2
2949

„Нотр Дам“: „апокалиптиците“ и надеждата

Очаквах естествено, че като изминат няколкото дни на подобаващо приличие и се разнесе димът от пожара в „Нотр Дам“ (все пак „некултурно“ е да се злорадства от самото начало), ще се започнат „разчитанията“ на „несъмнени“ апокалиптични знаци и припомнянето на отдавна произнесени и ето – вече начеващи да се сбъдват „пророчества“.

Пожарът, „разбира се“, бил знак за „крушението на християнска Европа“, за нейната – от поне две десетилетия „очевидна“ – разломеност на либерална и консервативна. Той бил – за още по-острастените и склонни към „мистика“ западомразници – даже безспорно „Божие наказание“: за далеч отишлия „либерализъм“ и „прогресизъм“, за крайния „секуларизъм“ на „Гей-ропа“, за престъпното отваряне на вратите на „християнския ни континент за иноверни близкоизточни и африкански бежанци и мигранти, които ще изменят генофонда му“.

Интересно е как тъкмо „консерваторите“ – сред които поне западно и централно-европейските би следвало да са най-вече съкрушени от случилото се с една от светините на западното християнство, най-плътно се приближиха в отмъстително-апокалиптичното си доволство до говорителите на „Ислямска държава“, побързали да изразят възторга си от пламъците, за които този път, уви, не можеха „да поемат отговорност“.

След апокалиптичните се появиха (най-вече из нашите географски ширини) и сърдити гласове: „Защо трябва да слушаме толкова ламентации за една – отдавна вече само туристическа атракция; защо, когато нещо аналогично се случи нейде другаде – по на изток – никой не обръща такова внимание, но щом, видите ли, е в Париж…“ И т. н., и т. н.

Ами защото, уважаеми (нека започна първо с отговора към тия последните) – искате или не искате – Париж е тежко символично място, традиционна „метонимия“ за Европа въобще и тъкмо това спонтанно се откри за пореден път през пламъците на катедралата му. Онова, което се случва в Париж, поради самото това, че се случва в Париж, се случва на Европа, уважаеми. На Европа, казвам, понеже въпреки всички дълбоки промени в нея през ХХ и началото на XXI век, въпреки евроинтегралистката емфаза върху такива (иначе прекрасни) градове като Брюксел и Страсбург, въпреки урбанистичното „изцеление“ на изключително централния Берлин от прорязвалата го четири десетилетия „Стена“, Париж си остава старата столица на континента ни.

Помислете си само как се е развил, как се е оформил Париж през вековете. Препрочетете размишленията за това у Виктор Юго (тъкмо в „Парижката Света Богородица“). В центъра му – върху основата на античната civitas, на римската Lutetia Parisiorum – на острова посред Сена, през XII-XIII век е издигната Катедралата, християнското „сърце“ на Париж. На десния бряг, пак от онова време е започнал да се разраства „Градът“ – територията на занаятчийските работилници, на тесните лабиринтни улички между тях, извеждащи на площадите-пазарища – територията на онова население, което в края на XVIII век се е „взривило“ в метежния родилен акт на „Гражданството“ (на bourgeois), главният герой на Новото време, изнесъл от „занаятчийските“ си векове като основна ценност обществената свобода – „самоопределението“, а от там и несъсловната „нация“ и автономната стопанска активност, довела до промишления бум – до „капитализма“. От другата страна на Cité – на противоположния бряг на Сена пък, от същото време, към хълма Сент Женевиев, събрал за първи път през XII век слушателите на диспута между Пиер Абелар и Гийом от Шампо, започват да прииждат магистри и схолари от цяла Западна Европа, даващи началото на „Университета“ (на „Сорбоната“), първата по рода си „институция“ за универсално съобщаване на науките, първият интернационален „цех“ на „майсторите“ на универсалната мисъл и израстващите при нозете им чираци и калфи на Scientia.

Не е ли структурата на Париж, следователно, нещо като „ДНК-молекулата“ на Европа като специфичен свят, станал постепенно и синоним на Цивилизацията? Свят, чието „сърце“ е християнството, свят, чието най-фундаментално, най-старо – рождено име е Christianitas, към което, при навършването на „пълнолетието“ му през XIX век се добавя и това на „Гражданството“ (обществото на bourgeois, на citoyens), а „фамилията“ му си остава тази на „Науката“ в универсалния смисъл на това понятие (на Scientia universalis, на Sudium generale). И тъй, в центъра, Катедралата, от едната ѝ страна – Градът, от другата – Университетът, не е ли това, повтарям, първоструктурата на „Европа“, нейната най-обобщена дефиниция, трите съставляващи на нейната ДНК?

Но ето защо, ето защо онова, което се случва в Париж – мястото на нейното възникване – дори когато е трагично е – колкото и да им е мъчно на някои – случващо се на Европа. То е от само себе си европейско събитие.

И нека в тази връзка се осмеля и аз да кажа, какво според мен ни разкри пожарът в „Нотр Дам“.

Може да прозвучи странно, дори дръзко-парадоксално – но не нещо „апокалиптично“, слагащо или възвестяващо „край“, а по-скоро нещо дълбинно обнадеждаващо и утешаващо.

Да, твърдя – определено утешаващо и може би затова в гласовете на „апокалиптиците“ и „европомразците“ този път отчетливо се долови и… раздразненост: раздразнено раздвоение дали да продължат да ни облъчват с дежурните си катастрофични „знаци“ или направо да се разсърдят защо всички трябва да се вълнуваме за Париж и за неговата „туристическа атракция“.

Защото казвам (и те също го усетиха) пожарът в „Нотр Дам“ – това само по себе си трагично събитие – неочаквано откри, че Европа, въпреки всички приказки, все пак е… „Европа“, остава си „Европа“, съществува като „Европа“. Дайте си сметка, че в онази вечер и през онази нощ всички гледаха „Нотр Дам“ – и „либералите“ и „консерваторите“, всички говореха за „Нотр Дам“ – и „секуларистите“ и „вярващите“, всички мислеха за „Нотр Дам“ – и „източните“ и „западните“, и „глобалистите“ и „евроскептиците“, а огромно, огромно количество хора, не само пред катедралата плакаха и се молиха за „Нотр Дам“. С което, пак казвам, демонстрираха, че всички (някои и съвсем без да го искат) съставляват „Европа“, че изглежда все пак е било преждевременно и пресилено да я обявяваме за разпаднала се, „разтворила се в глобалния свят“, „споминала се“…

Което пък от своя страна разкрива (ако човек има способността да се задълбочи отвъд елементарната дихотомия „секуларизъм“ – „църковност“), че секуларизираността на Европа изглежда все пак е секуларизираност на християнството ѝ. Че ако saeculum-ът, в който живее днес Европа, действително не е изпълнен с християнство и църковност, то въпреки всичко най-вече християнството и църковността са се „отложили“ най-дълбоко в този „saeculum“ и „секуларизацията“ му е не само секуларизация от християнството и църковността, но и секуларизация на самото християнство и църковността.

Защото поразеността на „секуларна“ Европа от пожара именно в катедралата „Нотр Дам“ свидетелства, че християнството тежи (дори когато в ежедневието ни е „не внимавано“), че съкрушава (дори когато на официално равнище е недостатъчно уважавано), че задължава (дори когато масово е „непрактикувано“). „Нотр Дам“ – заявиха ни – привлякла общественото внимание, защото е масова „туристическа дестинация“. Колко елементарно! А защо – нека попитам – „Нотр Дам“ е толкова масова „туристическа дестинация“? Тя не е нито най-величествената, нито най-старата катедрала на Европа, а „туристически дестинации“ са и площад Сан Марко във Венеция, и Колизеума в Рим и дворецът Ескориал в Мадрид, и много, много още неща. И все пак, „Нотр Дам“ тежи особено в европейската символична топография. Нима можем да не си даваме сметка, че това е така, защото в символическото ѝ „тегло“ дял имат и християнството, и вдъхновената от християнството литература (романът на Виктор Юго, разбира се); и първостепенните християнски реликви, и Есмералда, и Квазимодо, и историята… Че това е „тегло“, в което е отложено – „секуларизирано“ – християнското, литературното, духовното наследство на Европа. И поради тази „секуларизация“ най-вече „Нотр Дам“ е (и) „туристическа дестинация“.

Накрай нека се осмеля да кажа, че пожарът в парижката катедрала откри и това, че изглежда „Европа“ не е и чак толкова не-християнска колкото ни внушаваха нейните нови „консерватори“ и елитарни антиелитисти. Все пак да се съберат само за един ден 700 милиона евро за възстановяването на една църква, едва ли свидетелства само за „светско“ самоизтъкване и за студен пиетет към „културното наследство“.

За каквото и да свидетелства обаче, лично аз „разчетох“ в онова глобално-европейско „спиране на дъха“ в нощта между 15 и 16 април не тъкмо апокалиптичен „знак“ за някакъв предел или свършек, не някакво сбъднало се псевдо-пророчество на Мишел Уелбек, а свидетелство за това, че – в най-голяма дълбочина християнската памет на Европа е жива; усетих все още безпогрешно задействащото се в критични (дори когато са символично-критични) моменти само-о-помняне на Европа. Може би защото съхранявам като базисно убеждение, че Бог и в злото, което понякога допуска цели добро, и в изпитанията, които ни праща, ни показва надежда.

И защото макар да съм (убедено) православен християнин, отказвам – на това основание – да се самостилизирам като провинциален евразиец, както постъпиха цял куп маргинални полу-неофити и в консерватизма, и в църковността.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСуета, суета…
Следваща статияЧернобил

2 КОМЕНТАРИ

  1. „И защото макар да съм (убедено) православен християнин, отказвам – на това основание – да се самостилизирам като провинциален евразиец, както постъпиха цял куп маргинални полу-неофити и в консерватизма, и в църковността.“
    Докъде я докарахме от много хибрифна пропаганда : да вменяваме на източното православие, като нещо естествено, липсата на всяко състрадание към ближния и да го отъждествяваме лошия пример в притчата за добрия самарянин!

  2. интересна история. Евклидов.а На геометрията. В центъра на координатната система е островът – Ситето. От долу са руините на цивилизоващата интелектуална мощ на римският свят. От едната му страна е новия град – физическите бегълци от сревитутите. От другата страна е на интелектуалните бегълци – Университетът. А в центъра… е сградата на огромния фризър сковал в източния лед разум, желания, исторя, обичаи, инстинкти на немските нашественици за около 10 века. Рзбира се фризъра на тяхната дама не е единствен. По континента има хиляди като него сковаващи в ледената епоха на земеделската монотеистична религия. Хармоничния, красив и справедлив Космос е замързен в айзберга на ирационален, смотен, срог демиург обещаващ избавление някога и ако… Ледена епоха на мутрите, идеологическите работници и пазените. Да обща е историята макар че ние в ориента сме минали без големите ледени блокове ,благодарение на имперските тип държави на автократорите. Ироничното е че и професорът пуска двата модерни вектора – гражданите и науката като общото на съвремения европейски свят. сиреч бегълците от фризера. Да те са изградили новата мощна цивилизоваща Европа довела останалия свят до небивало благополучие за по голяата част от популацията ни. Другото иронично е че някак си фризерите са възпяти като нещото, което е причината…. Да така е. като бягство. причудлива е консервативната мисъл. всеки път когат либералните жеги ни поставят в дискомфорт те мърморят – помните ли какво беше през зимата…. нещо виждано.