Начало Книги Нужда от смирение
Книги

Нужда от смирение

1237

Разговор с Красимир Нейков за втората му стихосбирка „Последен кадър“ (Издателство за поезия „ДА“, 2023 г.) 

светлината се протяга
през прозореца
спуска се парадно
пронизва цялата стая
трепти ниско
точно над леглото
между две усмивки
денят те докосва
неканен

Да започнем нашия разговор от целостта на книгата. Това е стихосбирка с фабула. Главен герой е самотата. Започваш постепенно с това как светлината се протяга, преминаваш през светлината на отсъствието, където няма въпроси, и накрая затваряш клепачи. Как се роди тази книга? 

В известен смисъл всяка една поезия се ражда от някаква липса, от пропуснати, несъстояли се моменти. Това са нещата, които ме провокират силно и чиито вибрации стоят в основата на книгата. Дори когато в отделни текстове тонът и настроението не са минорни, тяхната мимолетност и краткотрайност, неспособността да задържим щастието, което понякога съвсем случайно ни застига, също натежават.

Това е книга за болката, раздялата, за загубата, за липсата и тишината, за невъзможността да си цял. Ти обаче описваш всички тези силни емоции съвсем минималистично, изчистено, оставяш бурята да се разрази в читателя. Това е особено общуване с читателя, близко до източното. Какво ти носи това?

Интимността в поезията, а и големите теми, с които се занимава, предпоставят деликатност в общуването с читателя. Характерният минимализъм запазва само чистата емоция в текста, мисля, че така го прави по-силен и въздействащ. А говорейки открито с читателя за тази емоционална буря, поражда чувство за споделеност, че не си сам в болката.

в светлината на отсъствието
сред последните пчели
на юли
в цветния прашец на лятото
съм приютен бездомник
изгубено дете
в света на големите
което отново тегли
празната каруца след себе си
препъва се по каменистите терени
потъва в рохката пръст
крачи с усмивка
и вече не задава въпроси
на никого 

Може да се каже, че това е любовна поезия, но след като любовта си е отишла. Показваш едно друго лице на любовта. Раната на любовта. Ти я изследваш, не бягаш от нея.

Ще си позволя тук да не се съглася с теб по отношение на това, че в книгата показвам само тъжния образ на любовта. Напротив, в първата част на книгата се говори за една състояла се любов, която преминава постепенно през всички етапи и след „изригването на вулкана“ се разпада на малки късчета, докато накрая отново се ражда в ново очакване.

Кое е за теб онова, което не се назовава, а се знае и защо е нужно да се пише за него, без да се изрича?

Ако очакваш от мен да го назова точно сега, рискуваме и двамата да се превърнем във виновниците, развалили цялата тази магия. Има невидими неща в общуването между двама души, които само те улавят. В този смисъл може би не знаем и точния отговор на въпроса.

всички онези малки неща
скрити детайли на времето
онова което не се побира
в ириса на окото
не се назовава
но и двамата знаем

Може да поговорим за езика. За езика и за тялото, защото като че ли в тези стихове те са едно. Езикът, с който описваш и преживяваш, е много изчистен, оголен, какво ти дава този минимализъм?

В свят, страдащ от грандомания, мисля, че имаме все повече нужда от смирение, от необходимост да забавим малко темпото, дори да послушаме тишината на моменти. В този смисъл не считам за особено полезно и важно прекаленото говорене, особено в поетичен текст. Опитвам се в своето писане да акцентирам върху малки детайли от човешката душевност, в частност нейната уязвимост и ранимост, а тази чупливост изисква да бъдеш особено предпазлив. Както казвам и в самата книга, „няма място за излишни метафори“.

имаш собствен език и тяло
материя която искам да узная
от горе до долу
да проучвам изследвам
картата на твоето щастие
докато те накарам да прелъстиш
неопитността ми
да я направиш своя собствена
експедиция
като озверели хищници
да отделяме слюнка
да разкъсваме плячката
да капят сокове
да ни отровят
завинаги

Занимава те въздушното и ако мога да начертая посоки на тези стихове – посоката им е нагоре и надолу. Земното и небесното.

Живеем в особено време, в което земното е само материя, нищо повече. Затова предпочитам да не навлизам по-детайлно там. За мен е по-важно как чрез действията и постъпките си, макар и откъслечно, се опитваме да бъдем добри човеци, да съхраняваме ценностите и така да се доближим до небесното. Да оставим някаква следа за краткия период на нашето съществуване, която следващият порив на вятъра няма да е способен да заличи. Това би имало смисъл след нас.

всяка година все по-малко
все по-оскъдни в думите
разсеяни като кислород
във въздуха на хиляди метри
надморска височина
не приличат на себе си
високо в небето
падат
съвсем човешки

Времето е болезнено в тези стихотворения – промяната наранява. Следва бедствие. И ти дишаш през това. Наблюдаваш как минава. Какво е времето за теб и как те вълнува? Защото, струва ми се, го преживяваш болезнено. Може би това е време на преход, на промяна, време на сътресения. Можеш ли да кажеш повече за времето, в което си писал тези стихове, и дали то ти е повлияло.

По-голямата част от стихотворенията, които намериха място в книгата, са писани през последните няколко години, когато светът бе разтърсен от разразилата се COVID пандемия. Това бе твърде рязка и неочаквана промяна за всички нас. Несъмнено чувството на страх и несигурност, липсата на социални контакти, нарушаването на всекидневната рутина дори по някакъв начин са се пренесли и в книгата. Поезията винаги е била социална и е отразявала промените в своето време. Така е било, така и ще бъде.

Постепенно, когато четеш тези стихове, навлизаш в ужаса, страха, тревожността. В тази книга пустотата и страхът вървят ръка за ръка. Какво ти дават езикът и поезията, описвайки тези моменти?

Чувствата, които остават прекалено дълго в теб самия и са причина да те променят по някакъв начин, са именно споменатите от теб. Ако допуснеш те да се задържат прекалено дълго, рискуваш да бъдеш обсебен, да не знаеш как и в каква посока да поемеш. Ето тук идват езикът и поезията, които те приютяват и продължавате заедно – хванати ръка за ръка.

ранните часове на деня
продължителното звънене
онова вътрешно безпокойство знаеш
нещо лошо трябва да се е случило
ненадейно да е преобърнало света
и теб
да е изригнало стоварило
всички уплашени погледи
отворени в ужас усти
като прегръдката на
вулканична лава топла
червена и черна която
изстива по теб
бавно
възкръсваш
като висока скала като
тъжна неделя

Има едно стихотворение, посветено на Димо Стоянов, разкажи за него.

С Димо от група P.I.F. ни свързва нещо много интересно, което повечето хора не знаят. И двамата назад през годините сме били част от пантомимния куклен театър „Щурче“. Харесвам изключително много неговото творчество, почти не съм пропускал концерт на групата. Бях съкрушен, когато разбрах, че не е успял да пребори COVID болестта. Все още ми е трудно да го приема, тъй като го чувствах много близък.

Колело

На Димо Стоянов 

Декември обича да режисира пиеси
първо ти поднася тъжна музика
унася те спокойно провлачено
грамофонът забива иглата си
дълбоко болезнено преднамерено
свири непозната мелодия
липсват лебеди на тази сцена
диамантеното сърце няма сили
да запее
да изкрещи високо
да разруши декорите
в цялото небе море небе
само колелото се търкаля
в безкрая на тъгата
свистят бясно педалите
които не спирам
да въртя в обратна посока
облякъл тъжния костюм на понеделника
се питам кой съм

Учим ли се от повторенията и от опита, който имаме? Да поговорим за мотото на книгата: 

Вятър вее към юг и отива към север,
върти се, върти се в своя път и пак
почва своите кръгообращения.
Екл. 1:6

Ключът към осмислянето на самата книга е именно използваният епиграф в началото – един цитат от Библията, Книгата на Еклисиаста, който идва да ни каже, че „всички работи, които се вършат под слънцето, са суета и гонене на вятър“. Тук се връщам отново на казаното по-рано, че хората имаме нужда от смирение, защото кръгообращенията на вятъра и времето познават вечността, но не я намират в делата на хората. И ако трябва да отговоря конкретно на въпроса ти, нито се учим от повторенията, нито от грешките, които допускаме по пътя си. Човечеството се намира на улица без изход.

Какво би заснел с последния кадър?

Бих заснел тишината, в най-чистата ѝ форма.

Красимир Нейков е роден през 1992 г. във Варна. Завършва Първа езикова гимназия и Юридическия факултет на Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Право“. Живее и работи като юрисконсулт в родния си град. В периода 2014–2016 г. е сред лауреатите на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ – Стара Загора, като през 2015 г. получава втора награда. С отличие е от Осмия национален конкурс за хайку на свободна тема (2015). Печели втора награда от Първия български кукай. През 2016 г. е носител на голямата награда на „Литературен вестник“ за млад автор в раздел поезия. Носител е на Първа награда в раздел поезия на второто издание на Националния литературен конкурс Георги Черняков (2016). Негови стихове са публикувани в „Литературен вестник“, сп. „Страница“, „Литернет“, сп. „Кръстопът“ и др. Автор e на стихосбирката „Естествени неща“, 2017 г. (Издателство за поезия „ДА“), номинирана в категория „дебют“ на четвъртите годишни награди на Литературен клуб „Перото“.

Радослав Чичев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БНР като един от водещите на предаванията „Гласът на времето“ и „Аларма“ по програма „Христо Ботев“. През март 2010 г. пиесата му „Колекционерката“ печели Първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова“ на Театър 199. През 2011 г. излиза първата му стихосбирка „От прашинката на деня“, за която през 2012 г. е отличен с бронзов Пегас на „Южна пролет“ в Хасково. През 2012 г. е победител на фестивала „София: Поетики“. Един от участниците в поетичното представление „4х4“, заедно с Ясен Василев, Мирослав Христов и Иван Димитров. През 2013 г. излиза втората му поетична книга „Сърцето на ловеца е лисица“. Следват още две : „5.6“ – 2016 г., и „Светкавици“ през 2019 г. Има още две поставени пиеси - независимото представление „Траевремене“ и радиопиесата „Звездата на Планк“. Един от авторите в подкаста „Градски детектив“. Работил е по три документални проекта: представлението на Студиото за документален театър Vox Рopuli „Невидими номер 3 – Дом“, радиосериала „Втората световна“ на БНР и радиопиесата „Сънят на сезоните“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display