Начало Идеи Гледна точка Нюрнбергските принципи
Гледна точка

Нюрнбергските принципи

2253
Подсъдимите на процеса, на първия ред от ляво надясно са Гьоринг, Хес, Рибентроп и Кайтел, 1946 г.

Нюрнбергските принципи на правото и справедливостта залягат в основата и на създадената по същото време Организация на обединените нации. Те стават ръководно начало на световната общност през целия следвоенен период.

През есента на 1945 г. започва Нюрнбергският процес срещу основните нацистки военнопрестъпници, който продължава около една година и провежда 216 заседания. Победителите във Втората световна война стигат до идеята за Международен военен трибунал постепенно. Дилемата как да се реши проблемът с военнопрестъпниците възниква още през 1942 г., когато Уинстън Чърчил, възмутен от начина на водене на война и престъпните действия от силите от Оста, предлага бързи екзекуции без съд на определени лидери по установен списък, но под влиянието на САЩ се отказва от тази идея. На конференцията в Техеран през 1943 г. Сталин прави предложение да бъдат разстреляни петдесет до сто хиляди германски офицери, но Чърчил се противопоставя на разстрела на служители, които не са участвали в престъпления. САЩ предлагат план за денацификация на Германия чрез разселване, принудителен труд и икономически репресии, на който пък се противопоставя СССР, изисквайки съдебно производство. Междувременно италианският Дуче Мусолини е убит зрелищно от тълпата и всички съюзници стигат до съгласие за съдебен процес, а не на екзекуции. Постигат съгласие също процесът да се проведе в Нюрнберг, заради символичното му значение за нацизма. През август 1945 г. съюзниците подписват Лондонското споразумение за създаване на Международен военен трибунал, което определя правилата и процедурите, по които трябва да се проведе Нюрнбергският процес. Съдия Робърт Джаксън, който изготвя обвинителния акт на процеса, заявява: „Не можем да очакваме пародия на правосъдие, ратифициращо предварително взето решение“.

Победителите показват, че са си извадили поука от злополучните Версайски мирни договори, несправедливите клаузи на които са сред основните причини, довели до следваща световна война. Стигнали са до извода, че само справедливостта може да предотврати нова война, а военнопрестъпниците трябва да бъдат наказани строго, но справедливо, при спазване на правовите принципи, без да се търси отмъщение и без да бъдат погазвани основните човешки ценности. Основната цел е политическото и морално възстановяване на Германия също на базата на общочовешки ценности, за да не се повтаря никога повече трагедията на войната.

Пред съда са изправени 24 обвиняеми от върхушката на нацистката власт и 6 организации. Основните обвинения са военни престъпления, престъпления срещу мира и престъпления срещу човечеството. На обвиняемите е осигурена защита и е гарантирано хуманно отношение.

Между съдиите възникват разногласия по много теми – за тайните клаузи на пакта Молотов-Рибентроп, за това, че западните демокрации са искали да използват нацизма като защита срещу СССР, повдига се въпросът, че съюзниците също са извършили военни престъпления и пр. В хода на процеса съветските представители настояват в него да бъдат включени и масовите разстрели в Катин, които да бъдат приписани на германците, на което западните участници се противопоставят. Извършват се проверки, които заключават, че не може да бъде установена нито вината на Съветите, нито тази на германците и Катин просто изчезва от процеса, което представлява мълчаливо признание на съветската вина.

Френските съдии предлагат смъртните присъди на осъдените военни да се изпълняват чрез разстрел, както е практиката на военните трибунали, но американските и съветските съдии възразяват. Те смятат, че тези лица нарушават всички правила на военната етика, поради което не са достойни за разстрел и така е решено смъртното наказание да се изпълнява чрез обесване.

На 74-тия ден на Нюрнбергския процес се случва нещо, което заплашва да го провали. На 5 март 1946 г. във Фултън Чърчил произнася своята знаменита реч за желязната завеса. От нея става ясно, че доскорошните съюзници вече са противници. Речта повлиява на отношенията между прокурорските групи, но по-интересно е как тя повлиява върху подсъдимите. Когато информацията за речта достига до тях, те доволно потриват ръце в очакване трибуналът да се разпадне и на тях да им се размине. Очакват не само да не бъдат осъдени, но дори да им бъде изразена благодарност, че са воювали срещу същия враг, който сега имат западните съюзници. Но очакванията им не се оправдават. Процесът продължава и нацистките престъпници, изправени пред него, получават присъди, релевантни на вината им. Трибуналът осъжда не само виновните лица, а цялата система на Третия райх.

Преодоляването на този критичен момент е от особена важност, защото показва, че дори идеологически противници могат да достигат до съгласие в името на справедливи каузи. Продължаването на процеса е знак, че и в бъдеще върховенството на правото и правдата трябва да бъдат в основата на отношенията между държавите и хората, дори когато стоят на различни и дори противоположни позиции. Защото каквито и принципи да ги разделят и противопоставят, съществува един върховен общочовешки принцип, който обединява всички хора на планетата – мира.

Победителите стигат до извода, че само справедливостта може да предотврати нова война, а военнопрестъпниците трябва да бъдат наказани строго, но справедливо, при спазване на правовите принципи, без да се търси отмъщение.

Съгласието около мира и справедливостта не продължава дълго. През следващите десетилетия продължават да се водят войни, да се пролива кръв и да се разрушават домове. Сдържащият фактор да не се стигне до глобален военен конфликт между двата лагера, очертани във Фултънската реч, не е разумът, проявен в Нюрнберг, а паритета между огромния стратегически потенциал на двете свръхсили. Но така или иначе в продължение на 70 години в Европа не се водят войни. Европейският континент, който през цялата човешка история е бил основна арена на всички войни, е запазен в мир за дълъг период, какъвто не се е случвал в историята.

След победата над основния противник напрежението между бившите военни партньори видимо ескалира и причината за това не е речта на Чърчил. Той не дрънка оръжие, а изговаря публично онова, което е било видно за всички и неговата визия за характера на съветско-американските и международните отношения е напълно потвърдена през следващите десетилетия. Метафората за „желязната завеса“ придобива реалност с изграждането на Берлинската стена през 1961 г. Но в речта си Чърчил споменава и още нещо важно: „Сигурността на света изисква ново единство в Европа, от което никоя нация не бива трайно да бъде отхвърлена“. Нов съюз не се постига, но в най-критичните моменти двата блока намират начини с взаимни отстъпки да постигат разбирателство, за да не се превърне студената война в гореща.

Нюрнбергските принципи на правото и справедливостта залягат в основата и на създадената по същото време Организация на обединените нации. Те стават ръководно начало на световната общност през целия следвоенен период.

След като СССР се разпадна и Русия пое по демократичен път, Западът очакваше демократичните процеси да се развиват. С тази цел през 1994 г. лидерите на САЩ, Русия, Великобритания и Украйна подписват Будапещенския меморандум. След като Украйна предава на Русия притежаваното от нея ядрено оръжие, те се задължават да зачитат нейната независимост и суверенитет и съществуващите граници и да се въздържат от използването на сила срещу териториалната ѝ цялост.

Но настъпи обрат. Той започна с пълзяща руска агресия спрямо Украйна. В началото се цели политическо овладяване на източните украински области чрез сепаратистката проруска Партия на регионите. Когато Виктор Янукович успя да спечели и президентските избори, целта беше Украйна да бъде превърната в руски сателит, по модела на Беларус. Тази политика предизвика Евромайдана през 2013–2014 г. Това вече Кремъл не можеше да понесе и след като Янукович избяга при господарите си в Москва, те втвърдиха курса, като започнаха да използват и военни средства. Първо необозначени руски военни части предприеха действия стъпка по стъпка да отцепват източните украински области. Последва анексиране на Крим. Докато накрая се стигна до широкомащабното нападение над Украйна и руските войски се насочиха директно към Киев.

Руската агресия продължава вече втора година и в същото време авторитарният режим в самата Русия се затяга. Свободата на словото е заменена с пропаганда, а всеки, който е против войната, е подложен на крути санкции. Органите на реда и правосъдието са превърнати в репресивни органи. Критиците на режима са изправени пред дилемата или да емигрират, или да бъдат пратени в наказателни колонии.

Започнах с Нюрнбергския процес, който наложи общочовешките ценности в международните отношения. Докато тези ценности се зачитаха, в Европа имаше мир. Преди две години те бяха брутално погазени и вече две години Руската армия безчинства в Украйна, а над Европа и над света тегне заплаха от война.

В същото време в Русия говоренето против войната е забранено и се наказва безмилостно от репресивната държавна машина. С цялата строгост на закона.

Мирът може да бъде възстановен само ако светът се завърне към общочовешките ценности и принципите, утвърдени в Нюрнберг. Един от тях е, че ако дадено лице като държавен глава извършва действие, признато за престъпление съгласно международното право, не се освобождава от отговорност пред международното право.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора