С писателката за най-новия й роман „Органът на мълчанието“, за търсенето на истината за миналото и писането между два езика разговарят Тони Николов и Димитрина Чернева
Пишете на френски, но сюжетите ви са конструирани от двете страни на стената. Не е ли трудно това писане между два езика?
Питате ме дали сюжетът въплъщава това междуезичие. През последните години моят български език е доста замрял. „Мавзолей“ беше книгата, с която се разгърнах. Написах я на френски, достигайки до това някак съмнително съзряване в писането. След това при превода на български трябваше доста да поработя върху българския вариант и така започнах да се връщам към българския език. Надявам се, че сюжетите се дообогатяват и еволюират в това междуезичие. Имам чувството, че не мога да се изтръгна от тази страна на стената, въпреки че стена вече няма. Смятам, че погледът на човека от бившия социалистически лагер е интересен. Интересен е именно този поглед, а не толкова социализмът като реалия.
Но стена все пак има. В романа „Органът на мълчанието“ казвате, че, поставена във френска интелектуална среда, самата тема свидетелства за краха на техния идеал: „Във Франция комунизмът представляваше идеал за хуманистите, а аз въплъщавах ужасния му провал“. Самата вие сте свидетелство за провала на този идеал. В същото време упорството да изречеш това на техния език, в един доминиран от лявото френски дебат.
Явно все правя нещата наопаки. Не е лесно, въпреки че тук някои смятат, че на Запад има голяма продаваемост на антикомунизма. Това въобще не е вярно, особено във Франция. Не знам защо ми е важно да говоря за това там, може би, защото живея там. Аз започнах да пиша на български и да публикувам разкази още тук в България, но роман все пак написах там. Бих казала, че започнах да пиша тук, а като писател се оформих там, на френски език.
Как приемат във Франция писането за този ужасен провал? В книгата на Жан-Франсоа Сиринели за двамата големи интелектуалци на ХХ в. Сартр и Арон е цитиран украинският дисидент Леонид Плюшч, който през 70-те години укорява френските учени за „самозаблудата“ им относно Съветския съюз и твърди, че Сартр е фалшификат, тъй като „символизира перверзията на духа, отказа от реалността и прикриването в политическата мечта“. Надмогната ли е тази самозаблуда?
И сега има неприемане на провала. Питам се дали днес има толкова големи интелектуалци като Сартр, които носят подобна „самозаблуда“. В това по-малко съм сигурна, макар че се сещам например за философа Ален Бадиу, който след Пиер Бурдийо е много типичен в това отношение. Освен сред интелектуалците отказът да бъде признат провалът на този идеал е характерен също за симпатизантите на левите идеи, които категорично отказват да приемат антикомунистическото говорене. Разбира се, в контекста на глобалната криза и перверзиите на неолиберализма, които бяха разголени от кризата, някак естествено левите идеи привличат немалко хора. Във Франция обаче винаги е съществувала благоприятна почва за левите идеи. Не знам на какво се дължи тази революционна настроеност, сигурно е свързана по някакъв начин с френската култура. Ето, сега подобни идеи се проповядват от Левия фронт на Жан-Люк Меланшон и някои крайно зелени партии, които са някак несвързани с релаността. Лошото е, че отново вървят към утопия, която е невъзможна в съвременния глобализиран свят. Протекционизмът, който лансират крайните леви, е неприложим.
Както и протекционизмът, който предлага Националният фронт.
Да. Двете крайности винаги са били съпоставими по някакъв начин. В този смисъл на мен ми е доста трудно. Литературата все пак е начин да предадеш тези идеи, особено когато дава възможност на хората да се идентифицират с персонажите. Тогава те разбират. От „Мавзолей“ насам съм разговаряла с доста хора – разбира се, не догматици – които ми казват: „Сега мисля по-различно“. Не се отказват от идеите си, но поне се замислят.
Имаше ли враждебност към „Мавзолей“ във Франция?
Да, имаше враждебност. Преживях един много мъчителен инцидент, дори плаках тогава. Това се случи в Салона на книгата в Бордо. Първо имаше дебат, по време на който говорих за „Мавзолей“ и тоталитаризма, след което отидохме, както обикновено, зад щандовете, за да постоим зад книгите си. В един момент дойде един господин, взе книгата ми и започна да я разлиства сякаш с интерес, след което ме замери с нея в лицето и каза, крещейки: „Аз няма да прочета книгата ви, бях на вашето представяне преди малко и ви чух, вие сте антикомунистка, вие не си давате сметка, че ако не беше Сталин, още щяхме да търпим Хитлер“. Този човек беше на около 50-60 години. Казах му: „Прочетете книгата, тя не е толкова черно-бяла, колкото мислите“. Вече не си спомням много добре, в началото се опитах да разговарям с него, но после си дадох сметка, че диалогът е невъзможен. Липсата на диалог във Франция ме връща към моето комунистическо минало. Травматизирана съм от това минало, нося травмите на комунизма, макар да не са ме били или измъчвали. Липсата на диалог е една от травмите и когато усетих, че моите думи не стигат до него, че той ме замерва с доводите си без каквато и да е комуникация и човешки обмен, се разплаках.
Усещате ли този диалог тук? Вече имахте срещи с читатели по повод „Органът на мълчанието“. Какво ви казват например по-младите читатели?
Тук е по-различно. Тук хората не говорят, тук реагират по различен начин. Например казват: „Прочетох книгата“, после следва едно мълчание, в което или се усмихват, или се мръщят. Трябва да интерпретираш реакцията им. Тук има повече мълчание. Във Франция има по-голяма традиция на изговарянето и изясняването на нещата. За съжаление комуникацията тук е основана на мълчанието.
Читателите ви в България са съпричастни, но мълчат?
Да, това е добре казано.
Как си обяснявате това мълчание – някакъв страх, който продължава да тегне над хората, или липса на проницателност, на ресурс да обозреш живота и да артикулираш това, което виждаш?
Мисля, че става дума за навик. Тук общувам с хора, които са от моето поколение или малко по-млади. Виждам, че те още носят следите на комунизма. Просто няма навик да се говори. Да, от страх, който не е опознат, някакъв първичен страх.
А дали не е безразличие към миналото?
Безразличие към миналото има, да. На хората им е писнало. Не знам защо, вероятно, защото така и не беше направено сериозно разграничаване и не се появиха сериозни изследвания за комунистическото минало. Вярно е, от 2000 г. насам се появиха повече публикации и исторически трудове, но дали те достигат до хората, дали медиите говорят за това?
Казахте, че „Мавзолей“ не е черно-бяла книга. Какво е всъщност отношението ви към онази епоха, към живота от тази страна на стената?
Не е черно-бяло. Напротив. Самата аз не си давах сметката, но по отношение на „Мавзолей“ критиците писаха, че книгата не е черно-бяла, че не е схематична, че персонажите и историите са по-сложни, че жертвата не е непременно само жертва. Смятам, че разработването на миналото тук е много трудно. Все пак живяхме в режим, който е манипулирал хората в продължение на 45 години. Режим, който непрекъснато е усъвършенствал механизмите на тази манипулация и способите за промиване на мозъка. Това размиване на истината затруднява погледа към миналото, процеса на търсене на истината за него. Не само защото едни имат хубави спомени, а други имат ужасни спомени. В това няма нищо лошо. Нека всички разкажат спомените си – и хубавите, и лошите. Но търсенето на истината за миналото тук ми се струва изключително трудно, поради факта, че режимът бе построен върху лъжата и изкривяването на истината и по-голямата част от хората – това са три поколения, живели в лъжа, – са с промити от пропагандата мозъци. Колкото и днес да се опитват да възкресяват този режим, да го обличат в някакви красиви форми, да търсят хубавите му страни, да извеждат някаква носталгия, трябва да кажем ясно – този режим осакати хората. И то със следи, които са не просто материални, а и психически. Пишейки „Органът на мълчанието“, аз използвах една метафора. Следите от това осакатяване обаче са съвсем реални.
Твърдите, че тук все още няма опит с мисленето на личностния свят. Това ли е голямата разлика между тук и там?
Да. За да мислиш личностния свят, трябва да си личност. В България обаче индивидуалностите бяха размити, те бяха смачкани по време на комунистическия режим.
И все пак механизмите за манипулация са налице и от другата страна на стената. На едно място в „Органът на мълчанието“ казвате, че „диапозитивите на миналото и настоящето“ се сливат у героя ви, че именно диапозитивите на миналото му помагат да живее в настоящето, надмогвайки злото, с което вече се е сблъсквал в миналото.
Да, съвременният свят използва всякакви техники за манипулация – медии, реклама, маркетинг. Смятам дори, че западният свят се е обогатил в това отношение след падането на комунистическия режим. От 2000 г. насам има сериозно смесване на населението от двете страни на Стената и на Запад доста се обогатиха от тукашния опит. Това, което ги спасява обаче, е фактът, че имат опит с мисленето на личностния свят, че в много по-голяма степен са изградени като личности. Има я тази култура, че ти си личност, че не си абсолютно безпомощен, че имаш права, които ти дават възможност ако не да осъществяваш контрол, то поне да вземеш участие в живота на обществото. Другото, което ги спасява, е множествеността на източниците за информация. Ако съществуват 5-6 групи за издаване на вестници или книги, които имат различни интереси, в края на краищата резултатът ще е такъв, че човек би могъл да си изгради собствено мнение. Когато обаче източниците са много малко, както е в България, където медийният пазар е монополизиран и липсва плурализъм, хората са далеч по-безпомощни. Поради това там няма тоталитаризъм. Съществуват механизми за манипулация, но ги има и антимеханизмите, противоотровата, която помага на хората. Просто там си имат имунни тела.
Освен в езика пътят ви сякаш завива по особен начин и чисто биографично. През 90-те години Франция беше страната на свободата. Сега кризата обърна нещата и доста промени света, в който отидохте в началото на 90-те години.
Светът, в който отидох тогава, се промени много. През 90-те имаше една еуфория, усещане за свобода. Аз се установих окончателно в Париж през 1991 г. Усетих свободата, любопитството към другия. Хуманитарните науки бяха в разцвет, духовното беше ценено. За съжаление през този период във Франция не беше направена равносметка и оценка на комунистическия режим, цареше някаква еуфория, съчетана с тотално непознаване. През 1995-1997 г. работех за консултантски френски фирми в България. Никой не разбираше другия. През 2001 г. паднаха кулите в Ню Йорк и фокусът беше изместен в друга посока. Изведнъж необходимостта да се опознава комунизма беше изместена от страха от радикалния ислямизъм, от новото насилие. Завъртяха се нови тематики, светът започна да се движи прекалено бързо – неолиберализмът, финансовата сила, рисковете. Така и бе пропуснато времето да се осмисли комунистическото минало. Надявам се хората да направят това индивидуално и знанието да бъде предадено на следващите поколения. Един ден те ще се върнат към това минало и към потребността да го опознаят. Убедена съм, че ще търсят в тоталитарното минало обяснения за света, в който живеят. Така че след 2000 г. и още повече след 2010 г. всичко се промени. Сега във Франция има страх. Това е една неадаптирана държава, със социален модел, който е изключително скъп. Културният модел е също много скъп. Освен за издаване на книги, за филми и пр., там се дават пари за реставрация на старите замъци и крепости, което е изключително скъпо. Доколкото разбрах, предстои тези бюджети да бъдат орязани сериозно. Надявам се все пак Франция да се справи и да успее да се съхрани, защото е много интересна страна – твърде противоречива, с една изключително анахронична и неадаптирана към съвременния свят левица, но все пак много жива, що се отнася до културния и социален дебат. Освен това френското общество е многоцветно и мултикултурно. И това се усеща не само в Париж. Обичам тази многоцветност. Тук това би ми липсвало.
Ружа Лазарова е родена в София през 1968 г. Завършила е френска филология в София и политически науки в Париж. От 1991 г. живее в Париж. Започва да публикува разкази в България, а след като емигрира пише книгите си на френски език. Досега има публикувани няколко романа на френски език – На върха на езика (1998), Кръстосани сърца (2000), Спирачки (2004), Мавзолей (2009). В края на миналата година бе премиерата на българския превод на най-новия й роман Органът на мълчанието (изд. „Сиела“). В него се разказва за необичайната любов между оцелял от нацистките лагери 70-годишен мъж, който е психиатър, и 35-годишната му пациентка – анорексичка и жертва на комунизма. Действието се развива в Париж през 1990 година.
