
Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са от книгата на Е. М. Чоран „Тетрадки. 1957–1972“.
***
E. М. Чоран
Така нареченият опит не е нищо друго освен разочарование от кауза, по която за известно време сме били страстно увлечени. Колкото по-голямо е било залитането, толкова и разочарованието ще е по-дълбоко. Да имаш опит, означава да изкупваш възторзите си.
Нямаше да разбера нищо от живота, ако не бях подкрепял – наивно, трескаво – каузи, които сега, като се сетя за тях, ме карат да се червя. Но тъкмо на този срам, на тези „угризения“ дължа малкото мъдрост, която съм придобил.
***
Преброих всичките си страсти и се опитах пак да остана писател. Но това е невъзможно – писателят е писател само доколкото е успял да запази и развие страстите си, доколкото ги подхранва и преувеличава. Човек пише с нечистото у себе си, с неразрешените си конфликти, с недостатъците си, със злобата си, с онова, което му е останало от Адам. Пишем само защото не сме победили първия човек, какво говоря? – писането е победа за първия човек, за наследените от него човешки недъзи. Писателят е човекът отпреди Изкуплението. За него Спасителят още не е дошъл или изкупителната му дейност не е била успешна. Писателят е доволен от грешката на Адам и процъфтява единствено когато всеки от нас я повтаря и я прави своя. В основата на всяка творба стои греховното човечество. Творчеството тръгва от Грехопадението.
***
Отдавна си мисля, че способността да се отказваш е единственият критерий за духовно издигане.
***
Мъдростта? Това е изкуството да се отстраняваш. Неразумният се пристрастява, мъдрият се отстрастява.
***
Когато и Буда започне да ми изглежда наивен, ще знам, че съм стигнал до опасна крайност и че е време да отстъпя.
***
От всички основатели на религии Буда е стигнал най-далеч. Само той е видял основния, единствения проблем – да победиш света, да излезеш от него, без да го напускаш. Нито рай, нито ад, а победа над света, над всички светове.
***
Нищо не е по-изпълнено с опасности от продължителното щастие. Никой човек, никое общество не може да му устои.
***
И все пак! Когато си припомням някои от актовете ми на отказ, установявам, че всеки от тях е бил придружен от голямо, макар и непризнато, задоволство, от чувство на гордост, абсолютно противоположно на вътрешното усъвършенстване.
***
Най-великите мъдреци на късната античност: Епиктет и Марк Аврелий – един роб и един император.
***
Шумът – наказанието за първородния грях или по-скоро неговият материален израз.
***
Да живееш, значи да се нагаждаш. Всеки човек, който не умира от глад, е подозрителен.
***
Има ли някакво убеждение, човек има и бог; какво говоря, той вярва в Бог. Защото всяко убеждение утвърждава абсолютното или го замества.
***
… широтата и дълбочината на духа се измерват по страданията, които е понесъл, докато е придобивал знание. Никой не знае, преди да премине през изпитания. Блестящият ум може да бъде напълно повърхностен. И най-малката стъпка към знанието трябва да се заплати.
***
Големият характер не е открит, а затворен; силата му се състои в отказите му, в многобройните му откази.
***
Ще ви се отворят очите! Ето я цялата драма на познанието. Раят: да гледаш, без да разбираш. Животът би бил поносим само при това условие.
***
Разказът за грехопадението е може би най-дълбокият текст на всички времена. В него е казано всичко, което е трябвало да изпитаме и изстрадаме, в една страница е побрана цялата история.
***
Защо Адам и Ева не са докоснали най-напред дървото на живота? Защото безсмъртието изкушава по-малко от знанието и особено от властта.
***
Някой много сполучливо е казал, че „да съществуваш, значи да се различаваш“. Човек престава да съществува при режим, религиозен или политически, който потиска ереста, потиска волята да се противопоставяш на догмата, да вървиш срещу течението.
***
Да, да се възхищаваш е прекрасно приключение точно защото почти винаги грешиш. Може да е разумно, но е ужасяващо да не си правиш илюзии за никого.
***
Няма нищо по-жалко от това да си винаги прав (По повод на моралистите, които притежават този недостатък).
***
Във възторзите ми, колкото и да са пламенни, винаги има капчици отрова. Не съм роден да венцеславя.
***
Дълбоки са само скритите чувства. Откъдето е силата на долните чувства.
***
Безкрайна е силата на човек, способен да се отказва. Всяко победено желание ни прави по-могъщи, а противопоставяме ли се на естествените си апетити, ставаме по-възвишени. Всичко, което не е победа над собствения аз, е поражение.
***
Човекът е неясно животно.
***
Колко е прав онзи моралист, според когото от момента, в който за вас вече няма незаменими същества и неща, можем да се смятаме за изчерпани!
***
Онези, които казват, че всички отклонения и крайности на нашия век се дължат на отдалечаването ни от Бог, прекалено бързо забравят, че Средновековието е било още по-жестоко от съвременността и че вярата далеч не притъпява диващината ни, напротив, изостря я. Защото всяка вяра е страст, а страст означава желание и да страдаш, и да причиняваш страдание. Престанем ли да бъдем предмети и части от неживата природа, от безразличната и студена вселена, попадаме в непомерната лудост на душата, която е огън и която съществува само доколкото се самоизгаря.
***
Интересното на миналото е, че всяко поколение го разглежда по различен начин. Откъдето и неизчерпаемата новост на Историята.
***
Да размишляваш, значи да се откъснеш от всичко, да се освободиш от реалното, да вземеш от света само поводите, необходими за въпросите и терзанията на духа. Размисълът премахва; той унищожава всичко освен себе си.
***
Колкото повече мисля за живота като за явление, различно от останалия материален свят, толкова повече се плаша от него; той не се опира на нищо, той е импровизация, опит, приключение и ми изглежда така крехък, така несъстоятелен, дотолкова лишен от реалност, че не мога да разсъждавам за него и за условията му без тръпка на ужас.
***
Животът е само спектакъл, само фантазия на материята. Бихме престанали да съществуваме, ако знаехме колко сме нереални. Ако искаме да живеем, трябва да се въздържаме да мислим за живота, не трябва да си го представяме като нещо изолирано във вселената, нито да се опитваме да го схванем.
***
Истинската поезия започва отвъд поезията; така е и с философията, и с всичко.
***
Каин е нашият учител, той е истинският основател на расата ни.
***
Реквиемът на Моцарт. В него се усеща духът на отвъдното. Как да повярваш, след като го чуеш, че вселената няма никакъв смисъл? Трябва да има смисъл. Сърцето, както и разумът, отказва да приеме, че толкова възвишеност може да се разтвори в нищото. Нещо трябва да съществува някъде, този свят трябва да съдържа късче реалност. Опиянение от възможното, което би изкупило живота. Страх от завръщането на горчивото познание.
***
Не като говорим за другите, а като се вгледаме в себе си, имаме шанс да срещнем Истината. Защото всеки път, който не води към самотата ни или не е част от нея, е отклонение, грешка, загуба на време.
***
Носталгия и безпокойство – ето до какво се свежда „душата“ ми. Две състояния, на които съответстват две бездни: миналото и бъдещето. Помежду им има въздух, колкото да дишам, и пространство, колкото да се вместя в него.
***
Нищо не може да унищожи съмненията ми, нито копнежа ми по абсолютното.
***
Можем да обичаме само онези, които са се целили толкова високо, че са се самоунищожили. „Опознай себе си“ е кастрираща максима. Когато човек се познава, той вече не се излага на опасности и отказва да има съдба.
***
От значение е само онова, което е родено от преодоляното страдание. Няма духовно изкупление за човека, който му се е предал.
***
Цялото „тайнство“ на живота се състои в привързаността ни към него, в почти чудодейното заслепение, което ни пречи да различим нашата преходност и илюзиите си.
***
Притежавам всички недостатъци на човека, а всичко, което правят хората, ми изглежда неразбираемо.
***
Тъй нареченият „вътрешен живот“ е късно явление, станало възможно само заради системното спадане на жизнените ни функции, така че в крайна сметка „душата“ се е появила за сметка на органите ни.
***
Силата ми е в това, че не намерих отговор на нито един въпрос.
***
Какъв е смисълът да си изучавал мъдреците, след като уроците им не ти помагат да преодолееш скръбта? Истината е, че те не са познавали скръбта и затова не могат да ни покажат как да се отърсим от нея.
Цялото ни щастие идва от привързаността и цялото ни нещастие – също. И Спасението, и Погубването си дължим на хората. Да се откъснем от тях е желателно – и невъзможно.
***
Ако болката е същност на съществуването, как да си обясним факта, че толкова малко хора се опитват да се освободят от нея, че стремежът към спасение се среща толкова рядко? Същността на съществуването е привързаността към него, тоест самото съществуване. Всички са съгласни, че тази привързаност в крайна сметка води до болка, но никой не желае да извади заключенията от това. Всъщност човечеството вика: „По-добре болка, отколкото избавление!“ Защото болката е все още съществуване, а избавлението е само кухо блаженство.
***
Невинност, невинност – човек не може да живее без невинност.
***
Човекът е бил създаден, за да живее под закрилата на боговете и в съучастничество с тях. Оставен сам на себе си, той изглежда едновременно ужасяващ и жалък. Сразено чудовище.
***
Живеем във век, в който човекът е изчезнал от живописната вселена. Никакви портрети, никакви лица. Процесът се е оказал гибелен. Впрочем не е имало какво повече да се извлече от човешката физиономия – тя е издала тайните си, чертите ѝ не интересуват вече никого.
Дали животът е изпреварил другите изкуства? Дали е усетил по-добре от тях завоя, до който сме стигнали? След премахването на човешкото лице дали няма да дойде ред и на човека?
Този век е определено по-важен, отколкото си мислим.
***
Бих могъл да бъда щастлив само в свят, където не съществува чувство за време.
***
Ние възстановяваме силите си посредством всекидневното лечение чрез не-съзнание, което ни предлага сънят. Състоянието на будност води до умора и износване, дори да не се движим, дори да лежим. Сънят отново ни включва в анонимното течение на живота, той е връзката ни със състоянието отпреди индивидуализацията, в което сме били, когато сме се отделили от космоса, превръщайки се в личности; чрез съня се връщаме към универсалното начало. Докато чрез съзнанието посягаме на изворите си. Докато то властва над нас, докато сме свързани с него, за нас няма спасение. То е отровната съставка на живота ни.
***
Колкото повече чета, а аз, уви, чета прекалено много, – толкова по-често установявам, че „не е това“, че „истинското“ е убягнало на всички тези книги, които леността ми поглъща. Защото „истинското“ се намира у нас, не другаде. Само че у мен откривам единствено съмнение и размисли върху съмнението.
***
Шумът подлудява, особено шумът на радиото, от което направо получавам епилептичен припадък. Няма какво да се залъгваме – цивилизацията е производство на шум, организация на врявата. Че някаква противна старица е способна да ви направи живота непоносим само като завърти едно копче – това умът ми не го побира. Техниката придава чудовищна власт над всекиго. В крайна сметка природата е за предпочитане. И след като човекът вече не е господар на своите творения и делата му стават все по-пагубни, да избухва по-скоро атомната война.
***
Какво правите? – Очаквам се.
***
Докато сме недоволни от себе си, не всичко е загубено.
***
Всички тези преподаватели начело с Хайдегер, които паразитизират върху Ницше и си въобразяват, че за да си философ, е достатъчно да говориш за философия. Те ми напомнят за поетите, които си представят, че мисията на стихотворението е да възпява поезията. Навсякъде драмата на излишъка от съзнание – дали талантите са се свършили, или темите са се изчерпали? Сигурно и двете – липсата на вдъхновение върви ръка за ръка с липсата на материал. Изчезването на наивността; твърде много жонгльорство, сръчност във важните неща. Акробатът е изместил артиста, философът е само един буквоядец, който се кълчоти.
***
Преди половин час видях един афиш за Изкуството на фугата, закачен на желязната ограда на манастира „Сен Сюлпис“, върху който някакъв глупак бе написал с големи букви: Бог е мъртъв. И това по повод на Бах, музикантът, който доказва, че Бог може да възкръсне, в случай че наистина е мъртъв, поне докато слушаме някоя кантата или фуга. Съвременният кретенизъм няма граници. Впрочем сигурно някой младеж е написал тази изтъркана, тъпа, безсъдържателна формула. Ще речеш, електорален лозунг, толкова е глупаво.
Агресивният атеизъм винаги ми е изглеждал толкова противен, колкото и религиозната нетърпимост. А и всъщност той не е нищо друго освен религия наопаки. Църквите и враговете на Църквите са еднакво подозрителни и причиняват едни и същи злини. Не би следвало да се обявяваме нито за, нито против който и да е бог. Да заемеш позиция по тези въпроси е проява на лош вкус. Меко казано.
***
Можем да се бунтуваме срещу несправедливостта, но не и срещу уморения и изхабен свят.
***
Щом потърсим смисъла на живота извън самия него, той веднага придобива друга тежест. Защото самото това търсене е от религиозен порядък дори ако не влагаме в него теологически подтекст.
***
Каквото и да разправят, невъзможно е да се живее без никаква надежда. Винаги ни остава една, дори и да не си даваме сметка за това, дори да е неосъзната, и тя компенсира всички отхвърлени или изгубени надежди.
***
Ценя само книгите, които ме хвърлят в смут, които изливат в мен отрова.
***
Нямам вяра в човек, който иска да командва друг човек. Това е дълбок инстинкт, присъщ на всеки. Превъзходство ли е? Или слабост? Мисля, че не го притежавам. Дори идеята да дам заповед ми е чужда. Да получа заповед – също. Нито господар, нито роб. Винаги нищо.
***
Всяко поколение живее в абсолютното, тоест реагира така, сякаш е стигнало до върха на историята.
***
Голямата тайна на всичко: да се смяташ за център на света. Точно това прави всеки човек.
***
Единственото „валидно“ правило: да продължаваш делото си, без да мислиш за другите, да живееш в себе си без горчивина, нито високомерие, подобен на бог без последователи.
***
Стойностни са само душите, които развиват у себе си абсолютна взискателност (или: които се задоволяват само с абсолютното). Всички останали са човешка прах или измет.
***
Не са прави песимистите – погледнат отдалеч животът съвсем не е трагичен, той е трагичен само отблизо и само в подробностите. В своята цялост е просто ненужен и комичен. Същото важи и за личния ни опит.
***
Всички са обречени и въпреки това всички продължават да живеят. В този парадокс се съдържа цялата красота на света, в него е и оправданието му.
***
Бедност, болест, смърт. „Трайни“ и следователно истински състояния. Останалото е случайност и измама.
***
Цял един живот ми беше потребен, за да свикна с мисълта, че съм румънец.
***
Човекът несъмнено е изключително, но неуспешно явление.
***
Кое е религиозно? Онова, което прониква в нас, за да измести света, което ни води към пеещата тишина.
***
Човек е толкова по-издигнат духовно, колкото по-безполезно му се струва онова, което правят другите.
***
Човекът може да стане по-добър само ако поради някаква причина изгуби амбициите си.
***
Участта на човека прилича на участта на Рембо. Бързо изчерпил се ярко проблеснал гений. Човекът ще надживее своя гений. Едва ли дълго ще продължи така. Ще изкара още няколко хилядолетия, а после… Разликата между това, което е, и онова, в което ще се превърне, е като между поета, сътворил „Озарения“, и съсипания човек, записал се в марсилската болница като „търговец“. Човекът ще трябва да заплати за дарбите си, за ослепителната си кариера. Немислимо е и би било противоестествено да свърши добре. Как ли ще изглежда в очите на евентуалния наблюдател? „Да изметем този боклук!“ Човекът ще затъне в посредственост и ужас. Впрочем това съчетание, нека си го признаем, ще му придаде допълнителна оригиналност. Така че никога няма да е пълно нищожество.
***
В този свят на малоумници и курви човек все пак трябва да запази „достойнството“ си.
***
Уморен съм от всички знамена.
***
Хората тръгват само след онези, които им предлагат илюзии. Около ясногледия няма навалица.
***
Без мисълта, че вселената е поначало сбъркана, гледката на господстващата при всички режими несправедливост би довела и най-равнодушният до усмирителната риза.
***
Историческата философия на Хезиод и Херодот стига по-далеч от тази на Хегел или Маркс. Ранната античност има по-добър усет за неизцеримата страна на човешката природа от покварената от идеята за прогрес съвременна епоха.
***
Мисленето със сигурност е нещо друго. Да мислиш, означава да търсиш нюанса, не да опростяваш. А нюансът е враг на категорията.
***
Мисията ми е да изтръгвам хората от постоянния им сън с пълното съзнание, че върша престъпление и че би било хиляди пъти по-добре да ги оставя да спят, след като, когато се събудят, няма да имам какво да им предложа.
Чоран, „Тетрадки. 1957–1972“, превод Росица Ташева, издателство „Факел експрес“, 2004 г.
Емил Чоран (1911–1995) e румънски философ и есеист, писал на румънски и френски език. По-голямата част от живота си прекарва във Франция. За него Сюзън Зонтаг казва в есето си „Да мислиш против самия себе си: размишления върху Чоран“: „Неговият вид писане е предназначен за читатели, които в някакъв смисъл вече знаят онова, което той казва; те вече са пропътували тези шеметни мисли сами. Чоран не прави които и да е от обичайните усилия „да убеди“ със своите странно-лирични вериги от идеи, с безпощадната си ирония, с елегантно поднесените си алюзии за нищо по-малко от цялата европейска мисъл от времето на гърците насам. Едно разсъждение трябва да бъде „разпознато“, и то без особено много помощ. Добрият вкус изисква мислителят да предоставя само бегли изгледи на интелектуалното и духовно мъчение. Оттук и тонът на Чоран – един тон на безмерно достойнство, твърдоглав, понякога игрив, често високомерен. Но въпреки всичко, което може да изглежда като арогантност, у Чоран няма нищо самодоволно, освен ако то не е самият му усет за напразност и безкомпромисно-елитарното му отношение към живота на мисълта“.
На български са преведени книгите на Чоран „Шемет на скептицизма“, „История и утопия“, „Изкушението да съществуваш“, „Тетрадки. 1957–1972“, „Сълзи и светци“, „Наръчник по разложение. Признания и проклятия“, „Пропадане във времето. За неудобството да си роден“.