„Поезия 1967–2023“, Кирил Кадийски, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023 г.

Снощи, 15-и септември, петък, в пет часа вечерта Кадийски ми връчи поредния си, този път свръхдебел, за разлика от предишните си дебели томове[1]. Кой ще ти го чете, рекох му. И наистина, освен неудобен за такова занимание, той е и преобилен на текстове (поетически и литературно-критически, биографически), снимки, факсимилета, цитати, имейл кореспонденция (тук се е учил от мен, но ще му го премълча) и какво ли още не. „Непрочитаема творба”, както казваше през 1965 г. Васил Попов за „Одисей”, над чийто оригинал си вадили очите заедно с Цветан Стоянов. В томище-то[2] е събрано всичко от и за поета, даже стихотворенията му за деца и част от преводите. Авторът на стихотворенията, преводачът, съставителят и оформителят, композиторът на цялата нелесна и трудна структура на книгата – е пак той (само дето не ѝ е печатарят). Но дори и да не бе намекнал „а да те видя какво ще напишеш сега”, пак щях да го сторя: за такива прояви ме засърбяват ръцете, предизвикват ме да разбера защо и как са направени. Бащата на този модел е пак той, началото му, а засега и краят му, и то във върховия му, оптимален вид; първообразът – трите му тома от издателство „ЕА Плевен” (тях компилирах, за да приложа извадки от критически оценки през годините за стихосбирките ми, събрани в „До тук”, 2011 г.); убеден съм, дори и да не го признае, че от същия калъп е подсетена книгата „Между два разговора” на Иван Цанев; досущ подгонени, навлязат ли в старостта, поетите се паникьостват пред все по-приближаващата смърт, стягат си багажа на прага на отвъдното, ще им се прѝживе да надникнат в бъдещето (сякаш е възможно да се провиди безсмъртието), или поне да му подготвят опорите и улеснят следващите си четци. Това е и тихата, но вечна драма на Нарциса… Ненаситният Нарцис, който дреме във всеки от нас. То е и вид болестност, човешки недостатък, имащ и своите основания: липсата на издания, авторитетна критика, спад на интереса към литературата и на професионализма в нея (аматьорството стана норма), както и всеобщата меркантилизация на обществото ни, а май и на света.

Но… всяко зло за добро: пак на Нарциса се дължи тази уникална като издателски продукт книга с едновременния ѝзлив на три потока: стихотворенията в синхрон с времето на създаването им; визията на тогавашния създател; реакцията на критиката, редакторите, колегите по перо. Това досега никой не е правил. Дори и да е тържество на суетата на Автора Кадийски.

Малцина са поетите от породата на конструктивистите и те са от по-новите времена: Атанас Далчев, отделни стихотворения на Магда Петканова, Петър Алипиев, Иван Цанев, Борис Христов и нашият герой (дано не пропускам някого); те не са поети на прекия, а на опосредствания израз на чувства и мисли. Кадийски се „изповядва” и философства, изобразявайки и конструирайки с оглед на концепцията си въз основа на преживяно, изпитано, мислено, внушава го чрез мощни реалии, понякога космични по мащаб; основната ос, около която се крепи градежът му, е Бог, с когото противоборства, има да разчиства сметки, несъгласен с построението му на света и най-вече – с несъвършенствата на Главното Му Творение, обречено да е смъртно. Постига го с обемни метафори с неподозирана вместимост или тънки наблюдения на обикновеното земно за необикновеното съдбовно, и когато ги намери, е художествено ефективен („В угасващия ден“ напр. е шедьовър, помня че в един разговор навремето Първан Стефанов казваше, че за онзи етап това е най-хубавото стихотворение на Кирила). Намира ли винаги? Смятам, че дори за такъв обем творчество не е възможно; невъзможността компенсира със стихотворна изобретателност: рима, дължина на стиха, внезапно скъсена или удължена, но с винаги точен ритъм (неговите съставни и приблизителни рими трябва да бъдат изучавани, някои са и вече неповторими, остават само негови си, първи и последни – ах, тези рими, едно от изкушенията му, които нерядко го водят за носа и го натикват в случайността; но и съблазнен от римата, налага му се да я осмисли и с нещо да я оправдае и дори да е откривател. (Дали така не изнудва първоначалния си замисъл и не поражда неволно нов, неподозиран дори; това е вид съчинителство, но пък води и до находки, които целенасочено, съзнателно не би постигнал; изкуството е и игра, която подвежда, увлича, и изричаш неща, с които дори не си съгласен). Понякога е обладан от формалистични буйства, в които преднамереното измества естественото, спонтанното (дали пък липсата им не поражда тъкмо този тип творчески акт и така ги доказва и легитимира), натурата е изнудена с причудливости, или поетът се отдава на езикови търсения и вади из забравата и съживява лексика отписана, смятана за архаична. Вероятно той е последният етап в развитието и усъвършенстване на българското стихосложение, що се отнася до ритмика и рими: символистите (Траянов, Лилиев, Ясенов, Яворов), Разцветников, Багряна, Валери Петров, Никола Инджов, Иван Николов, Георги Борисов…

Неговият тип стихотворение е без предходна традиция, защото я е абсорбирал и обновил, и не поражда – т.е. домогнал се е до своя марка.

(Странно, но след като напише каквото напише, той иска и да говори за него; да доизчерпа изчерпаното, или да потвърди неволно, че не е изчерпано и е неизчерпаемо).

Като че ли писателите са два вида: едните наподобяват любимия стил на любимия писател, другите се учат от това, за което пишат. А то ще рече, да му влезеш под кожата, да се превъплътиш в него, ти да си то.

Резултатът е въпрос на талант, но ражда неповторимия авторов стил, ражда новия писател. Само тогава ще спечелиш читател, та той да се плесне по челото и си рече: Божее, откога го знам, ама не съм се сетил…

Като гледам дебелия том, твърд като твърдоглавия си автор, изхождайки от своя опит, питам се: възможно ли е човек да съпреживее толкова думи, защото за всяка отделна се иска емоционално, а и телесно съучастие, а за това трябва време; а може би Кадийски е наистина „неизтощим гигант”, както го определя Пиер Остер, или „чудовище, което сякаш изниква от мрачните дебри на нашите страхове” – Жак Андре. (Не знам защо, но Чудовище по ми се нрави). Или пък е/или не, което се пита Георги Борисов: „В безвъздушното пространство на днешната критическа мисъл продължава да виси един въпрос: родèн поет или ненадминат версификатор е Кирил Кадийски? Алхимия ли са неговите сонети, или чисто злато? Творческо пълноводие или бездушно занаятчийство е стряскащата му плодовитост? Машина за стихове ли е той, или тръба на Бога? („Алхимия или чисто злато“, 18.11.2022, Портал Култура).

(А дали пък това не е най-невъзможната граница, по която той патрулира и търси съответствията на метафизичното в неизчерпаемия склад на реалността?!)

От несправедливите норми на соцепохата (то и дали има справедлива епоха въобще?!), когато естетичното беше второстепенно и стъпквано заради идеологичното, избутат ли те в периферията, недооценяват ли те или те отстранят от литературния терен и пр., един от изходите да се наложиш бе чрез натиск отвън – т.е. да си извоюваш признание в чужбина и така да принудиш тукашната цензура да отстъпи и поне да те включи в литературния процес. За разлика от партийно-държавната протекция, която доведе до преводи на наши писатели в Италия, Великобритания, Швеция, Франция, СССР (последното дори не си заслужава да бъде отбелязано, защото се полагаше най-вече на правоверните на режима), имаше и друг подход, индивидуален, както постъпваше Николай Кънчев. Следващият, който го усвои и усъвършенства бе Кадийски и според мен стигна до възможния предел на успеха: многотомните му издания във Франция, наградите и оценките на тамошната критика или на поетите, сред които са и най-значимите (доволно количество от тях са приложени в книгата – и в превод, и факсимилно). Признанието в чужбина след падането на желязната завеса вече има друга технология: тукашни проекти, зад които предпазливо, а вече и безсрамно наднича държавата, участие в международни програми, литературни агенти, умела реклама и самореклама, дори намеса и на тинк-танкове. Този, вече нов подход на новите времена доведе до немислимата преди награда Букър. (Когато си отворен към света – и светът се отваря за теб). Казано образно: двата подхода изтласкаха на върха двама Съперници за Международната слава – Кадийски и Господинов, а вероятно и претенденти за Най-Въжделената от българите награда. Но странно: за единия се мълви под сурдинка и осъдително, а за другия открито до натрапчивост и с адмирации. (Преекспонирането на Един отнема равното право на Другите). 

Но защо пък да не играем с открити карти. Винят Кадийски, че и той се стремял към Същото, че е препоръчан от видни френски поети и интелектуалци: справка – самата книга. (Ровете, ровете из нея, та да се озорите, докато се уверите, че е така). Все пожелания и намерения от равнодушната чужбина, а не от пристрастната родина, която най-обича да се увлича да номинира.

(Но така е по нас: европеизираме се, балканизирайки Европа).

А нима стремежът на поета романист и есесист е друг?

А и защо да не се стремят?!

Кадийски всичко си е заработил сам. Освен оспорван, но безспорен поет, той е находчив мениджър, оформител на книги, владетел и теоретик на стиха, даже и неотразим покерджия. (Като характер често е драка, но не е тáка и вáка; ох, колко съм се карал с него…)

Да си Първи, Най-Големият – синдром на нашите поети, а май и читателят го иска, иска кумири, е безсмислено сражение: и Най-Големият не може да изрази Пре-Големия свят наоколо ни и още По-Големия в нас. Този свят принадлежи всекиму със способност да изразява и има толкова образи, колкото и изразители. Можем да го обхванем къс по къс у този и онзи. Но може би защото нямаме достатъчно Тувим-овци и Стаф-овци, трябва да гледаме това, което е всъде, щом има пишещи:

Във пощата на Варшава
получили странен пакет.
Бил адресиран направо:
ДО НАЙ-ДОБРИЯ ПОЕТ.

Нямало улица даже,
нямало име, подател.
Нямало кой да им каже
кой и кому го е пратил.

За да не станело гаф
дали пакета на Стаф.

Стаф пък на Тувим го пратил.
Тувим го върнал обратно: 
С мен ли такава шега.
Пощата: – Ами сега?

За да приключи с адреса,
пощенското управление
дало на нашата преса
следното обявление:

Ето, такъв и такъв е пакета,
бързайте, значи момчета.

Тъъъъъй.

И тръгнали претенденти,
и въпроса се разширява.
И страшна опашка в момента
се е люшнала през Варшава.

(Константи Галчински, „Скромност”, превел  от полски Първан Стефанов)

(Но у нас Тувим и Стаф ще се скарат за пакета, ще стане скандал, ще се разчуе и поради това опашката ще наедрява, защото всички са убедени, че пакетът им се полага).

С досадна упоритост навремето втълпяваха, че големият поет е Димитър Методиев, но ние знаехме че е Геров; Левчев елиминира съпоколенците си, за да е №1, но ние знаехме че такива са Николай Кънчев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Андрей Германов, Марко Ганчев.

Във владеенето на българското езиково богатство, в разчитане на смислите на оригинала и в намиране на езиковото им съответствие на български Кадийски е феномен, преводаческото му дело е явление, непоносим товар, пресован от собствената си тежест, а във владеенето на формата – той е цар; на този бодлив трон малцина могат да седнат и то не само от сегашните поети, а от поетите ни въобще. А има и друго: в цялата история на българската поезия, преведена във Франция, той няма съперник (не само неоценена, но почти незнайна е заслугата за това на Силвия Вагенщайн, но там, дето ври котлето – знаят), няма конкурент; далеч зад него и най-много отпреди него е само Ник. Вас. Ракитин – издадена му е почти цялата поезия. Но дори и това не е достатъчно: днес все по-лесно е да те преведат, безброй са начините, а най-трудното: да се впишеш в чуждата литература. А за поезията на Кадийски са дали не само висока, но и проникновена оценка някои от най-големите поети на днешна Франция. Знам, ще кажете: „Пишеш ги тези работи, защото ти е приятел”. Да, приятел ми е, но ако не бе това, което смятам за него, той никога не би ми бил приятел – не би ми бил интересен.

И той, като всеки от нас, обича хвалбите. Макар да смятам, а и съм му го казвал, че няма нужда от тях. Делото му на поет и преводач е толкова мащабно и отличимо, че той не може да не бъде четен. И това е най-голямата хвалба и най-голямата награда, които писател може да получи! Той, както съм му допълвал: може сам да свали шапка на себе си!

15.09.2023 – 08.12.2023 г.

[1] Заглавието на текста е по стих на ранния Кадийски: Но аз напредвам упорито, от амбиции разтърсван целият.      
[2] Новоизкован издателски термин на Силвия Вагенщайн за дебела книга.