1
1075

Носталгия с дъх на жасмин

Комедиите на Уди Алън си приличат (като всички щастливи семейства), но драмите му са неповторими по своему. „Син жасмин” е историята на една жена, която отчаяно иска да започне отначало и не е дарена с прозрението, че промяната трябва да започне от нея самата.

Има киномайстори, които през цялата си кариера предпочитат да се придържат към един жанр. Други непрекъснато експериментират в междужанровото пространство (не винаги толкова успешно като братята Коен). Има и трети вид, които системно прескачат между два типа истории. Прави го Спилбърг например, а също и Уди Алън. За мнозина последният е преди всичко неустоим комик (пред и зад камерата), дълги години предан единствено на родния си Ню Йорк. Но далеч преди да отдаде почит на няколко европейски столици, Уди Алън често (макар и без определена цикличност) напускаше увеселителния парк на интелектуалната комедия, за да се зарови  в стрес-депресията на драмата, била тя психологическа или сантиментална. В някои от филмите му комичното прелива в драматичното, но има и съвсем сериозни фабули, граничещи с трагедия (прощавайте, че няма да споделя еуфорията относно „Мач пойнт”). Което, разбира се, не би изненадало никого, при сюжет като този от „Трамвай „Желание”.

Никъде в надписите на „Син жасмин” не става дума за екранизация или дори „по мотиви от”, но всеки, който познава творчеството на Тенеси Уилямс и филма на Елия Казан, ще се досети за прекалено очевидните паралели. А трансформацията на американския Юг от 40-те години на ХХ век в Сан Франциско от 2013 г. е изключително любопитна.

Разорената Джасмин, напуснала безславно висшето нюйоркско общество след ареста и последвалото самоубийство на съпруга си измамник, пристига „ за малко” в дома на сестра си Джинджър в Сан Франциско. Джинджър обожава Джасмин, въпреки пренебрежението и снизхождението, с което социално по-високопоставената й сестра я третира от години. И дори сега, когато търси подслон в дома й, Джасмин продължава да се държи надуто, да дава съвети и да проявява претенции. Опитвайки се да „усъвършенства” живота на Джинджър, тя постепенно си припомня как се е сгромолясал нейният собствен – от романтичното влюбване в богаташа Хал, който се превръща в смисъла на живота й, до общественото презрение, когато Хал е разкрит и изпратен в затвора заради злоупотреба с парите на всичките си близки, приятели и професионални партньори…

Добре де, „Син жасмин” не е екранизация. Но ако сте фенове на „Трамвай „Желание”, няма как да не ви е хрумвало любопитството как би изглеждала и звучала Бланш Дюбоа през ХХI век. И дали съдбата й ще бъде по-малко трагична? След мелодрамата на „Мач пойнт”, крими интригата от Cassandra’s Dream и романтичната главоблъсканица във „Вики, Кристина, Барселона”, ето че завръщайки се на родна земя след няколкогодишно европейско „турне”, Уди Алън се завръща при сериозната психологическа драма, освободена от психоаналитични закачки и почти изчистена от хумористични скороговорки. И създава неповторимо филмово преживяване.

Всичко, което винаги сте искали да знаете за Бланш Дюбоа след края на 40-те; за това как се прави драма без мелодрама; за актьорите, които се вкопчват в ролите си на живот и смърт; и разбира се, как се разказва наистина добра история… Това е „Син жасмин”. Казаха ми, че бил „тежък филм”. Е, всеки си има различен праг на поносимост на съпреживяване. И на податливост към въздействието на киноистория и актьорско майсторство. Все пак да не забравяме, че дори верните почитатели на американския режисьор продължават да се изненадват, когато той прави подобен сюжетен и тематичен скок – каквото и да ни е предлагал през последните години, Уди Алън като че ли никога не е достигал до дълбините на човешкия „разпад” по такъв ненатрапчив и хладнокръвен начин. И, разбира се, никога досега не е работил с Кейт Бланшет. Когато „свещеното чудовище” Уди среща „ледената кралица” Кейт, резултатът е взрив от фойерверки (и да се надяваме номинация за Оскар). Все пак, ще бъде несправедливо да се каже, че „Син жасмин” това е преди всичко и единствено Кейт Бланшет, защото всеки от персонажите (особено Джинджър на Сали Хоукинс и Хал на Алек Бодуин) си тежи на мястото. Но също както „Трамвай „Желание”, новият филм на Уди Алън е преди всичко историята на една жена, която отчаяно иска да започне отначало и очевидно не е дарена с прозрението, че промяната трябва да започне от нея самата. Невъзможната промяна: 65 години след южняшката красавица Бланш Дюбоа американската аристократка Джасмин (а всъщност Джанет) продължава да живее в илюзия, да измисля себе си и живота си, за да го понесе по-лесно.

Ако очаквате новата комедия на Уди Алън и пореден изблик на неговото неуморно чувство за хумор, вероятно ще останете разочаровани. „Син жасмин” принадлежи към сериозното направление в киното на режисьора и същевременно не прилича на нищо друго, което е правил досега. Комедиите му си приличат (като всички щастливи семейства), но драмите му са неповторими по своему (дори и онези, които са недостатъчно комуникативни или малко нещо предвидими). Носталгията, отчуждението, тщеславието и смъртта на илюзиите са почти необикновени теми, пречупени през гледната точка на комик интелектуалец, но най-важно си остава умението да разказваш истории, което Уди Алън владее до съвършенство, независимо от възхода и падението на сюжетите му.

1 коментар

  1. Вчера изгледах филма абсолютно сам при това в късен следобеден час в киното в Русе. Не искам да коментирам този факт и тоталното унифициране на масовият вкус. Само си спомням, че преди повече от 30 години, когато изгледах първият си филм на Уди Алън – Вземи парите и бягай, нямаше билети за филма…
    „Син жасмин“ е прекрасен с абсолютно доминиращата Кейт Бланшет. Признавам си, отидох с нагласата за поредната красива и романтична комедия като „европейските“ му филми, но нито за миг не се разочаровах от преживяното (защото киноизкуството не е забавление а преживяване). Рецензията е изключително добра. Благодаря Ви!