Терминът „Нула Нула Нула“ е кодово название на най-чистия кокаин на пазара. Савиано е избрал това наименование за заглавие на забележителното си разследване (изд. ЕРА) за това как трафикът на кокаин въвлича света в сивата икономика и налага собствени порочни правила. Прочетете откъс от книгата.

След като разобличава тъмните сделки на неаполитанската мафия в знаменития си документален роман „Гомор”, Роберто Савиано е осъден на смърт от Камората. За да бъде предпазен, той е поставен под 24-часова охрана повече от 7 години. През това време опознава отблизо служителите на правоохранителните органи по света. Благодарение на тяхната информация, Роберто придобива детайлна представа за целта и мащаба на търговията с дрога и написва потресаващия репортаж „Нула Нула Нула“, в който изумително съчетава емоционалния си изказ с хладнокръвен геополитически анализ. Огромният документален материал, събран от Роберто Савиано, е представен с присъщата за автора страст, близка по своята сила до акта на самозапалване.

Терминът „Нула Нула Нула“ се използва за обозначаване на най-качественото бяло брашно. За наркотрафикантите това е кодово название на най-чистия кокаин на пазара. Роберто Савиано е избрал това наименование за заглавие на забележителното си разследване за това как трафикът на кокаин въвлича света в сивата икономика и налага собствени порочни правила и поквара. Белият прах е посипал планетата и ако не е под носа ни, той е пред очите ни. Той не е екзотика на криминалния живот, а част от всекидневието ни. Строителство, банки, необяснимо успешни бизнесмени и политици – във всяка точка на планетата, зад тях се проточва бялата нишка на коката. „Нула Нула Нула“ не разказва истории, а разкрива механизмите на съвременната световна икономика.

Роберто Савиано е журналист с рядко срещан кураж, интелектуална сила и висока нравственост, способен да види връзките между крайно различни на пръв поглед събития и умело да ги свърже в една единствена епична история. Обвинен е от бившия италиански премиер Силвио Берлускони в опозоряване на страната и липса на патриотизъм. След разследванията на неаполитанската полиция, италианският министър на вътрешните работи Джулиано Амато му назначава личен бодигард и го изпраща в Неапол. През есента на 2008 г. информаторът Кармине Шавоне, братовчед на затворника Франческо Шавоне – шеф на клана Касалеси, разкрива пред властите, че кланът планира да взриви Савиано и полицейския му ескорт по Коледа на магистралата между Рим и Неапол; в същия период Савиано обявява намерението си да напусне Италия, за да спре да живее като затворник и да започне животът си отначало.

На въпроса на Евронюз как се справя с напрежението от смъртната заплаха, Савиано отговаря:

„Рядко минава ден без някой да обяви смъртта ми. Но за да ми навредят, враговете ми първо трябва да угасят светлината, която медиите хвърлят върху мен. Защото това, което ме предпазва, е не само полицейската охрана – на която аз съм дълбоко благодарен – а също и интересът на обикновените хора и успехът на моята работа. Дори Шавоне каза в един вестник, че ще трябва да изчака вълната от популярност около мен да се разсее.

Евронюз: Все пак как успяваш всеки ден да живееш в страх?

Савиано: Не ме е страх. Чудесно осъзнавам, че те искат да си платя. Постоянно се опитвам да си представя как, кога и защо. Защото те никога няма да приемат, че някой, който е срещу тях, може да бъде силен! Тяхната стратегия е проста – опитват се да разрушат имиджа на човека, който ги напада, това е, което винаги са правили. Опитват се да те представят като луд, лъжец, клоун. Неотдавна това се опитаха да направят с мен. Ако могат да отправят това съобщение, че ти си никой, ставаш уязвим.

На 20-ти октомври 2008 г. шест носители на Нобелова награда и интелектуалци (Орхан Памук, Дарио Фо, Рита Леви-Монталчини, Дезмънд Туту, Гюнтер Грас и Михаил Горбачов) публикуват статия, в която декларират, че са на страната на Савиано срещу Камората, и мислят, че Камората не е просто проблем за сигурността и публичния ред, а също и за демокрацията. Те смятат, че италианското правителство трябва да предпази Савиано и да му помогне да води нормален живот. Подписите са събрани от сайта на италианския вестник „Ла република“.

„В днешния свят информацията не е сама по себе си обезпокоителна, понеже всичко може да бъде казано, всичко идва и си отива, много е трудно нещо да остане тайна. Истинското предизвикателство е тази информация да стигне до публика, да се превърне в обект на обсъждане, да бъде повтаряна и разбрана по-добре.“ – Роберто Савиано.

„НулаНулаНула“, Роберто Савиано, Издателство ЕРА, Превод от италиански: Таня Кольовска, София, 2014 г., 16 лв.

Нула Нула Нула

Посвещавам тази книга на всички карабинери,
които са ме охранявали.
Над 38 000 часа, прекарани заедно.
И за тези, които тепърва ще прекараме.
Навсякъде.

Никак не се боя,
че ще ме стъпчат.
Стъпканата трева
се превръща в пътека.

Блага Димитрова

КОКА 1

Този, който е седнал сега до теб във влака, използва кока – взел е тази сутрин, за да се събуди; или шофьо­рът на автобуса, който те откарва до дома ти, защото иска да работи извънредно, без да усеща как му се схва­щат вратът и гърбът. Най-­близките ти хора използват кока. Ако не е баща ти, тогава е майка ти, ако не е брат ти, значи е синът ти. Ако не е синът ти, тогава е шефът ти в офиса. Или твоята секретарка – тя шмърка само в събота, за да се забавлява. Ако не е шефът ти, тогава е жена  му – така се отпуска. Не е ли жена му, значи е любовницата – той й подарява кока вместо обици  с ди­аманти. Ако не са те, тогава е шофьорът на камиона – той докарва тонове кафе в баровете на твоя град и не би издържал всичките тези часове по магистралата, ако не взима от нея. Ако не е той, тогава е медицинската сес­тра, дето сменя катетъра на дядо ти и с коката всичко й изглежда по­-леко, дори нощните дежурства. Не е ли тя, тогава е бояджията, който освежава стаята на твоето гадже – започна от любопитство и в един момент се оказа затънал в дългове. Там, до теб, е този, който използва кока. Това е полицаят, който сега ще те спре; шмърка от години и очевидно всички са разбрали – пи­шат анонимни писма до началниците с надеждата, че ще бъде отстранен, преди да е направил някоя тъпотия. Ако не е той, значи е хирургът, дето сега се събужда, за да оперира леля ти и с помощта на коката може да порне дори шест човека за един ден, или адвокатът, при когото трябва да отидеш, за да се разведеш. Може да е съдията, който сега ще реши гражданското ти дело и не смята, че това е някаква слабост, а още един  начин да се наслаждава на  живота. Това е касиерката, която в момента ти продава лотарийния билет, а ти си мис­лиш, че той може да промени съдбата ти. Може да е дърводелецът, който монтира онази мебел, дето глътна месечната ти заплата. Не е ли той, тогава е момчето от ИКЕА, което ще ти сглоби  гардероба – ти сам за нищо на света няма да се справиш с това. Не е ли то, значи е домоуправителят от твоята кооперация, който ще ти звънне всеки момент. Това е електротехникът – точно сега премества контакта в спалнята ти. Или изпълните­лят  на авторски песни – слушаш го, за да си починеш. Взима кокаин свещеникът, при когото отиваш, за да изясниш можеш ли да се кръстиш, защото ще ставаш кръстник на племенника си и е глупаво, че ти самият все още не си минал през светото кръщение. Това са сервитьорите –ще те обслужват на сватбата следваща­та събота – ако не шмъркат, краката им няма да имат толкова много енергия часове наред. Ако не са те, тога­ва е чиновникът, дето току­-що одобри новите пешеходни зони – получава коката гратис, в замяна на услугите, които прави. Използва я момчето от паркинга – усеща радост единствено когато се е нашмъркало. Или пък архитектът, който преустрои виличката ти; употребява я пощаджията, който ти донесе писмото с новата дебит­на карта. Ако  не е той, значи е момичето от информа­ционния център; звънливото й гласче те пита с какво може да ти бъде полезна. Тази ведра радост, еднаква при всяко обаждане, е резултат от белия прашец. Ако не е тя, тогава е научният работник, който в момента е седнал от дясната страна на професора  ти и чака да те изпита. Става напрегнат от коката. Това е физиотерапевтът, който се опитва да ти оправи коляното – него коката го прави по-общителен. Централният напада­тел употребява кока, същият, дето отбеляза гол в края на срещата и така ти загуби един почти сигурен облог. Кока използва и проститутката, при която отиваш, пре­ди да се прибереш у дома, за да се разтовариш, защото вече не издържаш. Тя взима кока, за да не вижда кой е пред нея, зад нея, отгоре или отдолу. Кока взима жиго­лото, дето си го подари за своята петдесетгодишнина. И ти, и той. Коката му създава усещането, че е най-­го­лемият мъжкар. Кока употребява спаринг партньорът, с когото тренираш бокс, и инструкторът на дъщеря ти от фитнеса, психологът, при когото ходи жена ти. Кока използва най-­добрият приятел на мъжа ти, оня, дето години наред те ухажва, но никога не ти се е харесвал. Ако не е той, тогава е директорът на училището ти. Кокаин употребява училищната охрана. Агентът по недвижими имоти, дето закъсня точно когато ти успя да се освобо­диш, за да огледаш апартамента. Употребява я пазачът, който все още се опитва да прикрие плешивината си, докато всички вече си бръснат главите. Ако не е той, тогава е нотариусът, при когото изобщо не би искал да се връщаш – той употребява коката, за да не мисли за издръжките на изоставените си съпруги. Ако не е той, тогава е таксиметровият шофьор, дето ругае трафика, но после отново става весел.  Ако не е той, значи я взе­ма инженерът, когото си принуден да поканиш вкъщи, защото може би ще ти помогне да направиш скок  в ка­риерата си. Това е и пътният полицай, който в момента ти съставя акт и докато говори, непрекъснато се поти, въпреки че е зима. Или е момчето, което мие  прозор­ците и има черни кръгове около очите – взима заеми, за да си я купува; може да е онова хлапе, дето поставя на колите по пет листовки наведнъж. Това е политикът, който ти обеща търговски лиценз – онзи, когото избра­ха в парламента с помощта на твоя глас и на гласовете на твоите роднини, той е винаги нервен. Може да е и професорът, който те скъса на изпита при първото ти запъване. Или е онкологът, при когото отиваш на пре­глед – казаха ти, че е най­-добрият, и ти се надяваш, че ще може да те спаси. Когато шмърка, той се чувства всемогъщ. Или пък е гинекологът, дето забравя да за­гаси цигарата си, преди да влезе на визитация при жена ти – тя вече усети първите родилни болки. Това е твоят зет, който никога не е весел, или приятелят на дъщеря ти, който пък винаги е в настроение. Ако не са те, то­гава е продавачът на риба – подрежда по много красив начин рибата меч, или продавачът на бензин, който ви­наги разлива извън резервоара. Шмърка, за да се чувства млад, но не успява да напъха на  място дори мар­куча от колонката. Или личният ти  лекар – познаваш го от години и той винаги те пуска да влезеш пръв, без да чакаш на опашка, защото много добре знаеш какво да му подариш за Коледа. Употребява я портиерът от твоята кооперация, но ако той не взима кока, тогава е учителката, дето дава частни уроци на децата ти; препо­давателката по пиано на племенницата ти, художникът на костюмите за постановката, която ще гледаш дове­чера, ветеринарят, който лекува котката ти. Кметът, при когото беше на вечеря. Строителят на къщата, в ко­ято живееш, писателят, когото четеш, преди  да заспиш, журналистът, когото ще гледаш по новините довечера. Но ако, след като помислиш добре, твърдиш, че никой от  тези хора не употребява кокаин, или не успяваш да прецениш точно нещата, или лъжеш. А може би просто човекът, който употребява кокаин, си ти самият.

ЛЕКЦИЯТА

– Всички се бяха събрали около една маса, точно в Ню Йорк, недалече от тук.

– Къде? – попитах, без да се замислям.

Погледна ме, сякаш искаше да каже, че не вярва да съм чак такъв идиот и да задавам подобни въпроси. Ду­мите, които предстоеше да чуя, бяха един вид размяна на услуги. Преди няколко години полицията в Европа беше арестувала едно момче. Мексиканец с американски пас­порт. След като го върнали в Щатите, го оставили да се пържи на бавен огън, затънал в най­-различни далавери от подземния живот на града, предпазвайки се обаче от затвора. От време на време снасял по нещо и в замяна не го арестували. Не точно информатор, но нещо много близко до това, така че да не се чувства подлец и пре­дател, но и да не се изживява като железен, подчинен на омертата член на банда. Полицаите го питали за най­-общи неща, без особена конкретика, за да не излагат на риск него и групата му. Било достатъчно да съобщи за някакво леко движение, за слух, приказки за  събрания или войни. Не доказателства, не факти – само слухове. Те сами щели да си търсят доказателствата на по-­късен етап. Но сега вече това не  било достатъчно, момчето беше записало на своя айфон разговор, проведен по вре­ме на една среща, в която и то участвало. И полицаите бяха объркани. Някои от тях, с които години наред под­държах връзки, искаха да пиша за това. Да напиша някъ­де нещо, да вдигна шум, за да се проверят реакциите, да се разбере дали историята, която щях да чуя, наистина се е случила така, както я разказва момчето, или е прос­то някаква постановка, театър, измислен от някого, за да бъдат залъгани кукурузите и италианците. Трябваше да пиша, за да предизвикам движение в средите, където тези  думи са били казани, където са били чути.

Полицаят ме чакаше в Батъри Парк, на малък кей, без специална шапка и слънчеви очила. Никакви шантави маскировки: дойде облечен с една много шарена тенис­ка, с чехли и усмивка на човек, който няма търпение да ти разкаже някаква тайна. Италианският му беше бъкан с диалектизми, но се разбираше. Изобщо не се опита да създаде някакво усещане за съучастничество, беше полу­чил нареждане да ми разкаже тези неща, да изложи фак­тите и го направи без много предисловия. Спомням си го отлично. Този разказ остана вътре в мен. В течение на времето се убедих, че нещата, които си спомняме, не се съхраняват единствено в главите ни, не всички се съби­рат в една и съща зона от мозъка; убедих се, че и други­те ни органи  имат своя памет. Черният дроб, тестисите, ноктите, гръдният кош. Когато чуваш последните думи, те остават запечатани там. И когато тези части си спом­нят, изпращат до мозъка това, което са поели. Давам си сметка, че най-­често помня със стомаха, там трупам доб­рото и лошото. Знам, че определени спомени са там, знам го, защото стомахът започва да се движи. Поняко­га започва да се движи и коремът. Диафрагмата е тази, която създава вълните: една тъничка ивица, някаква мембрана, поставена там, с корени в центъра на нашето тяло. Оттам тръгва всичко. Диафрагмата предизвиква задъхване, настръхване, но също така необходимост да се изпикаеш, да се изходиш, да повърнеш. Оттам тръг­ват напъните при  раждане. Точно толкова съм  сигурен, че съществуват центрове, които трупат най-­лошото, за­пазват боклука. Не знам къде е това място вътре в мен, но съм сигурен, че е пълно. Сега е натъпкано, толкова е пълно, че нищо повече не може да поеме. Това е моето място за  спомени, или казано по-точно – за отпадъци, то е фрашкано. Може да изглежда като добра новина – повече нямам място за болка. Само че не е. Ако вече няма място, където да изпращаш отпадъците, тогава те започват да се тъпчат и там, където не трябва. Бутат се в места, които пазят други спомени. Разказът на този полицай окончателно препълни тази част от мен, къде­то трупах най-­лошите спомени. Нещата, които изскачат точно когато си мислиш, че всичко върви добре, когато пред теб е светла утрин, когато се връщаш у дома, когато си мислиш, че в края на краищата всичко си е струвало. В тези моменти като някакво клокочене, като изригване, отнякъде си се надигат тъмни спомени като отпадъци от някакво бунище, погребани в земята, покрити с пласт­ маса, те все пак успяват да намерят път и да се появят на повърхността, за да отровят всичко. Ето, точно в тази част от тялото си пазя спомена от тези  думи. Излишно е да търся точното местоположение, защото дори ако на­меря това място, нищо няма да постигна, ако го заблъс­кам  с юмруци, ако го ръгам с нож, ако го стискам, за да мога да изцедя думите като гной от пъпка. Всичко си е там. Всичко трябва да остане там. Точка, край.

Полицаят ми разказа, че момчето, неговият информа­тор, е чуло единствената лекция, която си заслужава да бъде изслушана, и скришом е успяло да я запише. Не за да стане предател, а за да я чуе отново сам. Една лекция за това как да живееш на този свят. И му я пуснал цяла­та: едната слушалка в неговото ухо, другата – в това на момчето, което със свито сърце пуснало записа на този разговор.

– Сега ти пиши за това, ще видим дали някой ще се из­дърви… Това ще означава, че историята е истинска и ние имаме потвърждение. Ако пишеш по въпроса и никой не реагира, никой нищо не направи, тогава става дума за дрънканици на второкласен актьор и нашият кукуруз ни баламосва или… просто никой не вярва на шантавите истории, дето ги пишеш, и тогава сме прецакани.

И  започна да се смее. Аз кимах мълчаливо. Не обе­щавах, опитвах се да разбера. Тази предполагаема лек­ция била изнесена от стар италиански бос пред събрали се кукурузаджии, италианци, италоамериканци, албанци и бивши гватемалски легионери, бригадите на Каибил. Така поне казало момчето. Не информации, цифри и де­тайли. Не нещо, което трябва да научиш въпреки жела­нието си. Влизаш в някаква стая в определено състояние, но излизаш съвсем различен човек. Облечен си по същия начин, косата ти е същата като преди, дължината на брадата ти непроменена. Не ти личи да си минал някаква специална физическа подготовка, сцепени вежди, аркади или счупен нос, мозъкът ти не е наставления и приказ­ки.  Влизаш и на пръв поглед излизаш същият, какъвто са те напъхали вътре. Но само външно, на пръв поглед. Вътрешно си изцяло друг. Не че са ти открили най­-вър­ховните тайни, но просто са сложили на точното място някои неща. Неща, които до този момент не си разбирал как да използваш, за които не си имал смелост да раз­съждаваш, да ги разгледаш, да ги проучиш.

Полицаят ми четеше от един бележник записките, които си беше направил по този разговор. Били събра­ни в една стая, не много далече от мястото, където се намирахме сега. Насядали кой където му падне, без предварителен ред, не във формата на подкова, като при описанията за ритуално приемане на нови членове. На­сядали така, както се сяда в клубовете из малките про­винциални градчета в Южна Италия или в ресторанти­те на Артър Авеню, Малката Италия на Ню Йорк, за да изгледат заедно футболен мач по телевизията. Но в тази стая не се показвал никакъв футболен мач, това не било среща между приятели, всички присъстващи били членове на организирани криминални банди и заемали различни позиции в йерархията на клановете. Изправил се старият италианец. Знаели, че е мъж на честта и че е дошъл в Съединените американски щати, след като живял дълго време в Канада. Започнал да говори, без да се представя, нямало нужда. Говорел на някакъв измислен език, италиански, омесен с испански и английски, поня­кога използвал диалектизми. Исках да науча името му и се опитах да подпитам полицая, имитирайки случайно любопитство. Той дори не се опита да ми отговори. Про­изнасяше само думите  на боса.

„Шантавелниците по света си мислят, че може да се върви напред, като бъдеш справедлив, а законите важат за всички, като се напънеш да работиш добре, честно; то­гава улиците ще са чисти и спокойни, жените ще са равни на мъжете; това са мисли на тъпанари, педали, дето си вярват, че могат сами себе си да излъжат. А също и тия около тях. Дрънканиците за по-добрия свят ще ги оставим на идиотите. Богатите малоумници, дето  си купуват тоя лукс. Луксът да вярват в щастливия свят, в справедливия свят. Богаташчетата с чувство за вина или с нещо, което трябва да бъде скрито. Who rules just does it, and  that’s it. Който командва – просто го прави и толкоз. Е, може и да каже, че командва за доброто, за справедливостта, за свободата. Само че това са женски приказки, да ги оставим на идиотите. Който командва – командва. Точка, край.“

Опитах се да попитам как е бил облечен, на колко го­дини е. Въпроси на ченге, на репортер, на любопитен, на обсебен, убеден, че с тези детайли би могъл да си представи образа на боса, който изнася такива речи. Моят събеседник изобщо не ми обръщаше внимание и продължаваше. Аз го слушах и пресявах думите, сякаш бяха пясък, за да намеря златните люспи, да открия името. Слушах тези думи, но търсех нещо друго. Търсех косвени доказателства.

– Искал е да им обясни правилата, разбираш ли? – запита ме полицаят. – Искал е тези правила просто да влязат вътре в тях. Аз съм сигурен, че този не лъже. На­право гарантирам, че не е някое дрънкало – мексикане­цът. Направо се заклевам в душата си за него, въпреки че никой не ми вярва.

Забоде отново поглед в бележника и продължи да чете.

„Правилата на организацията са правила на живота. Държавните закони са правила за една част, дето иска да прецака друга. А ний няма да позволим никой да ни прецаква. Има такива, дето правят пари, без да рискуват, и тия господа винаги ще се шубелисват от другите, които правят пари, рискувайки всичко. If you risk all, you have all, чат ли си? Рискуваш ли всичко, имаш всичко. Ако обаче си мислиш, че можеш да се отървеш или че няма да вле­зеш в затвора, няма да се криеш и да бягаш, тогава нека веднага да изясним нещата: ти не си мъж. А щом не сте мъже –  на минутата излезте от тази стая и не си и по­мисляйте, не се и надявайте, че нявга ще станете мъже, никога, ама никога няма да бъдете мъже на честта.“

Полицаят ме гледаше. Очите му бяха като две амбра­зури, сякаш се цели в това, дето си спомня много добре. Беше слушал десетина пъти това свидетелство.

„Вярваш в любовта? Любовта се изпарява. Вярваш в сorazon? Само че сърцето го няма. Наляга те шубето. Нали? Няма любов, няма кураж? Вярваш в свежата coño? Само че и сливата след време изсъхва. Вярваш на жена си? Веднага щом свършат парите, ще ти каже, че я пре­небрегваш. Вярваш на децата си? Спреш ли да им даваш кинти, ще ти кажат, че не ги обичаш. Вярваш на майка си? Ако не я люлееш грижовно, ще ти каже че си неблагодарник. Тъй че да е ясно: трябва да живееш за себе си. Заради самите себе си трябва да умеете да изисквате ува­жение и да уважавате. Семейството. Да уважавате тези, които са ви полезни, и да презирате безполезните. Ува­жение заслужава този, който може да ви даде нещо, безполезният го губи. Нали ви уважава тоя, дето иска нещо от  вас? Този, който се страхува от вас? А когато нищо не можете да дадете? Когато вече нямате нищо? Когато станете ненужен? Гледат на вас като на отпадък. Когато не можете да дадете нищо, тогава започват да гледат на вас като на нищо, нула, празно място.“

– Аз – каза ми полицаят – разбрах, че босът, итали­анецът, е голяма работа, познава живота. Наистина го познава. Мексиканецът сам не би могъл да запише този разговор. Кукурузчето е ходило на училище до седемнай­сет години, в Барселона са го хванали в някакво капанче, дупка. И езика, дето говори тоя тип, не може да си го измисли нито някой артист, нито някой фукльо. Ако не беше бабата на жена ми и аз нищо нямаше да разбера.

Бях чувал десетки разговори за мафиотската филосо­фия и нравственост: показания на разкаяли се, подслуша­ни телефонни разговори. Но тази  „лекция“ имаше една необичайна характеристика – представяше се като ня­каква дресировка на душата. Беше някаква критика на основната мафиотска практика.

„Аз ви говоря и някой от вас може дори да ми е симпатичен. На друг бих му смачкал мутрата. Но дори най-­симпатичният от вас, ако има повече мацки и кинти – искам да е мъртъв. Ако някой от вас ми стане като брат и аз го приема в организацията като равен на мен, резултатът ще е един – той ще се опита да ме прецака. Don’t think a friend will be forever a friend. Няма приятелство завинаги. Аз ще бъда убит от някого, с когото съм си делил хляба, покрива, всичко. Ще бъда убит от някой, дето ми е давал рецепти, който ми се е обяснявал в любов. Не го знам кой е – ако знаех, вече щях да съм го очистил. Но това ще стане. И ако не ме очисти, ще ме предаде. Правилата са си правила. А правилата не са закони. Законите са за шубелиите. За мъжете са правилата. Затова ние имаме правила на чест­та. Правилата на честта не ти казват, че трябва да бъдеш справедлив, добър,  коректен. Правилата на честта ти каз­ват как да командваш, ако искаш да прецакаш тоя, дето е над теб, и не искаш да бъдеш прецакан от тоя, дето е от­ долу. Правилата на честта не трябва да бъдат обяснявани. Тях ги има и толкоз. Те сами са се създали от кръвта, вър­ху кръвта на мъжете на честта. Как можеш да избереш?“

Към мен ли беше този въпрос? Търсех най­-точния отговор. Но предпазливо изчаках, преди да започна да говоря, допускайки, че полицаят продължава да цитира думите на боса.

„Как би могъл да избереш за няколко секунди, за ня­колко минути, за няколко часа това, което трябва да на­ правиш? Ако сгрешиш при избора, с години ще плащаш неправилното си решение. Правилата ги има, винаги ги има, но ти трябва да умееш да ги разпознаеш и да раз­береш кога са валидни. И освен това Божиите заповеди. Божиите заповеди са вътре в правилата. Говоря за истин­ските Божии заповеди, а не за ония, дето са ги съчинили, за да карат нещастните хорица да треперят. Но запомне­те това: може да съществуват всички закони на честта, за които се сетиш, но само едно нещо е сигурно. Вие сте мъже, ако вътре в себе си знаете каква е съдбата ви. Не­щастните човечета пълзят, за да им е по­-удобно. Мъже­те на честта знаят, че всяко нещо умира, всичко минава, нищо не остава. Журналистите започват с желанието да променят света, а стигат до желанието да станат главни редактори. По­-лесно е да ги убедиш, отколкото да ги ко­румпираш. Всеки е значим само за себе си и за Многоуважаваното общество. А Многоуважаваното общество ти казва, че ти имаш значение само ако командваш. Можеш да командваш, ако проливаш чужда кръв или собствена­та си. Многоуважаваното общество знае, че всеки човек е слаб, суетен, разглезен. Знае, че човекът не се проме­ня, ето защо правилата са всичко. Връзките, създадени на базата на приятелството, нямат никакъв смисъл, ако няма правила. Всички проблеми могат да бъдат решени – като започнем от жена ти, която те изоставя, и стигнем до твоята група, дето иска да се разцепи. А решението за­виси единствено от това колко можеш да дадеш. Ако не­щата не вървят добре – значи просто малко сте предло­жили, недостатъчно, изобщо не търсете други причини.“

Приличаше на някакъв семинар за босове аспиранти. Но как е възможно всичко това?

„Става дума да разбереш какъв искаш да бъдеш. Ако грабиш, стреляш, изнасилваш, продаваш дрога – за из­вестно време ще печелиш, но после ще те хванат и ще те размажат, ще те направят на пихтия. Можеш да пра­виш тези неща, да, можеш да ги правиш. Но няма да е за дълго, тъй като не знаеш какво може да ти се случи; хората ще се страхуват от теб само ако им навреш дулото на пистолета в гърлото. Но е достатъчно за момент да им обърнеш гръб и… Или ако някой обир не свърши добре? Когато обаче си от организацията, знаеш, че всяко нещо си има правила. Ако искаш да печелиш – има начини да го направиш, ако искаш да убиваш – има причини и на­чини, ако искаш да си пробиеш път – може, но трябва да спечелиш уважение, доверие и да станеш незаменим. Има правила дори когато искаш да промениш правилата. Каквото и да направиш извън правилата, не можеш да си сигурен как ще свърши. Каквото и да направиш, след­вайки правилата на честта, знаеш точно къде ще стиг­неш. И със сигурност можеш да предвидиш реакциите на тия, които са около теб. Ако искате да бъдете какви да е хора – моля, продължавайте. Но ако искате да станете мъже на честта – трябва да имате правила. И разликата между какъв да е човечец и мъж на честта е в това, че мъжът на честта знае точно какво ще се случи, остана­лите случайници винаги са изненадани от съдбата, все им го начукват, все нямат късмет, винаги попадат в идиот­ски ситуации. При тях се случват разни неща. Мъжът на честта обаче знае много добре, че тези неща се случват, и може да предвиди кога. Знаеш много добре какво ти принадлежи и какво – не, много добре знаеш докъде можеш да стигнеш, въпреки че ти се ще да преминеш всякакви правила. Всички искат три неща:  власт, мацки и кинти. Това го иска и съдията, когато наказва лошите, и полити­ците искат кинти, мацки и власт, но искат да ги получат, като  се представят за незаменими, защитници на реда и на бедните или на не знам какво още. Всички искат пари, твърдейки, че им трябва друго нещо, че служат на други­те. Правилата на Многоуважаваното общество са прави­ла, за да командваш всички останали. Многоуважаваното общество знае, че можеш да имаш пари, мацки и власт, но е наясно, че човекът, дето знае да се откаже от всичко това, е този, който решава живота на всички останали. Кокаинът. Кокаинът е това: all you can see, you can have it. Можеш да имаш всичко, което виждаш. Без кокаин ти си никой. С кокаина можеш да бъдеш каквото поискаш. Шмъркаш ли кокаин – значи си го начукваш със собст­вените си ръце. Ако не си в организацията – нищо в света не съществува. Организацията ти дава правилата, за да се издигаш в живота. Дава ти правилата, за да убиваш, и ти дава тия, от които ти ще бъдеш убит. Искаш да живееш нормален живот? Искаш да не значиш нищо, да си ни­кой? Може. Достатъчно е да не виждаш, да не чуваш. Но запомни едно нещо: в Мексико, където можеш да правиш всичко, което поискаш, да се друсаш, да чукаш деца, да се метнеш на една кола и да надуеш газта колкото си искаш, истински командва само тоя, дето знае правилата. Ако се изцепвате – значи нямате чест, а нямате ли чест, тогава нямате и власт. Значи сте като всички останали.“

Полицаят посочи  с пръст.

– Виж, виж тук… – една страница от  бележника му, която изглеждаше много зле. – Тоя определено е искал всичко да обясни. Как се живее, не как да бъдеш мафиот. Как да живееш.

„Работиш, много бачкаш. You have some money, algo dinero, малко пари. Може да имаш красиви жени. Обаче след това жените ще те оставят заради някой по­-красив и с повече кинти от теб. Малка е възможността да имаш приличен живот. По-­скоро животът ти ще е гаден – като на всички  останали. Като свършиш в затвора – тия от­вън ще се гаврят с теб, тия, дето се мислят за чисти; но ти ще си командвал. Ще те мразят, но ти ще си си купил всичко, дето си поискал. Организацията ще бъде с теб. Може да се случи така, че известно време да страдаш, може дори да те убият. Ясно е, че организацията е с тоя, дето е по-­силен. Можете да обръщате планини с прави­лата, основани на кръв, плът и пари. Ако бъдете слаби, ако сгрешите – ще ви го начукат. Ако действате правил­но – ще ви наградят. Ако се съюзите грешно – ще ви го начукат, ако започнете погрешна война – ще ви го начукат, ако не успеете да задържите властта – ще ви го начукат. Но тия войни са нужни, are allowed. Това са нашите войни. Можете да спечелите, можете да загуби­те. Но при едно обстоятелство винаги ще губите, и то по най-­мъчителния начин. Ако  предадете. Няма начин да остане жив тоя, който се изправя срещу организация­та. Можете да избягате от закона, но не от организаци­ята. Можете да се скатаете дори от Бог, така или иначе Господ знае, че непрекъснато някой се опитва да му се скатае. Но от организацията не можете да избягате. Ако предадеш и избягаш, ако те прецакат и избягаш, ако не спазваш правилата и избягаш – някой ще плати зара­ди теб. They will look for you. They will go to your family, to your allies.* Оставаш завинаги в списъка. Нищо не може да задраска името ти. Nor time, nor money. Нито времето, нито парите. Прецакан си во веки веков – ти и твоите потомци.“

Полицаят затвори бележника си.

– Момчето дойде, като че беше в някакъв транс – каза. Беше запомнил последните думи на мексиканеца: „Сега аз предател ли съм, след като ти давам да чуеш тези думи?“.

– Напиши го – добави  полицаят. – Ние ще го държим под око. Ще пусна трима души след задника му двайсет и четири часа в денонощието. Ако  някой се опита да го доближи, ще разберем, че не е дрънкал измишльотини, че тази история не е някаква клоунада, че тоя, дето е го­ворил, е истински капо.

Този разказ ме стъписа. В моя край винаги са правили така. Но за мен бе необичайно да чуя същите думи в Ню Йорк. В моя край ти не влизаш в организацията само за пари, присъединяваш се най­-вече, за да станеш част от една структура, за да действаш, сякаш си на шахматна дъска. Да знаеш точно в кой момент коя пешка да пре­местиш. Да предвидиш кога могат да ти дадат шах. Или кога си офицер и ти и конят ти ще ликвидирате царя.

– Мисля, че е рисковано – казах.

– Направи го – настояваше той.

– Не знам, не вярвам – отговорих.

Въртях се непрекъснато в леглото. Не можех да заспя. Не разказът сам по себе си ме бе впечатлил. Удивяваше ме цялата тази верига. Бяха ме потърсили, за да напиша разказ за един разказ на разказ. Източникът, имам пред­вид именно стария италиански бос, будеше инстинктив­ното ми доверие. Донякъде, защото когато си далече от страната си, този, който говори твоя език, имам предвид именно родния ти език, с определени кодове – еднакви, едни и същи обрати на речта, едни и същи думи, еднакви пропуски – веднага го разпознаваш като един от твои­те, като човек, когото си заслужава да чуеш. Освен това този разговор беше станал в точния момент именно пред хората, които трябваше да го чуят. Ако бяха верни, тия думи обозначаваха най­-опасния възможен развой на събитията. За първи път италианските босове, последните калвинисти на Запада, са се захванали да обучават новото поколение мексиканци и латиноамериканци, криминал­ната буржоазия, родена от наркотрафика, най-­жестоката и най-­хищна „млада смяна“ в света. Една смесица, готова да командва пазарите, да диктува правилата във  финан­сите, да доминира инвестициите. Събирачи на пари, кон­структори на богатство.

Обзе ме такова безпокойство, че не знаех как да се справя с него. Не можех да стоя на едно място, леглото ми се струваше като дървена дъска, стаята приличаше на бърлога. Исках да грабна телефона и да се обадя на полицая, но беше два часът през нощта и се страхувах, че ще ме помисли за луд. Отидох до писалището и започ­нах един имейл. Съгласявах се да пиша, но трябваше да науча повече, исках да чуя директно записа. Думите от лекцията посочваха как да присъстваш на този свят не само когато си член на мафията, но и когато просто си решил да командваш на тази земя. Думи, които никой не би произнесъл толкова ясно, освен ако не иска да те обу­чи. Когато говориш пред публика за войника, ти казваш, че той иска мир и че мрази войната, когато си насаме с войника, ти го обучаваш да стреля. Тези думи искаха да вкарат традициите на италианските организации вътре в латиноамериканските. Това момче не беше измислило нищо. Получих есемес. Момчето, информаторът, се беше размазало в едно дърво, докато препускало с колата си. Никаква вендета. Една хубава голяма италианска кола, която то не знаеше да кара. Върху дървото. Приключено.

* Ще те търсят. Ще отидат при семейството ти, при помощниците ти (англ.) – Б. пр.