Откъс от „Забележителни дела и думи“ на Плутарх (изд. „Ерго“), преводът от старогръцки е на Петя Янева и Виолета Герджикова.

Изданието слага началото на последователен цялостен превод на български език на „Нравствени съчинения“. Началото е със „Забележителни дела и думи“, защото самият Плутарх ги e създал като съществено допълнение към „Успоредни животописи“. Авторът е работил със съзнанието, че словата на изтъкнатите личности са събрани „като примери и зародиши на животоописанията им“. Тъй като дават възможност да се абстрахираме от намесата на съдбата, „изказванията и изявленията, които съпътстват делата, страданията и успехите, позволяват да наблюдаваме ясно духовния облик на всеки“. Така, въпреки че Плутарх залага в тях претенцията за историчност, тези афоризми, анекдоти и дори кратки есета носят заряда на етнокултурна характеристика. Те ни позволяват да надникнем в най-скритите кътчета на гръцкия, римския и варварския характер с техните добродетели и пороци, със забележителни примери за приятелство и любов, воинска доблест, уважение към равностойния противник, чувство за чест и достойнство и какво ли още не. Затова не е учудващо, че към тях се обръщат много поколения европейци, които ги четат и имитират.

Плутарх (ок. 46–127) е роден в беотийския град Херонея. Получил високо образование по философия, реторика и математика в Атина, заемал важни обществени длъжности в родината си – на магистрат, дипломат, архонт епоним. Успешните посланически мисии, както и изявите му на преподавател по философия и етика му спечелили много приятели в Атина и Рим. Поддържал близки отношения с императорите Траян и Адриян. Според лексикографа Суда Траян го удостоил със статус на почетен консул. Получил и римско, и атинско гражданство, но предпочитал да живее в Херонея. В края на дните си бил жрец на Аполон в светилището в Делфи. Пътувал много и по време на тези странствания се докоснал до съдбата на различни народи в Гърция, Мала Азия, Северна Африка и Италия. Силно впечатлен от вековната мъдрост, събрана в народната памет и големите книги на античния свят, той ни е оставил два изключителни сборника, обединяващи многобройни по-малки творби с акцент върху добродетелта – „Успоредни животописи“ и „Нравствени съчинения“.

Плутарх, „Нравствени съчинения. Забележителни дела и думи“, изд. „Ерго“, 2017 г., превод от старогръцки Петя Янева и Виолета Герджикова, художник Иво Рафаилов.

Проектът е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.

Уводни думи

Виолета Герджикова 

През вековете от Ренесанса до днес за европейската публика Плутарх е бил на първо място авторът на „Успоредни животописи“, които са очаровали и възпитавали поколения любознателни читатели. Биографиите на забележителни личности от старогръцката и римската древност са оказали огромно влияние не само върху историческата и художествената литература, но и върху политическите идеи и възгледи на водещи фигури от двете страни на Океана. Плутарх обаче е неуморен изследовател и разностранен интелектуалец, който е създал и множество трактати на различни теми, обединени под името „Нравствени съчинения“. Изборът на това утвърдено през Ренесанса наименование отразява видимата насоченост на текстовете към разсъждения за добродетелта, щастието, умението да се живее – ключови теми на античната етика. Тези произведения едва ли могат да се сравняват по популярност с прочутите „Животописи“, но показват широтата на интересите на плодовития писател и представляват богат извор на сведения за античната интелектуална традиция.

Плутарх е роден и живял в беотийския град Херонея приблизително между 46 и 126 г. сл.Хр. Отраснал в заможно семейство, на младини пребивава в Атина и изучава философия в Платоновата школа. В зрелите си години заема различни обществени длъжности в родната си Херонея, пътува в Мала Азия и Египет, посещава многократно Рим. Поддържа добри отношения с влиятелни римски политици и се ползва с доверието на Флавиите и по-късно на императорите Траян и Хадриан, благодарение на своята известност като администратор, просветител и общественик. Около петдесетата си година е избран за жрец на Аполон в Делфи, което му носи още по-голямо уважение, засвидетелствано с почетна статуя в светилището.

Въпреки че смята себе си за последовател на Академията, Плутарх не се ограничава в рамките на платонизма. Философските му търсения го отвеждат към идеите и на други школи и са насочени преди всичко към решаване на практически житейски въпроси. Затова и достигналите до нас близо осемдесет текста, известни като „Нравствени съчинения“, само условно могат да се определят като философски и етически трактати. Някои от тях представляват коментари към Платонови диалози, но има и множество текстове с дидактично, културноисторическо, литературнокритическо съдържание; съчинения за религиозните вярвания, за политическото управление, за приятелството, брака и любовта. Сред тези жанрово и тематично разнобразни произведения, много от които днес бихме определили като публицистика и есеистика, се открояват и няколко сбирки с остроумни слова и анекдоти за повече или по-малко известни лица и събития. Някои от тях са втъкани в биографичните и етическите съчинения на автора и вероятно са компилирани от различни източници не само от любопитство и интерес към историческите детайли, а и като градивен материал за по-големите му творби.

Наблюдателният читател веднага ще забележи, че три от сбирките се отнасят към славното минало на древна Спарта: „Остроумни мисли на спартанци“, „Остроумни мисли на спартанки“ и „Древните обичаи на спартанците“. Спарта, наричана още Лакедемон, разположена в областта Лакония и владееща и съседна Месения, е била прочута със суровите си порядки и с непобедимата си войска. В Класическата епоха тя все повече се очертава не само като политически противник, но и като културен антипод на Атина, а и въобще като държава с отличителен дух и нрави. Затова и неизменно е привличала вниманието на писатели, историци и политически мислители. По времето на Плутарх гръцките полисни държави отдавна са загубили своята самостоятелност в рамките на огромната Римска империя, но не са престанали да пазят гордостта от миналото величие и да предизвикват интерес като места на паметта и традицията. Чрез сбирките си с мъдри мисли и анекдоти авторът съхранява представата за непоклатимия лаконски дух и поддържа идеята за „спартанското чудо“, включително с позоваването на анонимни, обикновени спартански мъже и дори жени. Съвременната дума „лаконичен“ още пази спомена за тяхната пестелива на думи строгост и твърдост. 

Много от събраните в „Остроумни мисли на спартанци“ случки и изказвания Плутарх използва в биографичните си съчинения (например в животописите на Ликург и на Лизандър), а някои включва и в другата по-обширна сбирка „Остроумни мисли на царе и военачалници“. Тъй като тя е по-мащабно замислена и посветена на самия император, повтарящите се сентенции са внимателно подбрани измежду запомненото за най-видните спартански водачи.

В „Древните обичаи на спартанците“ отново е събран материал, използван често и другаде, при това разделен в 42 номерирани части, които не са подредени достатъчно последователно и логично. Всичко това е подтиквало изследователите на Плутарх да се съмняват в автентичността на произведението, но тези съмнения са недоказуеми, още повече, че в биографията на Лизандър авторът сам споменава за свое отделно съчинение, посветено на спартанските нрави. Подобни колебания относно авторството съществуват и около останалите сбирки в това издание. Тези текстове образуват своеобразна поредица в огромния корпус на Плутарх, която прилича на записки, трупани в процеса на усърдните му проучвания. Източници за бележките си той е търсил и в устни разкази, и в богатата старогръцка книжнина, преди всичко в историческите съчинения на Херодот, Тукидид, Ксенофонт, и във вече съществуващи сборници. Тези свои бележки Плутарх е можел да ползва в различни по-големи работи, но това не изключва да ги е смятал и сами по себе си за любопитно четиво. Все пак остава неизвестно дали лично ги е подготвил за публикуване, а внимателният прочит ще открие различна степен на прецизност и систематичност в организацията на отделните сбирки. Различен е и принципът на подредба в трите сходни сборника с думи на известни мъже. „Остроумните мисли на царе и военачалници“ са подредени хронологично, както и тези на римляните, докато сбирката за спартанците повече напомня за лични записки, тъй като следва удобния за бързи справки азбучен ред.

Кратките анекдотични истории и остроумните слова лесно могат да се включват като примери в различни поучителни съчинения, за да им придадат повече убедителност и плътност. От друга страна устното предаване, по-късно цитирането и най-сетне събирането на мъдри мисли и нравоучителни изречения има своята традиция в Древна Гърция още от времето на седемте мъдреци. Започнало като начин на съхраняване на житейски опит и утвърждаване на морални правила, издирването и записването на афористични слова се развива в своеобразен литературен жанр. Въпреки че приличат и на фолклорните пословици, и на изреченията, които днес наричаме „крилати фрази“, максими и сентенции, събраните от Плутарх остроумия, назовавани в Античността апофтегми, имат своя жанрова специфика. Те не се цитират изолирано, а винаги са вложени в устата на конкретно лице, поставено в конкретни обстоятелства. Именно обстоятелствата провокират изказването и го представят не като всеобщо валидна мъдрост, а като навременна и сполучлива реакция в даден контекст. Ситуативната определеност, дори когато е сведена до простото „някой попитал“, отличава Плутарховите „драматизирани“ апофтегми от други кратки словесни жанрове и ги доближава до анекдота и до късия поучителен разказ. Ето защо и сбирката „Доблестта на жените“ естествено се вписва в поредицата от съчинения, представена в настоящото издание.

В творчеството на Плутарх жените присъстват по-видимо и отношението към тях е по-нюансирано от обичайното за повечето автори в патриархалното антично общество. В „Доблестта на жените“ са събрани 27 истории с широк географски и времеви обхват, от митологичното минало до I в. пр.Хр. Подборът им е подчинен на една основна тема – проявите на храброст и доблест, каквато се очаква от мъжете, т.е. грижа за добруването на общността и дори умело участие в политическите и военните дела. Тези намеси в традиционно мъжки сфери на действие не са продиктувани от личен интерес и неуместна амбиция, а са отговор на обстоятелства, в които мъжете не успяват да се справят или проявяват безогледно насилие и деспотизъм. Именно в тези редки случаи, когато жените действат по необходимост, за да защитят себе си, близките си и родината си, и когато действията им постигат целта си, те показват същите добродетели като достойните мъже – смелост, мъдрост и справедливост.

Безкрайната любознателност на Плутарх, огромната му начетеност и неуморна писателска дейност му отреждат уникално място в античната литература. Той сякаш се е опитал да превърне обширното си творчество в енциклопедия на елинската историческа и културна традиция. За съвременния читател много от произведенията на Плутарх, особено сбирките с анекдоти и остроумия, звучат достъпно и разбираемо, защото обглеждат предмета си от дистанцията на времето, с изследователски интерес към историческата памет и с удивление пред човешките качества и сили. В тях трудно ще открием изблици на авторска находчивост и оригиналност, но неизменно ще разпознаем респекта към миналото, спокойния тон на учения и моралната загриженост на философа.

Остроумни мисли на царе и военачалници

превод Петя Янева

Плутарх до император Траян: Бъди щастлив!

Артаксеркс[1], царят на персите, най-велики императоре Цезар Траян[2], мислел, че добронамереното и с охота получаване на дреболии е не по-малко царствено и човеколюбиво от това да даваш големи неща. Когато веднъж минавал по пътя покрай един обикновен човек – работник, живеещ от собствения си труд, който нямал нищо друго, затова взел с двете си ръце вода от реката и му я предложил, той я приел с удоволствие и се усмихнал, защото премерил услугата с желанието на даващия, а не с нуждата на получаващия.
От друга страна, Ликург[3] направил жертвоприношенията в Спарта много евтини, за да могат хората винаги да почитат боговете с готовност и лесно с наличните си средства. Когато и аз с такъв един замисъл ти предлагам скромни дарове, знаци на гостоприемство и общи първи и най-хубави плодове от философията, ти приеми заедно с усърдието и ползата от паметните бележки, ако съдържат нещо подходящо за тълкуването на нравите и наклонностите на владетелите, които се разкриват повече в словата отколкото в делата им. Въпреки че книгата съдържа и „Животописи“[4] на най-видните управници, законодатели и еднолични владетели сред гърците и римляните, в много от действията им е примесен съдбовният случай, докато изказванията и изявленията, които съпътстват делата, страданията и успехите им, позволяват да наблюдаваме ясно като в огледала духовния облик на всеки. По подобен начин персиецът Сейрамн в отговор на онези, които се чудели защо, докато думите му имали смисъл, делата му не завършвали благополучно, казал, че на думите си е господар той самият, а съдбата заедно с царя са господари на делата му.
Там впрочем, в „Животописите“, понеже изказванията на мъжете стоят успоредно с делата им, те изискват внимателно слушане в свободно от занятия време. Тук обаче, след като словата им са събрани сами по себе си като примери и зародиши на животоописанията им, смятам, че моментът няма да ти досади, ако допълнително получаваш в кратък вариант представяне на много мъже, които са станали достойни да бъдат запомнени.

Кир

1. Персите обичат грифоните[5], защото Кир[6], най-обичаният от царете им, бил на външен вид с гърбав нос като клюн на грифон.
2. Кир казвал, че тези, които не искат да доставят блага на себе си, се принуждават да ги доставят на другите. Казвал също, че не е уместно да управлява този, който не е по-добър от управляваните.
3. Когато персите искали да придобият равнинна земя с мек климат вместо тяхната, която била планинска и със суров климат, той не им позволявал, защото твърдял, че семената на растенията и животът на хората се приспособяват напълно към земите им.

Дарий

1. Възхвалявайки себе си, Дарий[7], бащата на Ксеркс[8], говорел, че ставал по-благоразумен в битките и по време на опасностите.
2. След като определил данъците за поданиците си, пратил да повикат началниците на провинциите и ги разпитал за данъците дали не са тежки. Когато те съобщили, че са умерени, наредил всеки да плаща половината.
3. Веднъж отворил голям нар и когато някой го запитал какво би искал да има толкова, колкото е количеството зърна на нара, казал: „Зопировци“. Защото Зопир бил доблестен мъж и негов приятел.
4. Откакто Зопир се подложил на мъчение, като отрязал носа и ушите си, измамил вавилонците, спечелил доверието им и предал на Дарий града, Дарий често споменавал, че не би искал да превземе сто Вавилона, ако няма да има Зопир[9] невредим.

Семирамида

Семирамида[10] подготвила за себе си гробница и оставила надпис: „Ако някой цар има нужда от пари, нека разбие гробницата и да вземе, колкото иска“. Впрочем Дарий я разбил, но не намерил пари, а прочел друг надпис, който казвал: „Ако не беше лош и алчен за пари мъж, нямаше да тършуваш по гробове на мъртъвци“.

Ксеркс

1. Аристамен тръгнал от Бактрия[11], за да се състезава за царската власт с брат си Ксеркс[12], сина на Дарий. Затова Ксеркс му изпратил дарове, като заповядал на онези, които ще ги връчват, да кажат: „Ксеркс, твоят брат, сега те почита с тези неща. Ако обаче бъде провъзгласен за цар, в неговия двор ти ще бъдеш най-висшият от всички“. След като Ксеркс бил провъзгласен за цар, Аристамен веднага му се поклонил и му поставил короната, а Ксеркс му отредил второто място след него самия.
2. Разгневил се на въстаналите вавилонци[13] и като ги победил, заповядал те да не носят оръжие, а да свирят на лира и на флейта, да управляват публични домове, да се занимават с дребна търговия и да носят хитони[14] с широки пазви.
3. Заявявал, че не би хапнал сушени смокини, докато се купуват от Атика[15], а ще яде от тях, след като придобие земята, която ги ражда.
4. Когато заловил гръцки съгледвачи във военния си лагер, не им причинил никакво зло, а ги пуснал, като заповядал да разгледат спокойно войската.

Артаксеркс

1. Артаксеркс[16], синът на Ксеркс, наречен Дългоръки, защото едната му ръка била по-дълга, твърдял, че е по-царствено да даваш допълнително, отколкото да отнемаш.
2. Пръв наредил на участващите в ловната му дружина, ако имат възможност и искат, да стрелят първи.
3. Пръв определил като наказание за провинилите се началници вместо да бичуват телата им и да скубят главите им, да бичуват дрехите им, след като ги съблекат, и да скубят тиарите им, след като ги свалят.
4. Сатибарзан, управителят на неговия дом, искал от него нещо несправедливо. Артаксеркс усетил, че той го прави за тридесет хиляди дарейки[17] и поръчал на ковчежника си да му донесе тридесет хиляди дарейки. Като ги давал на Сатибарзан, проговорил: „Вземи, Сатибарзане, защото, ако ти ги дам няма да стана по-беден, но ако направя онези неща, ще стана по-несправедлив”.

Кир Млади

Когато Кир Млади[18] призовавал спартанците да се сражават заедно с него, говорел, че имал по-силно сърце от брат си, пиел повече чисто вино от него и го понасял по-добре. Онзи едва оставал върху коня по време на лов, а по време на опасност не оставал даже и на трона. Подканвал ги да му изпратят войници, като обещавал, че на пешаците ще даде коне, а на имащите коне – колесници, на тези, които притежават имения, ще даде села, а имащите села ще направи господари на градове. Златото и среброто няма да се изчислява в брой, а на тегло.

Артаксеркс Мнемон

1. Братът на Кир, Артаксеркс[19], който се наричал Мнемон, не само давал свободен достъп на обръщащите се с молби към него, но заповядал и на законната си съпруга да навива завесите на покритата си кола, за да общуват с нея по пътя нуждаещите се.
2. Когато беден човек му поднесъл ябълка с необичайна големина, той я приел с удоволствие и изрекъл: „Кълна се в Митра[20], струва ми се, че този мъж би направил и от един малък град голям, ако му бъде поверен“.
3. По време на някакво бягство багажът му бил разграбен. Тогава, след като хапнал сухи смокини и ечемичен хляб, продумал: „Каква наслада ми е била непозната!“

Парисатида

Парисатида[21], майката на Кир и Артаксеркс, разпореждала на този, който ще говори откровено с царя, да си служи с кадифени думи.

Оронт

Оронт, зетят на Артаксеркс[22], изпаднал в немилост заради обвинение и след като бил осъден, казал: „Също както пръстите на изкусните в аритметиката могат да означават веднъж десетохилядни, веднъж – единици, също така и приятелите на царете сега са най-могъщи, а в следващия момент са най-незначителни.

Мемнон

Когато Мемнон[23] се сражавал на страната на Дарий[24] срещу Александър[25], ударил с копието си един наемен войник, който говорел много кощунствени и нагли думи за Александър, и заявил: „Аз те храня, за да се сражаваш с Александър, а не да го хулиш“.

Египетските царе

Египетските царе в съответствие с един свой закон заклевали съдиите да не отсъждат нищо несправедливо, дори ако царят им нареди да го направят.

Полтис

По време на Троянската война[26], когато и троянците, и ахейците изпратили едновременно пратеници при него, царят на траките Полтис[27] предложил Александър[28] да върне Елена[29], а да вземе от него две красиви жени.

Терес

Терес[30], бащата на Ситалк[31], имал навика да казва, че когато имал свободно време и не се сражавал, мислел, че не се различава по нищо от конярите си.

Котис

На един човек, който му подарил леопард, Котис[32] подарил лъв. Но понеже по природа бил жесток в гнева си и сурово наказвал сгрешилите при обслужването му, веднъж дал подарък на свой приятел, който му поднесъл фини и лесно чупливи керамични съдове, привлекателно и превъзходно украсени с някакви гравюри и релефи, но счупил всички съдове. И казал: „За да не би от гняв да наказвам по-сурово тези, които ги чупят“.

Идантирс

Скитският цар Идантирс[33], срещу когото Дарий преминал река Дунав, се опитвал да убеди йонийските владетели да развалят моста над реката и да се оттеглят. След като те не пожелали да го направят заради клетвата си за вярност към Дарий, Идантирс започнал да ги нарича добри и неспособни на бягство роби.

Атей

Атей[34] пишел на Филип[35]: „Ти управляваш македонците, които са свикнали да се сражават с хора, а аз управлявам скитите, които могат да се сражават и с глада, и с жаждата“.
Докато чистел с гребен коня си, попитал пратениците на Филип дали и Филип прави това.
Когато пленил най-добрия флейтист Исминий, Атей му заповядал да изсвири нещо. Докато останалите се възхищавали, той се заклел, че е по-приятно да слуша коня си да цвили.

Скилур

Скилур[36] оставил след себе си осемдесет синове. Когато щял да завърши живота си, започнал да предлага на всеки сноп от копия и му нареждал да ги счупи. Понеже всички отказали, сам той извадил копията едно по едно и лесно ги счупил всичките. Така им предал урок, че ще останат силни, ако са заедно, а ще станат слаби, ако се разделят и се скарат.

Гелон

1. Тиранът Гелон[37] воювал срещу картагенците при град Химера[38] и когато сключвал мир с тях, ги принудил да напишат в споразумението и това, че ще престанат да принасят в жертва на Кронос[39] децата си.
2. Често извеждал сиракузците да садят растения, все едно че се отправят на военен поход, от една страна, за да направят страната си по-хубава, тъй като земята ѝ е обработена, а и за да не стават по-слаби, понеже не се занимават с нищо.
3. Когато искал пари от гражданите и те се развикали неодобрително, той им казал, че ги иска, при условие че ще ги върне обратно. И след войната ги върнал.
4. На един пир се заразнасяла в кръг лира и останалите един след друг я настройвали и пеели, докато той заповядал да доведат коня му и леко и лесно скочил върху него.

Хиерон

1. Хиерон[40], владетелят след Гелон, споменавал, че никой от говорещите с него откровено не избира неподходящо време.
2. Смятал, че издаващите тайна, както и тези, на които им се издава тайната, постъпват несправедливо. Защото ние мразим не само тези които произнасят, но и тези, които са чули онова, което не желаем.
3. След като някой го упрекнал за лошия дъх на устата му, започнал да обвинява жена си, че никога не му е казала за това. А тя отвърнала: „Мислех, че всички мъже миришат така“.
4. На Ксенофан[41] от Колофон, който промърморил, че с мъка храни два роба, казал: „Но Омир[42], над когото ти се надсмиваш, въпреки че е мъртъв, храни повече от десет хиляди“.
5. Наказал комедиографа Епихарм[43], защото казал нещо неприлично в присъствието на жена му.

Дионисий Стари

1. Когато тези, на които предстояло да говорят публично, били избирани по жребий по буква от азбуката, на Дионисий Стари[44] се паднала „м“. На изреклия „малоумно ще говориш, Дионисие“, казал: „Всъщност ще стана монарх“. И веднага щом завършил речта си пред народа, бил избран от сиракузците за стратег[45].
2. В началото на управлението си попаднал под обсада, защото гражданите се разбунтували срещу него. Приятелите му започнали да го съветват да се откаже от властта, ако не иска да бъде победен и да загине. А той, като видял как един вол пада бързо, докато го коли готвач, рекъл: „След като смъртта е толкова кратка, не е ли неприятно, от страх пред нея, да изоставим толкова голяма власт?“
3. Щом разбрал, че синът му, на когото смятал да остави властта, развращава жената на свободен гражданин, го попитал гневно дали е узнавал за него нещо такова. На отговора на младежа „Ти не си имал за баща владетел“, той заявил: „А ти няма да имаш и син, ако не престанеш да правиш това“.
4. И отново, когато влязъл при него и видял голямо количество златни и сребърни чаши, извикал: „В теб не живее владетел, след като с толкова чаши, които вземаш от мен, не си си спечелил никого за приятел!“.
5. Когато събирал пари от сиракузците и после виждал, че плачат и се молят и казват, че нямат, нареждал да вземат още. Направил това два или три пъти. Но когато се разпоредил за по-голяма вноска и чул, че се смеят и се шегуват, докато се разхождат по пазара, заповядал да прекратят събирането. „Сега, казал, нямат нищо, щом се отнасят към нас с презрение“.
6. На майка си, която искала да я омъжи, въпреки че била много възрастна, заявил, че може да наруши законите на града, но законите на природата не може.
7. При положение че наказвал сурово останалите престъпници, той щадял крадците на дрехи, за да престанат сиракузците да пируват и да се напиват заедно.
8. Някакъв непознат твърдял, че ще му съобщи насаме и ще го научи да узнава предварително заговорниците срещу него, и Дионисий наредил да му каже. Когато обаче се приближил, онзи заявил: „Дай един талант[46], за да изглежда, че си чул отличителните знаци на заговорниците“. Дионисий му дал парите, като се престорил, че е чул, и защото се възхитил на хитрия план на човека.
9. На този, който го попитал дали остава без работа, отвърнал: „Дано това никога не ми се случи!“.
10. Чул, че по време на един пир двама младежи са казали много злобни думи за него и управлението му. Поканил и двамата на гощавка. Като виждал, че единият пиянства и говори много глупости, а другият рядко и страхливо използва питиетата, освободил първия, защото по природа буйствал в пияно състояние и злословел заради пиянството. Другия убил, защото бил злонамерен и враждебен по собствена воля.
11. Тъй като някои хора го обвинявали, че почита и изтъква един лош и ненавистен за гражданите човек, рекъл: „Но аз искам да има някой по-омразен и от мен“.
12. Когато предлагал дарове на коринтски пратеници, а те ги отклонявали заради закон, който не позволявал да получават подаръци от владетеля, докато водят преговори, промърморил, че те правят нещо непоносимо, като унищожават единственото добро, което едноличното управление има, и като учат, че е страшно дори да се облагодетелстват от тираните.
13. Като чул, че някакъв гражданин има вкъщи закопано злато, заповядал да му го занесе. Човекът тайно задигнал малка част, преместил се в друг град и си купил земеделски имот. Тогава Дионисий изпратил да го повикат и наредил да получи обратно всичкото си злато, защото е започнал да си служи с богатството си и да не прави повече полезното безполезно.

Дионисий Млади

1. Дионисий Млади[47] говорел, че издържа много учени хора, не защото се възхищава от тях, а защото иска да му се възхищават заради тях.
2. Щом изкусният във въпросите и отговорите си Поликсен[48] казал, че опровергал владетеля „безусловно с думите си“, той му отвърнал: „А аз те опровергавам с делата си, защото ти си изоставил своите, а се грижиш за мен и за моите“.
3. След като загубил властта, в отговор на запиталия го: „Какво ти помогнаха Платон[49] и философията?“ казал: „Да понасям лесно толкова голяма промяна на съдбата“.
4. Запитан как баща му, който бил беден и обикновен гражданин, придобил властта над сиракузците, а той, който бил заможен и син на владетел, я загубил, отговорил: „Баща ми се впусна в държавните дела, когато демокрацията беше станала омразна, а аз, когато едноличното управление залязваше.
5. На друг човек, който го запитал същото, отвърнал: „Баща ми ми остави своята власт, но не и своята съдба“.

Агатокъл

1. Агатокъл[50] бил син на грънчар. Когато станал господар на Сицилия и бил провъзгласен за цар, имал навика да поднася керамични чаши вместо златни. Като ги показвал на младежите, той говорел, че по-рано правел такива неща, а сега заради старанието и смелостта си прави други.
2. Докато обсаждал един град, някои от стоящите на стените го хулели и говорели: „Грънчарю, как ще дадеш заплатите на войниците?“, а той кротко и усмихнато казал: „Ако превзема този град“. А след като го превзел с щурм, започнал да продава пленниците и говорел: „Ако пак ме хулите, ще говоря с вашите господари“.
3. Понеже жителите на Итака[51] обвинявали неговите моряци, че като слезли на острова отвлекли част от животните, той заявил: „Вашият цар обаче, когато пристигна при нас, взе не само нашите овце, но ослепи и нашия пастир и си отиде“.

Дион

Дион[52], който свалил от власт Дионисий, като чул, че срещу него заговорничи Калип, на когото имал най-голямо доверие сред приятелите си и сред другарите си от чужбина, не понесъл да го изобличи, като казал, че е по-добре да умре, отколкото да живее, като се пази не само от враговете, но и от приятелите си.

Архелай

1. Когато някакъв не особено добродетелен обичаен гост поискал от Архелай[53] по време на пир златна чаша, той заповядал на слугата си да я даде на Еврипид[54]. Понеже човекът се зачудил, Архелай рекъл: „Ти си достоен да я искаш, а той е достоен да я получава и без да я желае“.
2. На един бъбрив бръснар, който попитал: „Как да те подстрижа?“, казал: „Мълчаливо“.
3. Когато Еврипид по време на пир прегърнал и целунал красивия Агатон, въпреки че вече бил с брада, Архелай казал на приятелите си: „Не се чудете, на красивите и есента им е красива“.
4. Китаредът Тимотей, който се надявал да вземе повече, но получил по-малко пари, предявявал явни претенции и веднъж намекнал за Архелай, като изпял следния стих:
   „С роденото от земята сребро се гордееш“.
   Но той го прекъснал с:
   „А ти за него милееш“.
   5. Някакъв човек излял вода върху Архелай. Когато приятелите му започнали да го настройват срещу него, казал: „Не е залял мен, а този, за когото ме мисли“.

    

5. Филип, бащата на Александър
   1. Теофраст[55] разказва, че Филип[56], бащата на Александър, бил не само могъщ сред царете, но благодарение на съдбата и характера си станал по-велик и по-сдържан.
   2. Говорел, че атиняните са блажени, защото всяка година намирали за избор по десет стратези[57], а той за много години е намерил само един стратег – Парменион.
   3. След като в един ден му било съобщено за много и прекрасни успехи, изрекъл: „Богиньо на съдбата, направи ми някакво малко зло в противовес на тези толкова многобройни и толкова големи блага!“.
   4. След като победил елините, някои хора го съветвали да държи в подчинение градовете чрез гарнизони. Той обаче твърдял, че предпочита по-дълго време да се нарича благосклонен мъж, отколкото за по-кратко да се нарича господар.
   5. Въпреки че неговите приятели го подтиквали да изгони някакъв хулител, той заявил, че няма да го направи, за да не ходи наоколо онзи и да злослови сред повече хора.
   6. Смикит порицавал Никанор, че непрекъснато злослови срещу Филип. Приятелите на владетеля смятали, че трябва да изпрати да го доведат и да го накаже. Тогава той казал: „Никанор обаче не е най-лошият от македонците. Следователно трябва да се проучи, да не би нещо да зависи от нас“. Като узнал, че тежка бедност притиска Никанор, а той не се грижи за него, наредил да му дадат нещо даром. Когато Смикит започнал да говори, че като по чудо Никанор непрекъснато сипе похвали за него пред всички, Филип рекъл: „Виждате ли, че от нас зависи да чуваме и доброто, и лошото за себе си“.
   7. Твърдял, че е благодарен на атинските демагози, защото, като го хулят, го правят по-добър и в речта му, и по отношение на характера му. „Понеже се опитвам и с думите, и с делата си да ги изоблича, че лъжат“.
   8. Освободил пленените при Херонея[58] атиняни без откуп. Те обаче започнали да искат в добавка дрехите и завивките си и проявявали претенции към македонците. Филип се разсмял и казал: „Не ви ли се струва, че атиняните смятат, че са били победени от нас на зарове?“.
   9. По време на война се счупила ключицата му. Понеже лекуващият го лекар всеки ден непременно искал нещо от него, Филип му рекъл: „Вземай си колкото поискаш, защото ти държиш ключа“.
   10. Като виждал, че от двама братя, които се казвали Двама и Всеки, Всеки е разумен и деен, а Двама е наивен и глупав, рекъл: „Всеки е Двама, а Двама е Никой“.
   11. Казал, че съветващите го да се отнесе жестоко с атиняните са глупави, защото подтикват човек, който е направил и изстрадал всичко за слава, да се лиши от зрелището на славата.
   12. Когато съдил двама мошеници, разпоредил единият да бяга от Македония, а другият да го преследва.
   13. Имал намерение да се разположи на лагер в едно хубаво място, но разбрал, че няма трева за впрегатния добитък. Тогава продумал: „Какъв е нашият живот, ако трябва да живеем и за удобството на магаретата?“.
   14. Когато искал да завземе едно стражево укрепление и съгледвачите му съобщили, че е непристъпно във всяко отношение и е непревземаемо, той попитал дали е толкова трудно за достигане, че натоварено със злато магаре да не може да се приближи до него.
   15. Понеже Ластен[59] от Олинт[60] и неговите поддръжниците го упреквали и се сърдели, че някои от хората на Филип ги наричат предатели, казал, че македонците по природа са глупави и недодялани и наричат коритото корито.
   16. Увещавал сина си да общува с македонците благосклонно, за да си спечели влияние сред повечето от тях, докато може да е човеколюбив, при положение че царува друг.
   17. Съветвал го да печели за приятели и добрите, и лошите сред влиятелните в градовете хора, после едните да използва, а с другите да злоупотребява.
   18. На тиванеца Филон, който станал негов благодетел и чуждестранен приятел, докато Филип бил заложник в Тива[61], но после не приемал от него никакъв подарък, царят казал: „Не ме лишавай от непобедимостта ми, като ме побеждаваш по благодеяние и благодарност“.
   19. Когато били заловени много пленници и Филип ги продавал, като седял неприлично с вдигнал се нагоре хитон, един от продаваните извикал: „Филипе, пощади ме, защото съм приятел на баща ти“. Филип попитал: „От къде, човече, и как си станал такъв?“. А той рекъл: „Искам да ти кажа, като дойда наблизо“. Всъщност след като бил доведен при него, проговорил: „Дръпни малко по-надолу плаща си, защото се държиш неприлично, като седиш така.“ И Филип рекъл: „Пуснете го, тъй като тайно е бил наистина наш доброжелател и приятел“.
   20. Веднъж, докато бил на поход, бил поканен на обед от някакъв приятел, но завел със себе си много хора. Като видял обаче, че приятелят му се притеснява, защото приготвените неща не били достатъчно, съпровождайки другарите си, нареждал на всеки да си остави място за сладкиш. Те повярвали и като очаквали сладкиша, не яли много и така яденето стигнало за всички.
   21. Когато починал евбеецът Хипарх[62], било очевидно, че Филип тежко понася загубата. Някой казал: „Но всъщност той умря на подходяща възраст“. „Подходяща за него, отговорил Филип, обаче бързо за мен, защото избърза да завърши живота си преди да успее да получи от мен достойна за приятелството си благодарност“.
   22. Щом разбрал, че Александър го упреква, че има деца от повече жени, рекъл: „Следователно, като имаш много съперници за царската власт, бъди най-добър във всяко отношение, за да не получиш царството заради мен, а заради себе си“. Нареждал му да се посвети изцяло на Аристотел[63] и да се занимава с философия и говорел: „За да не извършиш много такива неща, за каквито аз се разкайвам, че съм направил“.
   23. Назначил някакъв приятел на Антипатър[64] за съдия. След това, като забелязал, че боядисва брадата и косата си, го отзовал с думите, че не смята за достоен за доверие в действията му човек, на когото не може да се вярва за косите му.
   24. Разглеждал някакво дело за Махет, но понеже дремел, не внимавал много в законните основания, а го осъдил. Когато Махет извикал, че обжалва присъдата, Филип се разсърдил и попитал: „Пред кого?“ Махет отговорил: „Пред теб самия, царю, ако слушаш внимателно и в будно състояние“. Тогава Филип станал, дошъл на себе си и разбрал, че е постъпил несправедливо с Махет. Обаче не променил присъдата, но сам заплатил исковата сума.
   25. Харпал[65] искал за Кратет, негов роднина и приятел, който имал присъда за престъпления, да плати глобата, но да бъде освободен от присъдата, за да не го порицават. Но Филип заявил: „По-добре е той самият да чува заради това лоши неща за себе си, отколкото ние“.
   26. Когато неговите приятели се сърдели, че пелопонесците го освиркват на олимпийските игри, въпреки че получили облаги, Филип рекъл: „Какво ли ще е, ако пострадат?“.
   27. Веднъж спал дълго по време на поход, а като се събудил, обявил: „Спах, защитен от опасности, защото Антипатър бодърстваше“.
   28. Отново докато спял през деня и събраните пред вратите му елини негодували и го упреквали, Парменион[66] казал: „Не се чудете, че Филип спи сега, защото, докато вие спяхте, той бодърстваше“.
   29. Когато по време на пир искал да поправи един свирещ на арфа музикант и да говори за мелодии, музикантът рекъл: „Царю, дано не се окажеш в толкова лошо положение, че да знаеш тези неща по-добре от мен.“
   30. Докато имал разправия със съпругата си Олимпиада[67] и със сина си, дошъл коринтиецът Демарат и Филип го попитал как я карат помежду си елините. Демарат отговорил: „Несъмнено затова говориш за разбирателството между елините, защото близките ти са в такива отношения с теб“. Филип се опомнил, престанал да се гневи и се помирил със семейството си.
   31. Една бедна старица искала делото ѝ да се гледа пред него и често му досаждала. Филип казал, че няма свободно време. Старицата обаче извикала: „Тогава и не царувай!“. Като се удивил на казаното, той веднага изслушал не само нея, но и останалите…

   Доблестта на жените

   превод Виолета Герджикова и Петя Янева

   Ние с Тукидид[68], Клея[69], не сме на едно и също мнение за добродетелността на жените. Той заявява, че най-добрата жена е тази, за която се говори най-малко от външни хора, било за укор, било за похвала, и смята, че както тялото, така и името на добрата жена трябва да е затворено вкъщи и да не излиза навън. Горгий[70] ми се струва по-изтънчен, защото настоява не външният вид на жената, а нейната славата да бъде известна на мнозина. Изглежда най-добре е установен римският обичай, който разрешава подобаващите публични възхвали на жените, както на мъжете, след като те починат. Затова, след като почина Леонтида[71], най-добродетелната жена, и тогава веднага имахме с теб дълъг разговор, който не беше лишен от утешението, което може да предложи един философ. И сега, както пожела, ти написах допълнително останалото от нещата, които се разказват за това, че добродетелта на мъжа и жената е една и съща. То съдържа построено на факти историческо изложение, а не е съчинено за наслада на слуха. Ако в убеждаващия аргумент има и приятен елемент в следствие на природата на примера, разказът не избягва прелестта, която подпомага доказателството, нито се срамува
   „с Музите
   Харитите да свърже
   в най-прекрасно съжителство“[72],
   както казва Еврипид. Така той вплита убеждението в любовта на душата към красивото.
   Хайде, ако казваме, че живописта на мъжете и жените е една и съща и представяме такива творби на жени, каквито са оставили Апелес, Зевксис или Никомах[73], нима човек би ни упрекнал, че целим повече да се харесаме и да очароваме, отколкото да убеждаваме? Аз не мисля.
   Какво друго? Ако показваме, че поезията или гадателското изкуство не е едно при мъжете и друго при жените, а е същото, и сравняваме песните на Сафо[74] с тези на Анакреонт[75] или предсказанията на Сибила[76] с тези на Бакид[77], ще може ли някой да обвини справедливо изложението, защото води слушателя към убедеността, докато той се радва и се наслаждава? И това не бихме казали.
   Всъщност няма друга по-добра възможност да проучим приликата и разликата между женската и мъжката добродетелност, освен като съпоставяме жизнен път с жизнен път и дела с дела, както правим при творбите на голямото изкуство. И като обсъждаме дали имат един и същ характер и вид, що се отнася до най-важното им общо свойство и сила, склонността към велики дела на Семирамида[78] и на Сезострис[79], интелигентността на Танаквил[80] и на Сервий[81], твърдостта на духа на Порция[82] и на Брут[83] или на Пелопид[84] и на Тимоклея[85]. Защото заради природата си добродетелите приемат като собствена окраска някакви други разлики и се оприличават на лежащите в основата им обичаи и на темперамента, възпитанието и начина на живот на хората. Ахил[86] е смел по един начин, а Аякс[87] по друг. Мъдростта на Одисей[88] не е еднаква с тази на Нестор[89], нито Катон[90] е справедлив по същия начин като Агезилай[91], нито Ирина[92] обича мъжа си по същия начин като Алкестида[93], нито Корнелия[94] е благородна по същия начин като Олимпиада[95]. Въпреки това обаче нека не създаваме много и различни мъжества, мъдрости и справедливости, ако само индивидуалните различия не отклоняват нито една от тези добродетели от собственото ѝ определение.
   Засега ще пропусна онези случки, които са прекалено известни и за които смятам, че със сигурност имаш сведения и си научила, докато си чела книги. Ще направя изключение само за някои достойни да бъдат чути епизоди, ако са убягнали от вниманието на тези, които са разказали преди нас общодостъпните и направени публично достояние истории. Но след като много достойни за разказване дела са извършени от жени, и самостоятелно, и общо, не е лошо първо да изложа накратко тези, които са направени колективно.

   1. Троянките

   Повечето от избягалите при превземането на Троя[96] били застигнати от буря[97]. Заради липсата на опит в плаването и на познания за морето те били отнесени към Италия и при река Тибър[98] едва успели да се укрият в пристани и принудително пригодени за стоянки на кораби места. Докато мъжете се скитали из страната, търсейки хора, които да им дадат информация, на жените им дошло на ум, че за един щастлив и имащ успех народ каквото и да е установяване на сушата е по-добро, отколкото всяко блуждаене и пътешествие по море, и че трябва да си създадат родина, след като не могат отвоюват обратно тази, която са изгубили. Затова, като постигнали съгласие, изгорили корабите, предвождани, както казват, от една жена на име Рома. След като направили това, започнали да пресрещат мъжете, които в опит да помогнат отивали към морето. Понеже се страхували от гнева им, едни прегръщали съпрузите, други роднините си, обсипвали ги с целувки и по този ласкав начин успели да ги успокоят. Ето защо се е установил и съществува и до днес обичай римлянките да приветстват с целувка роднините си.
   Щом, както изглежда, осъзнали неизбежното и започнали да опознават местните жители, които ги приемали благосклонно и човеколюбиво, троянците одобрили направеното от жените и се заселили там заедно с латините[99].

   2. Фокидките

   Подвигът на фокидките[100] не е случил на известен писател, но не отстъпва по доблест на нито един от извършените от жени. Това е засвидетелствано чрез внушителните свещени ритуали, които фокидците изпълняват досега при Хиамполис[101] и чрез древните постановления. Детайлната картина на неговото осъществяване е нарисувана в „Животописа на Даифант“[102], а частта, отнасяща се за жените, е следната.
   Тесалийците[103] водели непримирима война срещу фокидците[104], защото те избили за един ден всички тесалийски управители и тирани във фокидските градове. От друга страна, тесалийците умъртвили 250 заложници от Фокида. След това нахлули с цялата си войска през пределите на локридците, като приели решение да не пощадят нито един възрастен мъж, а жените и децата да направят роби. Даифант, синът на Батилий, който бил един от тримата архонти на Фокида, убедил фокидците самите те да окажат съпротива и да се сражават срещу тесалийците, а жените и децата от цяла Фокида да съберат на едно място, да натрупат около тях дърва и да оставят пазачи. Дали заповед, ако разберат, че тесалийците ги побеждават, бързо да запалят дървата и да изгорят телата им. Останалите гласували тези предложения, но един човек станал и казал, че е справедливо и жените да се съгласят с това, ако ли пък не са съгласни, да се откажат и да не ги насилват. Когато това изказване се разпространило сред жените, те се събрали самостоятелно, гласували същото решение и наградили с венец Даифант, защото дал най-правилните за Фокида постановления. Казват, че и децата гласували същото решение, след като се събрали на самостоятелно събрание.
   Когато тези неща били направени, фокидците завързали бой при принадлежащата на град Хиамполис Клеона и победили. Елините нарекли това гласувано решение на фокидките „отчаяно безразсъдство“. За спомен от тази победа обаче фокидците и досега празнуват в Хиамполис най-големия от всички празници, този в чест Артемида[105], а именно Елафеболия[106].

   3. Жените от Хиос

   Хиосците[107] колонизирали Левкония[108] по следната причина. Женел се един от гражданите, които на Хиос били смятаните за знатни. Докато карали невестата с кола към дома му, царят Хипокъл, който бил близък на младоженеца и присъствал като останалите, понеже падало голямо пиене и смях, скочил в колата, като нямал намерение да извърши нещо оскърбително дръзко, а изпълнявал общоприетия обичай и закачка. Приятелите на младоженеца обаче го убили.
   След като хиосците получили знаци за божествен гняв и богът им заповядал да убият убийците на Хипокъл, те казали, че всички са го убили. Тогава богът разпоредил отново, ако всички са замесени в престъплението, всички да напуснат града. Така хиосците заселили в Левкония виновниците – и участниците в убийството, и одобрилите го по един или друг начин, които не били нито малко на брой, нито хора без влияние. А хиосците по-рано отнели Левкония от коронийците[109] и я придобили с помощта на еритрейците[110].
   При все това по-късно между тях и еритрейците, които по това време били най-силните сред йонийците, започнала война. Еритрейците се отправили на поход срещу Левкония[111]. Понеже не можели да им се противопоставят, хиосците се споразумели да излязат при наличие на договор за примирие, като всеки от тях не носи нищо друго освен една наметка и една дреха. Тогава жените им започнали да ги ругаят, че ще оставят оръжията си и ще излязат да преминат голи през редиците на враговете. Мъжете отговаряли, че са положили клетва, но жените ги подтиквали да не оставят оръжията си, а да казват на враговете, че за мъжа с дух копието е наметка, а щитът е хитон[112]. След като хиосците се убедили в това, те заговорили открито с еритрейците и започнали да показват оръжията си, а еритрейците се изплашили от смелостта им и никой не ги нападнал, нито им попречил, но били доволни, че си отиват. Така те се спасили, научени на смелост от своите жени.
   Едно неотстъпващо на това по доблест дело било извършено от хиоските жени много години по-късно, когато Филип, синът на Деметрий[113], обсаждал града. Той изпратил варварско и високомерно съобщение – робите да преминат на негова страна, за което ще получат свобода и брак с притежателките си, защото имал намерение да ги ожени за жените на господарите им. Жените били обхванати от страшен и див гняв. Заедно с домашните роби, които също негодували и се притичвали на помощ, те се втурнали, качили се на крепостните стени, започнали да хвърлят камъни и метателни оръжия и призовавали и настойчиво молели сражаващите се мъже. Накрая, като се защитавали и поразявали неприятелите, те отблъснали Филип, без нито един роб да премине на негова страна.

   4. Жените от Аргос

   Не по-малко славно в сравнение с извършените колективно от жени подвизи е сражението за Аргос[114] срещу Клеомен[115], което жените от Аргос водили с насърчението на поетесата Телесила[116]. Казват, че тя била от прочут род, но с болнаво тяло, и затова изпратила при бог да попита за здраве. Предсказано ѝ било да служи на Музите. Тя се подчинила на бога, посветила се на поезията и музиката, бързо се освободила от страданията си и спечелила възхищението на жените заради поетическото си изкуство.
   Царят на спартанците Клеомен убил много аргосци (но не седем хиляди седемстотин седемдесет и седем, както някои хора разказват легенди) и се отправил срещу града. Тогава у жените в цветуща възраст се появил порив и вдъхната от божествата смелост да дадат отпор на враговете заради отечеството си. Под предводителството на Телесила те взели оръжия, застанали на зъбците на крепостната стена и я обиколили в кръг, така че смаяли враговете. Така те отблъснали Клеомен, след като много от неговите войници паднали убити, и изтласкали навън другия цар, Демарат[117], който, както казва Сократ[118], бил влязъл в града и превзел Памфилиакона[119]. По този начин градът се спасил. Падналите в битката жени погребали край Аргоския път, а на оцелелите позволили да издигнат статуя на Арес Ениалий[120] за спомен от тяхната изключителна смелост. Едни казват, че битката станала на седмия ден от новия месец, който сега е четвърти, а по-рано се наричал от аргосците хермей[121]. Други казват, че е била на първия ден от този месец, на който и досега празнуват празника „Хибристики[122]“, като обличат жените в мъжки хитони и наметки, а мъжете с женски пеплоси[123] и воали.
   Когато компенсирали липсата на мъже, аргосците не омъжили жените за робите, както разказва Херодот[124], а ги свързали с най-добрите от периеките[125], след като ги направили граждани на Аргос. Изглежда обаче, че жените не ги почитали и ги пренебрегвали, що се отнася до спането в общо легло, като по-ниско стоящи. Затова аргосците въвели закон, който разпореждал, че макар да имат брада[126], омъжените жени трябва да спят с мъжете си!

   5. Персийките

   Когато се опитал да откъсне персите от държавата на цар Астиаг[127] и мидийците[128], Кир[129] бил победен в битка. Докато персите бягали към града и малко оставало враговете им да се втурнат вътре заедно с тях, жените пресрещнали мъжете пред града и вдигнали пеплосите[130] си в долния им край. „За къде бързате вие, най-малодушни от всички хора, казали те. С бягство не можете да се вмъкнете ей тук, откъдето сте излезли“! Като се засрамили от тази гледка и думи и наругали себе си, персите се върнали, нападнали отново и прогонили враговете. Във връзка с това бил въведен закон, когато царят влезе в града, всяка жена да получи по една златна монета. Създател на този закон бил Кир. Казват, че Ох[131], който и в друго отношение бил порочен и най-алчен от царете, винаги заобикалял града и не влизал вътре, а лишавал жените от подаръка. Александър[132] обаче влязъл два пъти и дал на бременните жени двойно повече.

   6. Келтските жени

   Преди да преминат Алпите и да се заселят в онази област от Италия, която обитават сега, келтите[133] били връхлетени от страшен и непримирим раздор, който довел до гражданска война. Именно жените застанали сред въоръжените противници и като се захванали с разногласията, посредничили и отсъдили толкова безупречно, че между всички настъпило удивително приятелство – и по линия на градовете, и по линия на родовете. В резултат на това келтите продължавали да се съветват с жените си по въпросите на мира и войната и да решават чрез тях споровете със съюзниците си. Затова в споразумението си с Ханибал[134] записали, че ако келти предявят претенции срещу картагенци[135], съдии трябва да бъдат управителите и военачалниците на картагенците в Иберия[136], но ако картагенци предявят претенции срещу келти, съдии трябва да бъдат келтските жени.

   7. Жените от Мелос[137]

   Мелосците, които се нуждаели от обширна земя, направили водач на бъдещата си колония Нимфей[138], един млад и отличаващ се с красота мъж. Богът заповядал да отплават и да се заселят там, където загубят средствата си за предвижване. Случило се така, че след като доплавали до Кария[139] и слезли на сушата, корабите им били унищожени от буря. Дали защото проявили съчувствие към затрудненото им положение, или защото се уплашили от смелостта им, живеещите в град Криас[140] карийци им предложили да се заселят при тях и им дали дял от земята си. После, като виждали, че броят им нараснал много за кратко време, започнали да кроят заговор да ги избият, като приготвят някакво угощение и пир. По случайност една карийска девойка била влюбена в Нимфей, но останалите не знаели за това. Наричала се Кафена. Докато се поготвяли тези неща, тя не могла да допусне Нимфей да бъде погубен и му съобщила замисъла на съгражданите си. Когато жителите на Криас дошли да ги канят, Нимфей казал, че елините имат обичай да не ходят на обед без жените си. Щом криасците чули това, те им предложили да водят и жените си. Така, след като обяснил на мелосците направеното, Нимфей разпоредил мъжете да отидат невъоржени, облечени с химатиони[141], а всяка жена да носи в пазвата си къс меч и да седи до мъжа си. Когато в средата на гощавката на карийците бил даден установеният сигнал и елините усетили, че е настъпил моментът, всички жени едновременно разтворили широко пазвите си. Мъжете взели мечовете, нападнали варварите и ги убили всички заедно. Като придобили земята и разрушили онзи град, те построили друг, който нарекли Нов Криас. Кафена се омъжила за Нимфей и получила почит и подобаваща за благодеянията ѝ благодарност. Достойно е да се дивим и на мълчанието, и на смелостта на тези жени и на това, че нито една сред толкова много не се уплашила и не проявила малодушие дори и неволно.

   8. Тиренските жени

   Когато тиренците[142] завладели Лемнос[143] и Имброс[144] и отвлекли от Браврон[145] жените на атиняните, се родили деца, които атиняните решили да изгонят от островите, защото били наполовина варвари[146]. Те от своя страна пристигнали в Тенар[147] и се поставили в услуга на спартанците във войната с илотите[148], за което получили гражданство и правото да встъпват в смесени бракове. Не били удостоени обаче с възможността да заемат държавни длъжности и да бъдат членове на съвета и затова били заподозрени, че се договарят за преврат и замислят да изменят съществуващата уредба. Действително спартанците ги хванали, затворили ги и ги охранявали строго, като се стремели да ги изобличат с ясни и сигурни доказателства. Жените на арестуваните пристигнали до затвора и с много молби и увещания били допуснати от стражите да влязат, колкото да поздравят и да поговорят с мъжете си. Когато влезли, те накарали мъжете веднага да си сменят дрехите – на тях да оставят своите, а да облекат техните и да излязат с покрити лица. Това станало и жените останали там, подготвени за всички ужаси. Пазачите били измамени и пуснали мъжете, които уж били жени, да си заминат.
   След това тиренците завзели Тайгет[149] и отцепили и спечелили на своя страна илотите. Спартанците се изплашили много, изпратили им глашатаи и се договорили за мир, при условие че те ще вземат обратно жените си и след като получат пари и кораби, ще отплават и ако намерят на друго място земя и град, ще бъдат смятани за колонисти и родственици на спартанците. Пеласгите[150] това и направили, като взели за водачи спартанците Полис, Делф и Кратаид[151]. Една част се заселила на о. Мелос. Полис и неговите приближени закарали по море по-голямата част от тях на Крит, като изпробвали предсказанията. Защото им било предсказано, че ще приключат скитането, когато загубят богинята и котвата си, и на това място ще основат град. След като хвърлили котва при така наречения Херсонес[152], през нощта ги връхлетяла паника, заради която се разбягали и скочили на корабите в безпорядък. Така изоставили на сушата статуята на Артемида, която наследили от предците си и била пренесена на Лемнос от Браврон, а от Лемнос я носели навсякъде със себе си. След като суматохата престанала, статуята им потрябвала по време на плаването. В същото време Полис разбрал, че липсва лапата на котвата, която, както изглежда, се отчупила и загубила, без да я забележат, докато котвата била влачена насила през каменисти места. Тогава той казал, че предсказанията са се сбъднали, и дал сигнал да се връщат. Завладял тази земя, победил неприятелските войски в много битки и основал град Ликт[153], а други градове направил подчинени. Затова се смята, че тези хора са родственици на атиняните по майчина линия, но са колонисти на спартанците.

   9. Жените от Ликия

   Онова, за което се говори, че е станалото в Ликия[154], от една страна е свързано с мит, но същевременно има и някакво предание, което свидетелства в негова полза. Както казват, Амисодар[155], когото ликийците наричат Исар, дошъл от колонията на ликийците в околностите на Зелия[156], водейки със себе си пиратски кораби, начело на които стоял Химар. Той бил войнствен мъж, суров и свиреп. Плавал на кораб, който на носа имал изображение на лъв, а на кърмата – изображение на змия. Той причинявал много злини на ликийците и не можело да се плава по море, нито да се живее в крайморските градове. Затова Белерофонт[157] го убил, като го преследвал с коня Пегас, докато онзи се опитвал да избяга.
   Въпреки че прогонил и амазонките, Белерофонт не получил никакво справедливо отношение, а цар Иобат бил изключително несправедлив към него. Ето защо Белерофонт влязъл в морето и отправил към Посейдон[158] молитва срещу Иобат тази земя да стане безплодна и ненужна. След това, като се помолил, той си тръгнал, а една издигнала се вълна започнала да залива сушата. И било страшна гледка – надигнатата част от морето го следвала и потапяла равнината. Мъжете се молели на Белерофонт да я възпре, но не го убедили. Тогава жените го пресрещнали с високо вдигнати къси хитони. Говори се, че когато от срам той започнал отново да отстъпва назад, и вълната се оттеглила заедно с него.
   В опит да смекчат митичния елемент на този разказ, някои казват, че Белерофонт не привлякъл морето с проклятия, а защото най-плодородната част от равнината лежала по-ниско от морското равнище. Имало гребен, който се простирал покрай брега и възпирал морето. Белерофонт го разбил и когато морето се втурнало със сила и започнало да потапя равнината, мъжете изобщо не могли да го убедят с молбите си, но жените, които се стекли вкупом около него, получили уважение и накарали гнева му да стихне.
   Други изобщо твърдят, че така наречената Химера била обърната срещу слънцето планина и през лятото правела жестоки и огнени пречупвания на слънчевите лъчи, които изсушавали реколтата, когато се разпръсвали по равнината. След като разбрал това, Белерофонт разсякъл най-гладката и изпращаща най-много отблясъци част от скалата. Понеже не получил благодарност, в гнева си той предприел отмъщение спрямо ликийците, но бил усмирен от жените.
   Причината, която Нимфид[159] е споменал в четвърта книга на труда си „За Хераклея“, е най-малко митична. Той казва, че Белерофонт убил див глиган, който унищожавал и животните, и реколтата в земята на ксантийците[160], но не получил никаква отплата. След като Белерофонт призовал Посейдон с проклятие към ксантийците, цялата равнина се покрила със солни кристали и била напълно опустошена, защото почвата станала солена. Това продължило, докато Белерофонт не проявил уважение към умоляващите го жени и не помолил Посейдон да прекрати гнева си. Ето защо ксантийците имат обичай да се наричат по имената на майките, а не на бащите си.

   10. Жените от Салмантика

   Преди да тръгне на поход срещу Рим, Ханибал, син на Барка, започнал нападение в Иберия срещу един голям град, Салмантика[161]. Обсадените първоначално се уплашили и се споразумели с него да направят каквото им бъде наредено, като дадат на Ханибал тридесет таланта сребро и триста заложници. Но когато той прекратил обсадата, те променили мнението си и не направили нищо от онова, за което се договорили. Затова той се върнал отново и заповядал на войниците си да нападнат града с обещанието после да го разграбят. Варварите се изплашили до краен предел и се съгласили свободните граждани да излязат от обсадата, облечени само по химатион[162], и да изоставят оръжията, имуществото, робите и града си. Като смятали, че враговете ще претърсят всеки излизащ мъж, но тях няма да ги докоснат, жените взели мечове, скрили ги и се втурнали навън заедно с мъжете си. Когато всички излезли, Ханибал ги задържал в покрайнините на града, като им сложил за пазачи масесилийци[163]. Останалите войници се хвърлили вътре в безпорядък и започнали да разграбват града. Понеже се карала много плячка, масесилийците не можели да устоят да гледат това и не обръщали внимание на задължението си на пазачи, а негодували и започнали да се отдалечават, за да вземат участие в облагата. В това време жените извикали мъжете си и им предали мечовете. Някои от тях и сами нападнали пазачите. Една измъкнала копието на преводача Банон[164] и го ударила с него, но той се оказал облечен с броня. Като убили част от останалите, а други обърнали в бягство, мъжете се измъкнали вкупом заедно с жените си. Когато научил това и се устремил да ги преследва, Ханибал убил изостаналите. Другите се добрали до планината и за момента избягали, но после му изпратили молба и той ги върнал в града, като получили неприкосновеност и човешко отношение…

   [1] Артаксеркс II Мнемон (Паметливи), син на Дарий II и Парисатида, живял от 436 до 359 г.пр.Хр. Той се e възцарил в 404 г.пр.Хр. и е известен с това, че смазал съпротивата на брат си Кир, а също и въстанието на спартанците през 366–358 г.пр.Хр. – Всички бележки под линия са на преводачите.
   [2] Марк Улпий Траян (53–117 г.пр.Хр.) става римски император в 98 г.пр.Хр. Освен с военните си походи, разширили границите на Римската империя, император Траян е известен с човеколюбието си и не е случайно, че Плутарх посвещава своята сбирка от остроумни слова именно на него.
   [3] Древен спартански цар, на когото се приписват строгите закони и порядки, установени в Спарта. Сведенията за него са легендарни и противоречиви; обикновено го отнасят към IX в.пр.Хр.
   [4] „Животописи“ или по-точно „Успоредни животописи“ е заглавие на съчинение на Плутарх, в което се разказват биографиите на бележити мъже от гръцкия свят в съпоставка с биографиите на прочути римляни, представени по двойки. Деветнадесет от общо двадесет и трите двойки биографии завършват със специална глава, обобщаваща и сравняваща характерите на тези хора, изиграли голяма роля в развитието на античното общество. Това е в синхрон със схващането на Плутарх, че моралът е предмет на възпитание и всяко нещо, което води към добродетел, трябва да се познава и да се следва.
   [5] Грифонът е митично същество с тяло, задни крака и опашка на лъв, а с предни крака, глава и крила на орел.
   [6] Кир Стари (559–529 г.пр.Хр.), син на Камбис от династията на Ахеменидите, основател на Персийската империя.
   [7] Дарий I Велики (521–485 г.пр.Хр.), цар на Персия от около 550 г.пр.Хр., трети по ред в династията на Ахеменидите. Той управлява империята по време на нейния разцвет, когато в границите ѝ влизат Западна Азия, част от Балканите, почти цялото черноморско крайбрежие, части от Централна Азия до Индийската долина, части от Северна Африка, включително и Египет, Източна Лидия и крайбрежен Судан. По време на Гръко-персийските войни гърците го побеждават в битката при Маратон (490 г.пр.Хр.).
   [8] Ксеркс се изкачил на престола през 485 г.пр.Хр. на около 36 годишна възраст. Водил войни с гърците, като му се отдало да разори цяла Атика след победата си при Термопилите (480–479 г.пр.Хр.), в която загинали спартанските войни-герои под предводителството на Леонид. Бил обаче и победен в няколко големи битки – при Саламин (480 г.пр.Хр.), при Платея (479 г.пр.Хр.), при Микале (479 г.пр.Хр.). Особено важна била двойната победа на гърците по суша и по море при река Евримедонт (468 г пр.Хр.), след което персите вече не смеят да навлязат в Егейско море.
   [9] Според гърците заради тази постъпка персите почитали Зопир като благодетел на народа, който отстъпвал първото място в това само на Кир Велики.
   [10] Легендарна царица, която някои изследователи смятат за действително съществувалата Шамурамат, съпруга на асирийския владетел Шамши-Адад V (IX в.пр.Хр.). С нейното име се свързват прочутите висящи градини във Вавилон (висящите градини на Семирамида), едно от седемте чудеса на античния свят.
   [11] Област от Персийската империя между Согдиана и на север и Арахозия на юг.
   [12] Вж. бел. 8.
   [13] Традицията отнася въстанията на вавилонците към времето на Дарий I (първото въстание е през октомври-декември 522 г.пр.Хр. и с неговото потушаване е свързана разказаната по-горе история на Зопир, а второто избухва през август-ноември 521 г.пр.Хр.).
   [14] Хитон – долна дреха, риза.
   [15] Областта около град Атина в Гърция.
   [16] Петият цар на Персия от 465 до 424 г.пр.Хр.
   [17] Дарейки или дарики – златни монети, сечени в Персия от Дарий I до времето на Александър. Равни са на приблизително 20 атински драхми.
   [18] Персийски сатрап и пълководец, вторият син на великия цар Дарий II (упр. 423–405 г.пр.Хр.) и на Парисатида. През 424/423–401 г.пр.Хр. Той се опитва да узурпира властта на брат си Артаксеркс II Мнемон. Загива в битката при Кунакса през 401 г.пр.Хр.
   [19] Артаксеркс II Мнемон е цар на Персия в периода 404-359 г.пр.Хр.
   [20] Древноирански бог, вплетен в религията на пророка и философ Зороастър (Заратустра) бог на договорите, светлината и космическия ред, закрилник на истината, пазач на стадата, реколтата и водата.
   [21] Вж. бел. 1.
   [22] Оронт, известен като Ерванд I (401–344 г.пр.Хр.), е арменски цар и сатрап на Западна и Източна Армения, включително на Софена и Митани. Женен е за дъщерята на Артаксеркс II Родогуна. В края на войната с кипърския град Саламин сключил с царя на града Евагор I (ок. 411–374 г.пр.Хр.) изгоден за кипърския владетел мирен договор, за което бил осъден и изпаднал в немилост.
   [23] Предводител на елинските наемници при персите по времето на Дарий III. Роден е ок. 380 г.пр.Хр. на о. Родос и умира през 333 г. пр.Хр. на о. Лесбос.
   [24] Дарий III Кодоман (380–330 г.пр.Хр.) е последният персийски владетел от рода на Ахеменидите.
   [25] Александър Македонски.
   [26] Войната на елините срещу Троя през XII в.пр.Хр.
   [27] Митичен тракийски цар, епоним на гр. Полтимбрия, дн. Енос (Енез) в областта на Одрин.
   [28] Другото име на Парис.
   [29] Хубавата Елена, съпруга на спартанския цар Менелай, похитена от троянския принц Парис – Александър.
   [30] Първият известен от литературата владетел на тракийското Одриско царство, най-вероятно управлявал кр. на VІ – нач. на V в.пр.Хр.
   [31] Вторият по ред цар на тракийското Одриско царство (431 до 424 г.пр.Хр.).
   [32] Име на няколко царе на тракийското племе одриси. Тук вероятно става дума за Котис Ι, който царува в периода 384–360 г.пр.Хр.
   [33] Цар на скитите, срещу когото около 513 г.пр.Хр. организирал военен поход персийският цар Дарий Ι (вж. бел. 7).
   [34] Един от най-могъщите царе на Скития (ок. 429–339 г.пр.Хр.), който загубил властта и живота си от ръката на Филип II Македонски в 339 г.пр.Хр.
   [35] Филип II Македонски (управлявал 356–336 г.пр.Хр.), македонски цар, бащата на Александър Велики, отличен пълководец и политик, който наложил хегемонията си над елинския свят.
   [36] Цар на скитите, живял в периода ок. 130–114/113 г.пр.Хр.
   [37] Тиран е едноличен владетел, който е получил властта със сила и по стечение на обстоятелствата, а не на основата на законите и традициите. Тиранът Гелон е едноличен владетел на Гела (491–483 г.пр.Хр.) и на Сиракуза (485–478 г.пр.Хр.). Предполага се, че е живял в периода ок. 540–478 г. пр.Хр.
   [38] Древен елински град, халкидско-дорийска колония, основана през 648 г.пр.Хр. Намирал се е в Северна Сицилия на мястото на днешната станция Буонфорнело на железопътната линия Палермо–Месина. Битката при Химера се състояла в 480 г.пр.Хр. и в нея гърците удържали победа.
   [39] Гръцки бог, син на Уран и Гея. Той свалил от власт баща си и се възцарил над братята и сестрите си, известни в митологията като титани и олицетворяващи природните стихии.
   [40] Тиран на Гела и Сиракуза в периода 478–467 г.пр.Хр.
   [41] Древногръцки философ, поет и религиозен мислител от град Колофон в Йония в Мала Азия (570–475 г.пр.Хр.). Бил срещу митологизма у епическите поети Омир и Хезиод.
   [42] Според традицията Омир е най-древният елински и изобщо античен поет, чието име е свързано с най-стария литературен род на гърците – героическия епос. Живял е вероятно около VIII–VII в.пр.Хр. Автор е на двете големи епически творби „Илиада“ и „Одисея“.
   [43] Гръцки комически поет (540–448 г.пр.Хр.), родом от остров Кос, но живял в Сицилия.
   [44] Владетел на Сиракуза (405–367 г. пр.н.е).
   [45] Военачалник на войските на античните градове-държави. В Атина народното събрание избирало 10 стратези, които се редували да командват.
   [46] Талант – мярка за маса и парична единица, в различните мерни системи варира между 26 и 37 кг.
   [47] Владетел на Сиракуза в периода 367–343 г. пр.Хр.
   [48] Софист, ученик на Брисон от Мегара. Смята се, че е един от учителите на Дионисий Млади.
   [49] Прочут гръцки философ (427–347 г. пр.Хр.), ученик на Сократ, основател на Академията в Атина.
   [50] Тиран на Сиракуза в периода 318–289 г. пр.Хр. и цар на Сицилия в периода 304–289 г. пр.Хр.
   [51] Остров Итака в Йонийско море, родното място на Одисей, който ослепил циклопа Полифем, който пасял стадата на сицилийците.
   [52] Гръцки политик и философ (408–354 г.пр.Хр.), последовател и приятел на Платон, който освободил Сиракуза от властта на Дионисий и станал за известно време тиран на неговото място.
   [53] Архелай I, македонски цар (413–399 г. пр.Хр.).
   [54] Прочут поет и драматург от Атина (484–406 г.пр.Хр.), автор, който разчупва канона на старогръцките трагедии и затова получава по-голямо признание от по-късните поколения. Прекарал последните години от живота си в двора на Архелай.
   [55] Гръцки философ и учен-енциклопедист (ок. 37–287 г.пр.Хр.), ученик и приятел на Аристотел, след чиято смърт ръководи перипатетическата школа в Атина.
   [56] Филип II Македонски, вж. бел. 35.
   [57] Вж. бел. 45.
   [58] Селище в Беотия. Битката при Херонея се състояла в 338 г.пр.Хр.
   [59] Известен гражданин на Олинт, който предал своя град на македонците през 347 г.пр.Хр.
   [60] Гръцки град близо да полуостров Палене, най-западния ръкав на Халкидическия полуостров.
   [61] Тива е град в Беотия. Заложничеството на Филип в Тива е в 368–365 г.пр.Хр.
   [62] Заедно с още двама мъже поставен от Филип през 343 г. пр.Хр. за тиран на Еритрея на о. Евбея.
   [63] Великият гръцки философ и учен-енциклопедист от Стагира (384–322 г.пр.Хр.) е основател на перипатетическата школа в атинския гимназион Ликей. Той е ученик на Платон и учител на Александър Велики Македонски.
   [64] Антипатър (397–319 г.пр.Хр.) е един от най-великите пълководци през последните десет години от управлението на Филип ΙΙ Македонски.
   [65] Македонски благородник, приятел и управител на хазната на Александър Велики при похода му против Ахеменидското царство. Починал в 323 г.пр.Хр.
   [66] Македонски пълководец, служил при Филип II Македонски и Александър Велики Македонски. Известно е, че е роден в Македония около 400 г.пр.Хр. През 330 г.пр.Хр. е убит по подозрение за участие в заговор, преди да успее да се защити.
   [67] Царица Олимпиада (375–316 г.пр.Хр.), дъщеря на Неоптолем I, цар на Епир.
   [68] В знаменитата реч на Перикъл в чест на загиналите в първата година на Пелопонеската война атиняни историкът Тукидид („История“, ΙΙ, 45) е написал: „Ако трябва да спомена нещо за доблестта на жените, които сега ще бъдат вдовици, ще отбележа всичко с един кратък съвет: голяма ще бъде славата ви, ако не станете по-слаби от свойствената си природа, а също и на тази от вас, за чиято добродетел или укорително поведение се говори най-малко сред мъжете“.
   [69] Делфийска жрица, стояща начело на жриците на делфийския Дионис (Вж. J. Jannoray. Inscriptions delphiques d’époque tardive. BCH, LXX, 1946, стр. 255–259), която в младостта си вероятно е била служителка на култа на Изида. На тази Клея Плутарх посвещава и трактата си „За Изида и Озирис“.
   [70] Горгий от Леонтини в Сицилия (ок. 483–376 г.пр.Хр.) е гръцки ретор и софист, ученик на Емпедокъл. Откъде са споменатите тук негови мисли, не е известно.
   [71] Леонтида не е известна от други източници.
   [72] Цитат от драмата на Еврипид „Херакъл“, стих. 673–674. В оригинала мястото на Харитите и Музите е разменено.
   [73] Представители на три поколения знаменити гръцки художници от началото, втората половина и края на IV в.пр.Хр.
   [74] Известна старогръцка лирическа поетеса от Ерезос или Митилена на о. Лесбос (ок. VII-VI в.пр.Хр.).
   [75] Старогръцки лирически поет от о. Теос (VI в.пр.Хр.). Бил е учител на сина на самоския тиран Поликрат, а след това се подвизавал и в Атина при сина на тирана Пизистрат Хипарх.
   [76] Събирателно название на пророчица. Хераклит и Платон споменават само една сибила. С времето броят на описаните сибили достига десет. Лактанций ги изрежда, като спазва римската традиция да ги назовава по името на мястото, където пророкуват: Персийска, Либийска, Еврейска, Делфийска, Кумеска, Еритрейска, Самийска, Хелеспонтска, Фригийска и Тибуртинска.
   [77] Бакид е митологическа фигура на прорицател. Известни са Бакид от Беотия, Бакид от Аркадия и Бакид от Атика, а пророчества под това име се разпространяват в Гърция още през VI–IV в.пр.Хр.
   [78] Вж. бел. 10.
   [79] Събирателно име на легендарен египетски цар, което се явява в различни варианти. Приписват му се завоюването на цяла Азия, Европа до Тракия, Асирия, Мидия, Етиопия, Бактрия и др., както и създаването на много закони. Йосиф Флавий го отъждествява със Сисак (Сусакима) в Библията. Манетон и по-късните тивански жреци го приравняват към Рамзес II (ХIII в.пр.Хр.), когото галено са наричали Сесту-Ра.
   [80] Танаквил (починала след 579 г.пр.Хр.) произхождала от знатен етруски род и била омъжена за Луций Тарквиний Приск (Стари), петия по ред цар на римляните, управлявал от 616 до 579 г.пр.Хр. След смъртта на мъжа си издигнала на престола Сервий Тулий, известен със своята мъдрост и важни реформи, управлявал от 578 до 535 г.пр.Хр.
   [81] Сервий Тулий (вж. предходната бележка).
   [82] Порция е дъщеря на римския политик Марк Порций Катон Млади (вж. бел. 360) и Атилия. Вторият ѝ съпруг е Брут, убиецът на Цезар. Има сведения, че тя е знаела за заговора срещу Цезар и за да докаже на съпруга си, че може да ѝ вярва, си причинила жестока рана. Починала е през 42 г.пр.Хр., като вероятно се е самоубила след смъртта на Брут.
   [83] Вж. бел. 399.
   [84] Вж. бел. 231.
   [85] Вж. по-долу разказа за Тимоклея.
   [86] Вж. бел. 133.
   [87] Аякс Теламонид е цар на о. Саламин и е един от най-храбрите войни, участвали в Троянската война.
   [88] Според гръцката митология Одисей е цар на о. Итака. Неговата съобразителност, жажда за приключения и хитрост му донасят голяма слава, особено след като дава идеята за построяването на огромния кон, заради който троянците разрушават стените на града си и така загубват войната.
   [89] В гръцката митология Нестор е цар на Пилос. Участвал е в похода на Аргонавтите и в Троянската война, където се проявява със своята мъдрост, сладкодумие и добри съвети.
   [90] Вероятно става въпрос за Марк Порций Катон Стари (вж. бел. 292).
   [91] Вж. бел. 186.
   [92] Сравняваната с Алкестида Ирина не може да бъде идентифицирана.
   [93] Митологическа фигура, главна героиня от едноименна трагедия на Еврипид. Тя е дъщеря на царя на Иолк Пелий и съпруга на царя на Фера Адмет. Съгласила се да умре вместо своя съпруг, но била спасена от Херакъл.
   [94] Римска матрона, дъщеря на Публий Корнелий Сципион Африкански Стари (вж. бел. 269), жена на римския военачалник, политик и дипломат Тиберий Семпроний Гракх (220–около 150 г.пр.Хр.) и майка на прочутите политически деятели, народни трибуни и реформатори Тиберий (ок. 163–133 г.пр.Хр..) и Гай (153–121 г.пр.Хр.) Гракх.
   [95] Вж. бел. 67.
   [96] Град, разположен на полуостров, наричан в древността Троада, който се намира в най-западната част на Мала Азия на крайбрежието на Егейско море край пролива Дарданели (днес близо до Чанаккале). За неговите богатства и за връщането на гръцката царица, жена на Менелай, хубавата Елена, се води Троянската война, описана в епическата поема на Омир „Илиада“.
   [97] В този разказ Плутарх следва една по-късна версия, използвана от Вергилий в „Енеида“, докато по-ранната се отнася за гръцки моряци и техните пленнички от Троя.
   [98] Река Тибър е третата по дължина река в Италия. Тя извира от Апенините, тече през областите Умбрия и Лацио, преминава през Рим и се влива в Тиренско море.
   [99] Древно италийско племе, населявало региона Лациум Ветус (Стари Лациум), грубо съвпадащ с южната част на днешната административна област Лацио, включваща и Рим.
   [100] Жените, жителки на Фокида – област в Централна Гърция. Намира се около планината Парнас, където е Делфи, най-важният оракул в древния свят. Граничи с Етолия, Тесалия и Беотия. 
   [101] Град на главния път от Тесалия към Фокида.
   [102] Част от „Успоредни животописи“ на Плутарх, която не е запазена.
   [103] Жителите на област Тесалия в Северна Гърция.
   [104] Въпросната война станала малко преди нашествието на Ксеркс в 480 г. пр.Хр.
   [105] Древногръцката богиня на лова, на плодородието, на женското целомъдрие и покровителка на всичко живо.
   [106] Празник, който се чествал с лов на елени. Думата буквално означава “прострелване на елени“.
   [107] Жителите на о. Хиос, който се намира в Егейско море.
   [108] Местоположението на Левкония е неизвестно.
   [109] Жители на йонийска Корония, чието местоположение е неизвестно.
   [110] Жители на Еритра, един от дванадесетте града на Йонийския съюз в областта Йония в Мала Азия.
   [111] Тъй като Еритра се намира срещу о. Хиос, жителите ѝ често враждували с хиосците. Предполага се, че войната за Левкония се е водила през VII в.пр.Хр.
   [112] Вж. бел. 14.
   [113] Филипп V, цар на Македония от 221 до 179 г.пр.Хр. Принадлежи към династията на Антигонидите и е син на цар Деметрий II (239–229 г.пр.Хр.). Той обсаждал Хиос в 202–201 г.пр.Хр. по време на войната срещу Египет и Родос за контрол над Егейско море. Точно тогава на Хиос имало дългогодишно въстание на робите, което Филип се опитал да използва.
   [114] Аргос е най-големият град в областта Арголида в Пелопонес. Той е един от градовете в света, които са населявани най-дълго без прекъсване.
   [115] Спартански цар от рода на Агидите (починал ок. 489 г.пр.Хр.).
   [116] Походът срещу Аргос се състоял ок. 494 г.пр.Хр. Той е описан от Херодот („История“, VI 75–83), без да се споменава за Телесила. Вероятно легендата за нея е създадена по-късно от патриотично настроени аргоски историци (например Сократ Аргоски, който е писал в III–II в.пр.Хр.), а в съответствие с нея през III в.пр.Хр. в Аргос била поставена статуя на Телесила, която е видял Павзаний („Описание на Елада“ II 20, 8).
   [117] Сократ Аргоски (вж. предходната бележка).
   [118] Спартански цар от рода на Еврипонтидите, царувал в Спарта от 515 г.пр.Хр. до 491 г. пр.Хр. 
   [119] Спори се дали Памфилиакон е квартал или светилище в Аргос, но няма яснота какво точно е представлявало това място.
   [120] В микенската епоха Ениалий е самостоятелно гръцко божество. В класическата гръцка митология е епитет на Арес.
   [121] Хермей, четвъртият месец, съвпадал приблизително с октомври.
   [122] „Безсрамия“.
   [123] Дълга до кокалчетата на краката женска дреха.
   [124] Разказът у Херодот „История“, II, 83) всъщност е по-различен. Според него след загубата на толкова много мъже робите започнали да се разпореждат с всичко в Аргос, като управлявали, докато децата на убитите в битката пораснали, изгонили робите и отново спечелили властта в Аргос.
   [125] Буквално „хора, живеещи наоколо“. Периеките са автономно население в Спарта, което не се числяло към гражданите. Живеели по крайбрежието и в планинските райони. Били задължени да участват в армията, били икономически независими и имали право да се придвижват свободно без специално разрешение. Подобни групи от населението е имало и в други държави като Аргос и Елида.
   [126] Т.е. въпреки че заради храбростта си по време на битката са си спечели уважение, равностойно на това на мъжете, които са истински граждани на Аргос, а не периеки. В казаното все пак има и известна доза ирония.
   [127] Последният цар на Мидия (от 585 до 550 г.пр.Хр.). 
   [128] Древен народ, вероятно с ирански произход, населявал областта Мидия, намираща се на територията на днешните Северозападен Иран и Югоизточна Турция.
   [129] Кир Стари (вж. бел. 6). Последвалата по-късно победа на цар Кир над мидийците се пада ок. 550 г.пр.Хр.
   [130] Вж. бел. 622.
   [131] Ох е прозвище на предпоследния персийски цар от династията на Ахеменидите Артаксеркс III (управлявал от 359 до 338 г.пр.Хр.).
   [132] Александър Велики.
   [133] Близки по език и материална култура племена с индоевропейски произход, населяващи голяма територия в Западна и Централна Европа.
   [134] Походът на Ханибал (вж. бел. 260) през южна Галия срещу Италия е в 219 г.пр.Хр.
   [135] Жителите на Картаген (финикийска държава със столица едноименен град, намираща се в Северна Африка, приблизително на територията на съвременен Тунис). За Нови Картаген вж. бел. 270.
   [136] Вж. бел. 353.
   [137] Мелос или Милос е остров от групата на Западните Циклади в Егейско море.
   [138] Като изключим този разказ, нищо друго не се знае за този мъж.
   [139] Кария е област в Западна Анатолия в Мала Азия. 
   [140] Не е известно къде точно на територията на Кария се е намирал град Криас.
   [141] Основната горна дреха на древните гърци, дълго наметало от правоъгълно парче плат.
   [142] Смята се, че по-късно тиренците се преселили в Италия и започнали да се наричат етруски.
   [143] Лемнос или Лимнос е осмият по големина гръцки остров в северната част на Егейско море.
   [144] Имброс или Имврос е днешният о. Гьокчеада в северната част на Егейско море
   [145] Браврон се намира на около 38 км от Атина и е известен със забележителното светилище на Артемида, наричана по мястото Артемида Браврония.
   [146] Разказът за тиренските жени се отнася към времето на преселението на дорийците (Χ–IX в.пр.Хр.) от Пелопонес към Крит, Тера, Мелос и други острови.
   [147] Днес Матапан, нос на южния край на Лакония с храм на Посейдон и пещера, която според преданието водела до подземното царство.
   [148] Вж. бел. 189.
   [149] Най-високата планинска верига в Пелопонес. Най-високият ѝ връх Профитис Илияс (Пророк Илия) е с надморска височина 2407 м.
   [150] Тиренци и пеласги се наричало догръцкото население на Гърция и Егейските острови, без да се прави някаква разлика между тези племена.
   [151] Няма други сведения за тези мъже.
   [152] Град в северната част на о. Крит.
   [153] Град в северната част на Крит, на около 10 километра от морето.
   [154] Област в Югозападна Мала Азия.
   [155] Ликийски цар, чиито синове, Атимний и Марис, участвали в Троянската война и били убити от синовете на Нестор. Той възпитавал митичното чудовище Химера, което имало глава и шия на лъв, туловище на коза и опашка във вид на змия.
   [156] Град в мизийска Троада в подножието на планината Ида.
   [157] Митът разказва, че цар Прет изпратил Белерофонт при Иобат с надеждата ликийският цар да го погуби. Царят поръчал на Белерофонт да убие чудовището Химера, което той направил с помощта на крилатия кон Пегас. Героят извършил и други подвизи, но не получил веднага наградите, които заслужил. Плутарх обаче не повтаря мита, а се стреми да представи четири други, по-вероятни версии.
   [158] В гръцката митология Посейдон е вторият син на Кронос и Рея и е бог на моретата.
   [159] Нимфид Хераклейски, историк от Хераклея Понтика (починал след 246 г.пр.Хр.).
   [160] Жители на гр. Ксант, който се е намирал на територията на днешните области Мугла и Анталия в Турция. Той е някогашната културна и търговска столица на древна Ликия, която през вековете е бил превземана и процъфтявала под управлението на перси, македонци, гърци и римляни.
   [161] Походът на Ханибал срещу Саламантика (днес Саламанка в Западна Испания) се осъществил в 220 г.пр.Хр., т.е. преди похода срещу Рим.
   [162] Вж. бел. 640.
   [163] Мавританско племе във войската на Ханибал.
   [164] Нищо повече не се знае за този мъж.