Откъс от новото издание на сборника с пет новели от румънския писател

„Носталгия“ е прозаичният дебют на Мирча Картареску и се приема за едно от ключовите произведения на румънския постмодернизъм. Първоначално излиза през 1989 г., но пълната нецензурирана версия от 1993 г. се е превърнала в култова книга за младото поколение, израснало в сянката на комунизма.

С поетичния си, чувствен език Мирча Картареску ни въвежда в хипнотичния свят на Букурещ. Петте новели, композирани по начин, напомнящ части на роман, са пропити от сънища, образи и обсесии, които проникват в живота на героите. Или може би има само един главен герой в различни етапи от живота му? Ключът към разбирането на реалността е паметта – калейдоскопична, стигаща до детството, преплетена с необуздано въображение, неизвестни желания и неочаквани промени, до които води порастването.

„Не съм писал никога новели като тия от „Носталгия“, понеже те не могат нито да бъдат уподобени, нито продължени, нито развити по-натам. Подир „Архитекта“ се спрях, защото нямаше нищо повече за казване. Не съм препрочитал тази книга, запазих само смътния, но магичен спомен за нея“, обяснява Картареску.

Мирча Картареску е роден на 1 юни 1956 г. в Букурещ. Преподава литература в Букурещкия университет, а през годините е бил гост лектор в университетите в Амстердам, Виена, Берлин, Колумбийския университет в САЩ. Автор е на над 30 книги с поезия, проза и литературна критика. Носител е на много национални и международни литературни награди. На български са издадени трилогията му „Ослепително“, романите „Защо обичаме жените“, „Соленоид“ и „Теодорос“, както и сборникът „Носталгия“.

„Носталгия“, пет новели от Мирча Картареску, превод от румънски Ванина Божикова и Иван Станков, издателство „Хермес“, 2025 г.

Играчът на руска рулетка

Дари, Боже, мир на Израил.
На този, който има осемдесет години
и никакво бъдеще на земята.

Отбелязвам тук (защо ли?) тези стихове на Елиът. Във всеки случай не като възможно мото на някоя от книгите ми, защото никога и нищо повече няма да напиша. И ако все пак пиша тези редове, изобщо не ги смятам за литература. Достатъчно литература съм написал, шейсет години само това съм правил, но нека си позволя сега, в края на самия край, миг проникновение: всичко, което съм написал след трийсетата си годишнина, бе само мъчителна измама. Омръзна ми да пиша без надеждата, че някога ще успея да надмина себе си, да прескоча сянката си. Наистина, бях донякъде честен със себе си, по единствения възможен за твореца начин, тоест поисках да кажа всичко за мен, абсолютно всичко. Но толкова по-горчива се оказа заблудата, защото литературата не е подходящото средство да кажеш нещо що-годе вярно за самия теб. Още с първите изписани върху листа редове в държащата писалката ръка се пъха, като в ръкавица, една чужда, подигравателна ръка, а образът ти в огледалото на страницата се разбягва във всички посоки като живак, така че от кривящите се зрънца изкристализира Паякът или Червеят, или Евнухът, или Еднорогът, или Богът, когато ти всъщност си искал просто да говориш за себе си. Литературата е тератология.

От доста години спя неспокойно и сънувам един старец, който полудява от самота. Единствено сънят ме отразява все още реално. Събуждам се ридаещ от самота, дори през деня да съм се чувствал добре сред приятелите, които все още са живи. Не мога повече да понасям този живот, а фактът, че днес или утре ще вляза в безкрайната смърт, ме кара да се опитам да се замисля. Тъкмо защото трябва да мисля, така както захвърленият в лабиринта трябва да намери изхода през оплесканите с тор стени, ако ще и през миша дупка, само поради тази причина все още пиша тези редове. А не за да (си) докажа, че Бог съществува. За съжаление, никога, въпреки всички усилия, не съм бил вярващ, не съм имал кризи на съмнение или отрицание. Може би щеше да е по-добре да съм бил, защото писането изисква драматизъм, а драматизмът се ражда от мъчителната борба между надеждата и отчаянието, където вярата играе, мисля аз, значителна роля. В годините на моята младост половината писатели се покръстваха, другата половина губеха вярата си, което оказваше почти същия ефект върху творчеството им. Колко им завиждах за огъня, който техните демони подклаждаха под казаните, където те безгрижно си живееха като творци! И ето ме сега в моето ъгълче, кълбо от дрипи и хрущяли, на чийто ум или сърце, или вяра не би заложил никой, защото на мен вече няма какво да ми бъде отнето.

Свил съм се тук, в креслото, ужасен от мисълта, че навън няма нищо освен нощ, плътна като безкраен пласт катран, една черна мъгла, която бавно е погълнала, докато съм напредвал с възрастта, градове, къщи, улици, лица. Единственото слънце, останало във Вселената, сякаш е крушката на нощната лампа, а единственото, осветявано от нея нещо – едно сбръчкано старческо лице.

След като умра, ковчегът ми, моето ъгълче, ще продължи да се рее в плътната черна мъгла, отнасяйки тези страници наникъде, за да ги прочете никой. Но в тях в крайна сметка се съдържа всичко. Написал съм няколко хиляди страници литература – прах и пепел. Умело водени интриги, марионетки с механични усмивки, но как да кажеш нещо, колкото и незначително, в тази огромна условност на изкуството? Би искал да обърнеш наопаки душата на читателя, а той какво прави? В три часа приключва твоята книга и в четири се захваща с друга, колкото и да е хубава тази, която си положил в ръцете му. Но тези десет-петнайсет листа са нещо друго, друга игра. Моят читател сега е не кой да е, а смъртта. Дори виждам черните ѝ, влажни очи, съсредоточени като очите на момиченцата, четящи (как четат), докато аз изпълвам ред след ред. Тези страници съдържат проекта ми за безсмъртие.

Казвам – проект, въпреки че всичко е вярно, и това са моят триумф и моята надежда. Колко странно: повечето от героите, които населяват книгите ми, са измислени, но всички те приличаха на достоверни копия на действителността. Едва сега имам смелостта да пиша за реален човек, който дълго живя до мен, но който, според моята условност, ще изглежда съвсем неправдоподобен. Никой читател не би приел, че в неговия град би могъл да живее, да се блъска в същите трамваи, да диша същия въздух човек, чийто живот е всъщност математическо доказателство за съществуването на един ред, в който днес вече никой не вярва, или пък вярва, защото е абсурден. Но, олеле! – Играча не е сън, нито халюцинация на склерозирал мозък, нито пък алиби. Сега, като се замисля за него, съм убеден, че и аз съм познавал онзи просяк в края на моста, за когото пише Рилке и около когото се въртят планетите.

Та, никому драг, Играча съществуваше. И рулетката съществуваше. Не си чувал нищо за нея, но кажи ми какво си чувал за Агарта? Аз преживях невероятните времена на рулетката, видях как се губят и печелят цели състояния под хищния блясък на барута. И аз крещях в ниските подземни зали и плачех от щастие, когато изнасяха навън някой, който си бе пръснал черепа. Опознах големите магнати на рулетката, фабриканти, земевладелци, банкери, които залагаха онези често пъти баснословни суми. Повече от десет години рулетката беше хлябът и зрелището на нашия ведър ад. Не се е чула и думичка за такова нещо от четиресет години насам? Помисли, колко хиляди години са изтекли от гръцките мистерии? Нима днес някой знае какво точно се е случвало в онези пещери? Когато става въпрос за кръв, се мълчи. Всички мълчаха или може би всеки запознат е оставил след смъртта си няколко безполезни реда, като тези, които ще следи с костеливия си пръст единствено смъртта. Индивидуалната смърт на всеки един, тъмният близнак, роден заедно с него.

Човекът, за когото пиша сега, имаше някакво име, забравено от всички, защото твърде скоро започнаха да го наричат Играча. Като се кажеше Играча, можеше да става въпрос само за него, въпреки че играчи имаше доста. Спомням си го без усилие, една мрачна фигура, триъгълно лице на дълъг врат, прежълтял и слаб, с пергаментова кожа и почти огнена коса. Очи на печална маймуна, асиметрично разположени, струва ми се, различни по големина. Навяваше впечатление за мазнота, за нечистоплътност. Така изглеждаше и в селските си дрипи, и в смокингите, които носеше по-късно. Боже, колко съм изкушен да направя тук малко агиография, да разпръсна духовно озарение по лицето му и да запаля пламъче в очите му! Но да стисна зъби и да превъзмогна тези нещастни тикове. Играча имаше мрачното лице на позамогнал се селянин, със зъби – наполовина желязо, наполовина въглен. От мига, в който се запознахме, и до смъртта си (от револвер, но не от куршум) изглеждаше все така. И все пак той беше единственият човек, комуто бе съдено да зърне безкрайния математически Бог и да влезе в борба с него.

Нямам заслуга за това, че го познавам, че мога да пиша за него. Бих могъл да издигна, само с неговия образ пред очите си, безкрайно разклонено скеле, хартиена Вавилонска кула, билдунгсроман от хиляди страници, в който аз, като един смирен Серениус Цайтблум, ще следвам със затаен дъх постепенното демонизиране на новия Адриан. А после? Дори ако по силата на абсурда бях създал това, което не дадох за шейсет години труд, един шедьовър, питам се каква полза… За крайната ми цел, за големия ми залог, покрай който всички световни шедьоври са като водата на клепсидрата и пуха на глухарчето, е достатъчно да изложа в три реда фазите от примитивния живот на един психопат: бруталното дете с мрачно лице, което къса крилцата на мухите и убива с камъни пойни птички, запалено от играта на топчета (спомням си как губеше, губеше постоянно пари, топчета, копчета и как после се биеше отчаяно); юношата с пристъпи на епилептичен гняв и изострен еротичен апетит; затворникът, осъден за изнасилване и грабеж. Мисля, че единственият „приближен“ в целия този объркан етап от живота му бях аз, може би защото бяхме заедно от малки, тъй като родителите ни бяха съседи. Във всеки случай никога не ме беше удрял и гледаше на мен с по-малко подозрение, отколкото на другите, които и да бяха те. Спомням си, че на няколко пъти го посетих и в затвора, където, в зеления студ на залата за свиждания, през цялото време ми се оплакваше, като ругаеше жестоко, от лошия си късмет на покер и ми искаше пари. Почти плачеше от унижение, че постоянно остава без пукната пара, че не може да вземе нито една ръка от хилядите, които изиграваше, за да спечели парите на останалите. Седеше там, на зелената пейка, шепа човек със зачервени от конюнктивит очи.

Не, невъзможно ми е да говоря реалистично за него. Как да изобразиш реалистично една жива парабола? Всеки стилистичен модел, обрат или автоматизъм, който напомня дори малко за проза, ме потиска, отвращава ме. Да кажа още, че щом излезе от затвора, се пропи и за по-малко от година деградира ужасно. Нямаше работа, а единствените места, където можеше да го срещнеш със сигурност, бяха няколко долнопробни кръчми, където впрочем мисля, че и спеше. Виждах го да обикаля от маса на маса, облечен по онзи характерен за пияниците начин (сако, облечено на голо, влачещи се по земята краища на панталоните), просещ халба бира. Много пъти съм ставал свидетел на ужасния фарс, мъчителен за мен, но в същото време забавен, който му устройваха понякога редовните клиенти: викаха го на масата и му казваха, че ще си получи бирата, ако изтегли по-дългата от двете кибритени клечки, които стискаха в шепа. И се въргаляха от смях, когато той винаги изтегляше по-късата. Никога, в това съм сигурен, не „спечели“ бирата си по този начин.

Някъде по това време се появиха в списанията първите ми разкази и след това първият сборник, който смятам и до днес за най-доброто си произведение. Тогава се радвах на всеки написан ред, чувствах се в конкуренция не с творците от моето поколение, а с великите световни писатели. Постепенно навлизах в съзнанието на публиката и литературния свят, бях едновременно възхваляван и пламенно отричан. Ожених се за първи път, с две думи почувствах, че живея. Впрочем това беше фатално за мен, защото обикновено писането не се погажда кой знае колко с лукса и щастието. Естествено, бях забравил за своя приятел, когато го срещнах отново след няколко години на най-невероятното за него място: в един ресторант в центъра, под приглушената, замайваща светлина на разклонени свещници, хвърлящи отблясъци в цветовете на дъгата. Разговарях спокойно с жена си и обхождах с поглед залата, когато вниманието ми внезапно бе привлечено от група аферисти, заели показно отрупана маса. Сред тях и в центъра на вниманието беше той, с издълженото си слабо лице, крещящо наконтен, но пак приличащ на голтак с угаснали очи. Подпрян на стената, наблюдаваше безстрастно как останалите бъбреха с някак дебелашко веселие. Винаги съм чувствал отвращение към тези лъщящи лица и дрехите на безсрамен гробар, с които хора като тях смятат, че се отличават. Но със сигурност бях най-вече удивен от неочакваното подобрение на материалното състояние на моя приятел. Приближих се до тяхната маса и му протегнах ръка. Не знам дали се зарадва да ме види, лицето му остана непроницаемо, но ни покани да се присъединим към тях и с напредването на нощта, сред баналностите и глупостите, които се изприказваха, в разговора започнаха да се промъкват двусмислени думи, загадъчни реплики, които аферистите разменяха помежду си през бароково натруфената маса и на които не знаех как да реагирам. В продължение на няколко седмици след това чувствах ужаса, че съм доловил, дори и подсъзнателно, перспективи, губещи се в едно пространство, различно от буржоазния свят, в който живеех, пък бил той и пооживен от капризите на изкуството. Нещо повече, много пъти, на улицата и дори в кабинета си, имах чувството, че съм следен, подлаган на проверка от неясна инстанция, която се рееше неуловимо във въздуха като дим на свечеряване. Сега знам със сигурност, че действително съм бил надлежно проверяван, защото ми бяха предложили да започна чиракуването си в подземния свят на рулетката.

Понякога мисълта, че Бог може би не съществува, ме изпълва с щастие. Това, което допреди няколко години ми приличаше на кървав рай (животът ми по онова време се явява пред мен в зеленикав ракурс, подобно на Мантъновия Христос), сега прилича на посмекчен от забравата ад, но не по-малко възможен и следователно ужасяващ. Когато се спуснах за първи път в подземието, за да ме окуражат, ми казваха, че само първата игра се понася тежко, а после „анатомическата“ страна на рулетката не само че не буди отвращение, но стигаш дотам, че откриваш в нея истинското, сладострастно очарование на тази игра; комуто влезе под кожата, продължаваха те, му става потребна като виното или жената. Първата нощ завързаха очите ми и ме местиха от кола в кола из градските улици, докато вече не знаех кой съм, камо ли къде съм. После ме влачиха по заплетени и преплетени коридори, слизахме по вонящи на влага и котешка мърша стъпала. Над нас от време на време се чуваше шумът от някой трамвай. Свалиха превръзката от очите ми в едно мазе, слабо осветявано от светлината на няколко свещи, където под извития свод бяха подредени във вид на маси няколко бъчви със сардели, а вместо столове – по-малки сандъци или парчета от пънове. Всичко напомняше за изба, специално обзаведена да изглежда колкото се може по-рустикална. Това впечатление се засилваше от керамичните чаши и халбите за бира, от които, разположили се около бъчвите, отпиваха, докато ме наблюдаваха и разговаряха помежду си, десетина-петнайсет души, много весели, добре облечени. По глинения под пъплеха хлебарки. Някои, полуразмазани от удара на нечия подметка, все още помръдваха по някое краче или антенка. Разположих се на масата, където седеше и моят червенокос приятел. Залозите вече бяха обявени, написани с тебешир на малка черна дъска, от което заключих, че засега щях да бъда само зрител. Сумите бяха големи, по-големи от всичко, което бях виждал да се залага някога на хазартна игра. В един момент оживлението на акционерите – както щях да науча, че се наричат залагащите в тази игра – спадна, а напитките, забравени в халби и чаши, неусетно бяха изпълнили прашния въздух с кисел аромат на спирт и шупнала бира. Погледите на присъстващите все по-често се плъзгаха към ниската врата. След известно време вратата се отвори и в залата влезе един човек, който много приличаше на моя приятел от детинство, от периода му на краен упадък…