изложба се опитвам да разбия това впечатление за мен донякъде.
Защо репликира точно Майстора?
Това, което искам да кажа с тази реплика към него: в този материален и технологичен свят да не попадаме чак толкова надълбоко навътре в него, да не забравяме природата и простичките неща в живота. И духовното, разбира се, съпоставка между духовното и материалното. В този смисъл гледам картините ми да носят този дух…
Срещаш ли го у други?
Разбира се, пък и аз гледам да се заобикалям с такива хора! В такава среда съм расла – артистична, свободна, родителите ми са такива хора! Аз заради тях съм такава, ние сме приятели с тях. Такива са и професорите ми от Академията, имам и приятели по-възрастни художници – за мен това е изключително ценно.
Расла си в такава среда – не е ли тя обаче като стъклен похлупак?
Не съм го усещала, не. Не! Въпреки че понякога много ми се иска да общувам с хора, които изобщо не се занимават с изкуство. Да разнообразя така начина си на мислене, защото може да стане малко маниакално, когато непрекъснато се обсъждат някакви артистични проблеми, творчески планове, идеи… Има и друг живот и ние трябва да черпим от него.
Ти как черпиш от него?
Наблюдавам, аз много обичам да наблюдавам. Аз съм воайор (смее се).
Че те всички художници са воайори?!
Да!
За разлика от артистите, които са ексхибиционисти…
Точно така! Точно така! От литературата и филмите също черпя, разбира се.
Какво четеш в момента?
Класическа литература, но ако ми препоръчат нещо съвременно – разбира се, взимам го. В момента чета „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”.
Много хубава книга!
Да, забавна е…
А киното, което обичаш?
Честно казано, когато завърших гимназията, си мислех, че много искам да уча режисура, обаче прецених, че съм много малка и нямам опит, житейски най-вече. Даже имах намерение да кандидатствам драматургия като крачка към режисурата. Но ме приеха живопис в Академията и така се стекоха нещата… Но сега вече, когато съм на 26, ми се прокрадва тази идея отново. Не зная дали тази година, или догодина, но бих следвала режисура. Смятам, че тази професия също е много близка до нашата. Има доста примери за режисьори, които са и художници.
Режисьорът има и власт обаче…
Има, да…
Да не би да е това, което те привлича?
Може и така да е. Въпреки че аз си представям на първо време да правя музикални и видеоклипове, ако се стигне до там. За пълнометражно кино не се осмелявам още да мисля. Поради тази причина обичам да гледам разнообразни филми, не се ограничавам в някаква стилистика, жанр или националност на филмите, които гледам. Уес Андерсън много харесвам, Джим Джармуш, Дани Бойл, Гай Ричи, Фатих Акин, Дейвид Финчър, режисьора на „Седем” – наскоро му гледах почти всичко. Те са доста различни. „Персона” на Бергман скоро гледах за пръв път и силно ме впечатли. Изобщо интересно ми е всякакъв вид кино.
А кои художници са ти интересни?
Добрите живописци, смелите…
Какво ще рече смел живописец?
Този, който е индивидуален и не подражава на никого. Ако трябва да кажа имена, от съвременните, харесвам Питър Дойг, Анселм Кифър, Герхард Рихтер, Марлен Дюма, Дейвид Хокни….
Музиката?
О-о-о, аз от малка, когато слушам музика, винаги съм си представяла картина. В смисъл как аз ще заснема нещо и ще направя клип. Атмосферата на песента и така нататък…
Хайде тук да обърнем нещата: на каква музика ще оприличиш изложбата „Лична Венера”?
Мога да кажа класическа музика, защото ще има препратка към класическа форма. И в същото време нещо като трип-хоп, някаква тежка, може би леко депресантска дори. Поне засега натам вървят нещата. Аз още съм в процес, надявам се да има ритъм изложбата и да има картини, които не са толкова натоварени. Да има въздух. В тях има много въздух и пространство като цяло, това целях. Хем има много въздух и пространство, хем има насочена концентрация и енергия на личността вътре в това пространство. Има и блус. Може би класическа музика, смесена с електронно… Въпреки че моята любима музика е рокендролът, но това на този етап в картините ми…
Не личи, да ти кажа!…
Не, не личи наистина (смее се)! Изобщо не личи!
Нарисува ли ги всички?
Не! Рисувам всеки ден от рано. Аз обичам да използвам деня.
Колко остават?
Уф, колко остават… на финалната линия съм. В платната този път ще има голямо количество експресия, съчетана донякъде с реализъм. По-скоро искам да седят като ескизи, на един дъх. И аз в действителност така ги и правя.
Като фактура ще са, как да го кажа… по-рошави?!
Да, рошави ми харесва, да (смее се). Заради това не ме притеснява времето. Рискувам, защото аз искам едва ли не от раз да станат. Това е изпитанието, което съм си поставила може би този път. И за в бъдеще следващите ми неща си ги представям да бъдат още по-експресивни. Тази вълна искам да хвана.
Колко платна ще бъдат?
13-15. Може някое да отпадне, аз обичам да има въздух между картините. Големи формати са, което е също различно за мен, аз не се осмелявам твърде често за големите формати. Засега се бях фокусирала повече върху средния размер. Но въздействието на големия формат е различно, монументално, и си мисля, че за моята концепция ще е по-въздействащ.
Не те ли е страх, че може да стане малко еднообразно?
Не. Не, защото, първо, жените наистина са много специфични и различни една от друга и всяка картина е съобразена с това и второ, съм мислила много върху композицията на картините и върху ритъма. Това е една от концепциите ми: аз искам да стои като едно цяло, но същевременно да има ритъм и многообразие.
Да звучи като музика?
Може и така да се каже (смее се).
Как човек избира размера на картината?
(Замисля се продължително.)… Хм… Специално заради тези жени аз го избирам да е по-голям поради това, че аз искам да побера жените в цялата им прелест. Естествено, когато е по-близко до реалния размер, е по-въздействащо.
Портрети или актове?
Актове. Актове със стойността на портрет.
Кой избираше позата – моделът или ти?
Абсолютно заедно! Аз имам някаква идея, те имат и ги обсъждаме. В някои от картините има леко намигане към нещо класическо, в други сюжетът е тук и сега.
А чия е идеята за точно такава изложба?
Моя си е идеята! Аз много отдавна имах намерение да ги рисувам. По принцип обожавам да правя портрети и да хващам израженията и характерите на хората.
Може ли да кажем, че с тия портрети – 13 или 15, които са на твои приятелки, в действителност ти рисуваш себе си?
Да, много добре усещаш идеята, дори не съм изключила варианта и себе си да нарисувам. Най-накрая ще го реша. Да, това е малко клише, но мисля, че независимо дали са хора или други неща, художниците винаги рисуват себе си. То това е и смисълът. Да, определено… Затова е и „Лична Венера”, лично е.
Да те питам ли какво оставяш „Зад завесите” – имаш и такава изложба? Какво, тоест, от теб в картините ти остава тайна за зрителя?
Е-е-е, че аз ако го кажа, то няма да е вече тайна (смее се). По-скоро в много от картините си се опитвам да дам думата на зрителя и той сам да си намери тази тайна. Аз да го направя съучастник в до-изясняването на идеята. Искам да дам повод на въображението на този отсреща да се задейства.
А със „Социалните животни”, друг твой проект, какво рисуваше от себе си?
Има горили, кенгурута, птици, щраус… Щраусът е най-важният, от него тръгна всичко, от мита, че си заравя главата в пясъка. Това е асоциацията: ние много често заравяме главите си в пясъка – от страх или от комплекси, или просто не искаме много да се замисляме, гледаме да ни е леко и весело. И щраусът е този символ – аз затова го показвам, за да насоча вниманието точно към това да бъдеш тук и сега, да наблюдаваш какво се случва около теб, да не оставаш безпристрастен.
Ведро и весело – мнозина от хората, живеещи в България, едва ли биха определили по този начин живота си. Не им е леко на сърцето и душата, така се чувстват. А на теб леко ли ти е?
Ами, да!
Това не е ли аномалия на фона на останалите настроения тукашни?
(Колебае се.) Естествено, че се замислям и осъзнавам, че реалността ни никак не е розова, но просто изходът – моят личен, пак казвам, – е не толкова много да се тюхкам, защото и това съм го правила, ами да се съсредоточа и да си гоня пътя. Това ме зарежда и тук виждам смисъла. Иначе винаги ще намерим за какво да се оплакваме. Правиш каквото можеш и да става каквото ще (смее се).
Но ти имаш щастието, че си си намерила пътя…
Да! Може би заради това ми е по-ведро.
Къде искаш да те изведе обаче този път?
Е, разбира се, като всеки млад творец, живеещ в България, бих искала да имам реализация и в чужбина. На този етап не искам да напусна България, интересно ми е да съм част от случващото се. Колкото и нескромно да звучи, чувствам се като един вид съвременен будител, защото в крайна сметка хората, на които предаваме енергията си, те се нуждаят от такива, от будители. Колкото и да сме млади, това се опитваме да правим – да сме стойностни, да сме адекватни, да сме искрени… Да, естествено, че мечтая за изложби навън, за творческо общуване, но нямам някакви си свръх големи амбиции. Просто искам да продължавам и така да ми се стече животът, че да не се налага да спирам това нещо. Да мога колкото се може по-свободно да се изразявам, да не мисля толкова за битовизма, как преживявам и така нататък.
А налага ли ти се да мислиш много за този битовизъм?
Налага се, разбира се, много ми се иска да не е така, но… Това дори понякога доста ми пречи да бъда още по-смела в нещата, които правя. Опитвам се да балансирам някак си и да не изневерявам на себе си.
Будител си, казваш, но щом има нужда от будители, някои значи спят. Кой е този, който спи?
Е, за жалост, по-голямата част от нашето общество спи.
Такова ли е твоето усещане?
Да, ние го видяхме всички. Не бих говорила за политика, но протестите, изобщо проблемите… Ние все още спим и не можем да си ги решим проблемите. Да заявим това, което искаме. Пък и много лесно се поддаваме на манипулации, да клякаме и да ни разсейват с някакви глупости.
Много често чувам и от други млади хора като теб тази дума „манипулация”. Това ли е най-страшното за един човек – да бъде изманипулиран?
Да! То се вижда! Фактът, че толкова много хора емигрират и си търсят щастието другаде – това е част от тази манипулация, според мен, защото пъкленият план би бил точно този – да останат тук неграмотни, неамбициозни, такива, които се поддават на: „Разделяй и владей!”.
Да цитирам и песента на баща ти и майка ти – девет милиона мишлета…
(Смее се.) Да, абсолютно! Това все пак е било преди – колко години там, 20 и повече, а ситуацията си е (въздъхва) точно такава…
Мислиш ли?
Е, аз съм родена през 1989 г., така че ми е трудно точно да съпоставям нещата. Но пак казвам: този проблем с кадърните хора, които напускат страната, е сериозен. Има и такива, разбира се, които се връщат, но… Не знам…
А това не е ли поредният мит: че страната напускат точно хората, които са най-кадърните?
На мен ми е трудно да направя статистика, но поне в моето обкръжение – а аз имам изключително кадърни колеги, които вече имат успех навън и живеят навън. От личен опит го казвам това. И тези хора доста сериозно са скъсали връзките си с България, не виждат смисъл, никакъв смисъл. Те са опитали от другото и са видели, че… Избрали са този път. Засега не знам, животът е непредсказуем, дано се върнат! За мен най-успешният вариант е наистина – има много такива автори, които въпреки успехите си навън, решават да дойдат тук, показват това, което правят.
Това не те ли кара да мислиш, че ти някакви шансове си изпуснала? Ето, те са отишли навън, успели са, а ти тук…
Да, аз почти постоянно се чудя дали съм направила правилния избор. Защото все пак вече не съм на 20 години, тепърва да следвам и така нататък. Но пак казвам: избрах да съм тук, искам тук да се опитам да дам всичко от себе си, да разбера и аз на 100 процента какво искам и ще дойде моментът, в който ще изляза и навън. В това съм сигурна. Не знам за какъв период, не знам под каква форма – на пътуване дълго или живеене някъде, но преди това тук има доста неща, които искам да постигна и да опитам.
Един вид да се превърнеш първо в камъка, който тежи на мястото си ли?
Да. Може би, колкото и да е консервативно, по някакъв начин е това. Но аз съм такъв човек.
Каза, че обичаш да има въздух между и в картините. А ти имаш ли достатъчно въздух за дишане тук?
Ох!… Ами… Ако не се замислям много, да!
А ако много се замислиш?
Няма да е добре, ако много-много се замислям (смее се). Ще ми пречи изключително много на творчеството.
Значи какво: творим и не мислим!…
Ами… Не, напротив – това, което мисля, гледам максимално да го трансформирам и да му придам правилната форма. Ние, като творци, трябва да се интересуваме от доста неща. За това много хора не си дават сметка и лесно ни квалифицират като повърхностни или като много пиещи, или като бохеми, а не си дават сметка какво стои всъщност зад всичко това. Едно дълбоко проучване, едно фино усещане на света около нас. Аз определено премислям много нещата, преди да започна. Искам да има последователност в етапите, през които преминавам.
Една промислена последователност?!
Да, да! Такъв ми е подходът на този етап. За по-нататък ще видим… Но това съм аз тук и сега. И идеята на тази изложба, „Лична Венера”, е да покажа максимално Нора, каквато е в момента…
