Начало Идеи Гледна точка „Нотр Дам“: „апокалиптиците“ и надеждата
Гледна точка

„Нотр Дам“: „апокалиптиците“ и надеждата

4429

Очаквах естествено, че като изминат няколкото дни на подобаващо приличие и се разнесе димът от пожара в „Нотр Дам“ (все пак „некултурно“ е да се злорадства от самото начало), ще се започнат „разчитанията“ на „несъмнени“ апокалиптични знаци и припомнянето на отдавна произнесени и ето – вече начеващи да се сбъдват „пророчества“.

Пожарът, „разбира се“, бил знак за „крушението на християнска Европа“, за нейната – от поне две десетилетия „очевидна“ – разломеност на либерална и консервативна. Той бил – за още по-острастените и склонни към „мистика“ западомразници – даже безспорно „Божие наказание“: за далеч отишлия „либерализъм“ и „прогресизъм“, за крайния „секуларизъм“ на „Гей-ропа“, за престъпното отваряне на вратите на „християнския ни континент за иноверни близкоизточни и африкански бежанци и мигранти, които ще изменят генофонда му“.

Интересно е как тъкмо „консерваторите“ – сред които поне западно и централно-европейските би следвало да са най-вече съкрушени от случилото се с една от светините на западното християнство, най-плътно се приближиха в отмъстително-апокалиптичното си доволство до говорителите на „Ислямска държава“, побързали да изразят възторга си от пламъците, за които този път, уви, не можеха „да поемат отговорност“.

След апокалиптичните се появиха (най-вече из нашите географски ширини) и сърдити гласове: „Защо трябва да слушаме толкова ламентации за една – отдавна вече само туристическа атракция; защо, когато нещо аналогично се случи нейде другаде – по на изток – никой не обръща такова внимание, но щом, видите ли, е в Париж…“ И т. н., и т. н.

Ами защото, уважаеми (нека започна първо с отговора към тия последните) – искате или не искате – Париж е тежко символично място, традиционна „метонимия“ за Европа въобще и тъкмо това спонтанно се откри за пореден път през пламъците на катедралата му. Онова, което се случва в Париж, поради самото това, че се случва в Париж, се случва на Европа, уважаеми. На Европа, казвам, понеже въпреки всички дълбоки промени в нея през ХХ и началото на XXI век, въпреки евроинтегралистката емфаза върху такива (иначе прекрасни) градове като Брюксел и Страсбург, въпреки урбанистичното „изцеление“ на изключително централния Берлин от прорязвалата го четири десетилетия „Стена“, Париж си остава старата столица на континента ни.

Помислете си само как се е развил, как се е оформил Париж през вековете. Препрочетете размишленията за това у Виктор Юго (тъкмо в „Парижката Света Богородица“). В центъра му – върху основата на античната civitas, на римската Lutetia Parisiorum – на острова посред Сена, през XII-XIII век е издигната Катедралата, християнското „сърце“ на Париж. На десния бряг, пак от онова време е започнал да се разраства „Градът“ – територията на занаятчийските работилници, на тесните лабиринтни улички между тях, извеждащи на площадите-пазарища – територията на онова население, което в края на XVIII век се е „взривило“ в метежния родилен акт на „Гражданството“ (на bourgeois), главният герой на Новото време, изнесъл от „занаятчийските“ си векове като основна ценност обществената свобода – „самоопределението“, а от там и несъсловната „нация“ и автономната стопанска активност, довела до промишления бум – до „капитализма“. От другата страна на Cité – на противоположния бряг на Сена пък, от същото време, към хълма Сент Женевиев, събрал за първи път през XII век слушателите на диспута между Пиер Абелар и Гийом от Шампо, започват да прииждат магистри и схолари от цяла Западна Европа, даващи началото на „Университета“ (на „Сорбоната“), първата по рода си „институция“ за универсално съобщаване на науките, първият интернационален „цех“ на „майсторите“ на универсалната мисъл и израстващите при нозете им чираци и калфи на Scientia.

Не е ли структурата на Париж, следователно, нещо като „ДНК-молекулата“ на Европа като специфичен свят, станал постепенно и синоним на Цивилизацията? Свят, чието „сърце“ е християнството, свят, чието най-фундаментално, най-старо – рождено име е Christianitas, към което, при навършването на „пълнолетието“ му през XIX век се добавя и това на „Гражданството“ (обществото на bourgeois, на citoyens), а „фамилията“ му си остава тази на „Науката“ в универсалния смисъл на това понятие (на Scientia universalis, на Sudium generale). И тъй, в центъра, Катедралата, от едната ѝ страна – Градът, от другата – Университетът, не е ли това, повтарям, първоструктурата на „Европа“, нейната най-обобщена дефиниция, трите съставляващи на нейната ДНК?

Но ето защо, ето защо онова, което се случва в Париж – мястото на нейното възникване – дори когато е трагично е – колкото и да им е мъчно на някои – случващо се на Европа. То е от само себе си европейско събитие.

И нека в тази връзка се осмеля и аз да кажа, какво според мен ни разкри пожарът в „Нотр Дам“.

Може да прозвучи странно, дори дръзко-парадоксално – но не нещо „апокалиптично“, слагащо или възвестяващо „край“, а по-скоро нещо дълбинно обнадеждаващо и утешаващо.

Да, твърдя – определено утешаващо и може би затова в гласовете на „апокалиптиците“ и „европомразците“ този път отчетливо се долови и… раздразненост: раздразнено раздвоение дали да продължат да ни облъчват с дежурните си катастрофични „знаци“ или направо да се разсърдят защо всички трябва да се вълнуваме за Париж и за неговата „туристическа атракция“.

Защото казвам (и те също го усетиха) пожарът в „Нотр Дам“ – това само по себе си трагично събитие – неочаквано откри, че Европа, въпреки всички приказки, все пак е… „Европа“, остава си „Европа“, съществува като „Европа“. Дайте си сметка, че в онази вечер и през онази нощ всички гледаха „Нотр Дам“ – и „либералите“ и „консерваторите“, всички говореха за „Нотр Дам“ – и „секуларистите“ и „вярващите“, всички мислеха за „Нотр Дам“ – и „източните“ и „западните“, и „глобалистите“ и „евроскептиците“, а огромно, огромно количество хора, не само пред катедралата плакаха и се молиха за „Нотр Дам“. С което, пак казвам, демонстрираха, че всички (някои и съвсем без да го искат) съставляват „Европа“, че изглежда все пак е било преждевременно и пресилено да я обявяваме за разпаднала се, „разтворила се в глобалния свят“, „споминала се“…

Което пък от своя страна разкрива (ако човек има способността да се задълбочи отвъд елементарната дихотомия „секуларизъм“ – „църковност“), че секуларизираността на Европа изглежда все пак е секуларизираност на християнството ѝ. Че ако saeculum-ът, в който живее днес Европа, действително не е изпълнен с християнство и църковност, то въпреки всичко най-вече християнството и църковността са се „отложили“ най-дълбоко в този „saeculum“ и „секуларизацията“ му е не само секуларизация от християнството и църковността, но и секуларизация на самото християнство и църковността.

Защото поразеността на „секуларна“ Европа от пожара именно в катедралата „Нотр Дам“ свидетелства, че християнството тежи (дори когато в ежедневието ни е „не внимавано“), че съкрушава (дори когато на официално равнище е недостатъчно уважавано), че задължава (дори когато масово е „непрактикувано“). „Нотр Дам“ – заявиха ни – привлякла общественото внимание, защото е масова „туристическа дестинация“. Колко елементарно! А защо – нека попитам – „Нотр Дам“ е толкова масова „туристическа дестинация“? Тя не е нито най-величествената, нито най-старата катедрала на Европа, а „туристически дестинации“ са и площад Сан Марко във Венеция, и Колизеума в Рим и дворецът Ескориал в Мадрид, и много, много още неща. И все пак, „Нотр Дам“ тежи особено в европейската символична топография. Нима можем да не си даваме сметка, че това е така, защото в символическото ѝ „тегло“ дял имат и християнството, и вдъхновената от християнството литература (романът на Виктор Юго, разбира се); и първостепенните християнски реликви, и Есмералда, и Квазимодо, и историята… Че това е „тегло“, в което е отложено – „секуларизирано“ – християнското, литературното, духовното наследство на Европа. И поради тази „секуларизация“ най-вече „Нотр Дам“ е (и) „туристическа дестинация“.

Накрай нека се осмеля да кажа, че пожарът в парижката катедрала откри и това, че изглежда „Европа“ не е и чак толкова не-християнска колкото ни внушаваха нейните нови „консерватори“ и елитарни антиелитисти. Все пак да се съберат само за един ден 700 милиона евро за възстановяването на една църква, едва ли свидетелства само за „светско“ самоизтъкване и за студен пиетет към „културното наследство“.

За каквото и да свидетелства обаче, лично аз „разчетох“ в онова глобално-европейско „спиране на дъха“ в нощта между 15 и 16 април не тъкмо апокалиптичен „знак“ за някакъв предел или свършек, не някакво сбъднало се псевдо-пророчество на Мишел Уелбек, а свидетелство за това, че – в най-голяма дълбочина християнската памет на Европа е жива; усетих все още безпогрешно задействащото се в критични (дори когато са символично-критични) моменти само-о-помняне на Европа. Може би защото съхранявам като базисно убеждение, че Бог и в злото, което понякога допуска цели добро, и в изпитанията, които ни праща, ни показва надежда.

И защото макар да съм (убедено) православен християнин, отказвам – на това основание – да се самостилизирам като провинциален евразиец, както постъпиха цял куп маргинални полу-неофити и в консерватизма, и в църковността.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора