С почуда установявам колко нищо ново няма в днешните „български работи“. И как онова, което отдавна се очакваше – във вид на отмятане – вече се случва. Когато стане ясно, тогава ще коментираме. Засега като „ангажиран наблюдател“ (по формулата на Реймон Арон) продължавам да наблюдавам нещата „като в огледало“. Но не „смътно като през огледало“ (1 Кор. 13:12), а по-скоро „разлюляно“ – като в стихотворението на Далчев „Огледало“: „а от дъното му светло идат хора / и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно. / В миг разлюшкват се площади: дървеса, стрехи и балкони падат бясно“. Поетичната интуиция, скрепила последните стихове, предстои някой ден да се оправдае.
Изведнъж се сещам за един френски роман, който след дълго ровене из библиотеката си успявам все пак да намеря. Става дума за книгата „Легационен секретар“ – същинска притча за българската политика от началото на ХХ в. Името на автора ѝ – Жиро-Манжен – не говори никому нищо. Дълго време се е смятало, че е едва ли не псевдоним. Такава е била практиката навремето: дипломатите са писали книгите си под псевдоними, тогава е било възможно да споделят много повече неща от написаното до техните външни ведомства. Романът „Легационен секретар“ е бил публикуван от престижното издателство „Плон“ през 1923 г. (емблематична година, в която световните медии са обърнали поглед към актуалните „български кръвопролития“). На български книгата се появи чак през 2007 г. с предговор и бележки от проф. Иван Илчев, който също гадае и се пита кой ли е авторът на тези редове (изданието е на „Колибри“, превод Галина Меламед).
Направих някои проучвания, днес в мрежата има много повече информация, и се оказа, че изобщо не става дума за псевдоним. В електронните ресурси на Френската национална библиотека авторът е указан наистина като Максим Жиро-Манжен, спомената е дори рождената му дата – 1869 г., както и датата на смъртта му – 1949 г. Роден е в Нант, брат му Марсел е известен френски архивист и историк. Става ясно, че Максим Жиро-Манжен между 1894–1901 г. ръководи две френски регионални издания – „Прогре дьо Нант“ и „Лоар енфериор“, а сетне става началник на кабинета на директора на „Отоманска банка“ в Цариград. Изглежда, че между тези две позиции той е бил на служба във френската легация в София, което би трябвало да се засече и по български източници. Романът „Легационен секретар“ е класическа „любовна история“: в една далечна балканска страна френски дипломат среща сънародничка, която озарява дните му и променя охолния му живот, изпълнен с галантни скандали. Има и втора важна нишка в повествованието, чисто семейна – за чичото на главния герой (брат на покойната му майка), виден френски политик, вътрешен министър, който го покровителства, посещава го в заснежената балканска държава и тъкмо там научава, че е определен от президента Фалиер да сформира следващото правителство на страната си. От електронния каталог на Националната библиотека на Франция установих, че книгите на Жиро-Манжен са дарени с автограф и са част от фонда на Леон Буржоа (1851–1925) – известен френски политик и премиер на Франция (1895–1896), който е бил вътрешен и външен министър горе-долу в същия този период. След Първата световна война Леон Буржоа става първия председател на Обществото на народите и дори носител на Нобеловата награда за мир (1920). Ако това е „чичото“, Жиро-Манжен е имал наистина солиден „гръб“ в кариерното си израстване.
Действието в романа се разгръща в Славония – малка балканска държава, наскоро получила независимостта си и управлявана от цар Филип I – властолюбив монарх от рода Сакс-Кобург Гота. За читателя не е никак трудно да разпознае България, София и цар Фердинанд зад държавата Славония, столицата Славо и владетеля цар Филип.
И тъй, пред очите на днешния читател се очертава образът на една заснежена страна (общо място във всички тогавашни описания), до която се стига с „Ориент експрес“ от Истанбул. Следват срещи с дипломатическия корпус, първи анализи на „славонската политика“ и запознанства с някои министри.
Така авторът попада във времето на „личния режим“ на един държавен глава, когато министри се сменят като чифт ръкавици по височайша прищявка. И още нещо важно, което чуждият дипломат тутакси усвоява от политиката в Славония: подшушват му дискретно, че министърът, с когото пръв се е запознал, взимал „огромни бакшиши“, откакто дошъл на власт. Ала така било на Балканите. Френският дипломат го приема „за сведение“, не че в неговата страна не изплуват от време на време скандални афери, но тук явно това е „практиката“. Така курсът по „славонска политика“ постепенно се попълва, за да стигне до следните основни положения:
1. „В Славония има и неподкупни политици, но не те управляват в този момент“ – което е наистина жалко. И как все става така?
2. Корупцията е добре известна на всички. Самият държавен глава, непощаден от слуховете за комисионни, иронично говори за своите министри с думите: „Ако смееха, щяха да отнесат и приборите“ – това казва той на една вечеря пред чужди дипломати, сочейки министрите, току-що станали от масата.
3. „Корупцията е нещо явно; по-добре е да бъде по-прикрита“, отбелязва в книгата си Жиро-Манжен. И разказва каква буря отприщило това негово съждение на една дипломатическа вечеря. Руският посланик княз Чернов се ухилил, за да покаже колко му е все едно: „в Русия е виждал какво ли не“. Но пък британският посланик лорд Арфвидсън остро се възмутил от тези нрави със строгата си принципност на британски парламентарист.
4. „На всичкото отгоре дипломатическото тяло има само строго официални отношения с министрите. Преди да дойдат на власт, то не ги познава; когато я напуснат, веднага ги забравя“.
5. Само един човек в държавата е несменяем (освен държавния глава). При този кадрил на министрите и на кабинетите става дума за началника на Тайната канцелария и Тайния кабинет на особата. Като бухал, който бди над тайните, той смуче информация от цяла Славония. А това поставя въпроса за „паралелната власт“ – винаги актуален в славонските дела.
В така зададения разказ най-много внимание е отделено на „Особата“, ръководеща държавата. Критиките срещу нея са уж разрешени от славонския режим, но всъщност не се поощряват, даже се наказват със затвор. Щом политиците са слаби и биват сменяни като носни кърпички, тогава държавният глава е всичко. Независимо че не е така по конституция.
Затова той следи всички движения на общественото мнение в страната и винаги своевременно го удовлетворява. Умее да се покаже сговорчив при избора на хора и съставянето на програми (дори ако след това се противопоставя на изпълнението им). За министър-председател на Славония често се избират лица, водили преди това открита кампания срещу него в печата. Но тези реални отстъпки не му пречат да запази за себе си реалната власт. Изборите са само фасада. И всеки нов министър-председател ги провежда с енергичността на предшествениците си.
Всички граждани имат избирателно право, но до урните могат да стигнат само (освен в големите гладове) привържениците на управляващата партия, които остават винаги девет десети от новото Събрание. Така под удобното прикритие на всеобщото избирателно право функционира абсолютната монархия.
И все пак защо това продължава, щом Конституцията е предвидила друг политически ред в Славония?
Защото щом настоящият Министерски съвет изчерпи възможностите си, той раздава съмнителни по произход „субсидии“ на своите креатури, за да им помогне да понесат бъдещите гладни години. Щом покровителите им паднат от власт, тогава в Славония се задава всеобща чистка. Други „партизани“, както казват тук, ще заемат мястото на досегашните титуляри.
Целта на дълго управлявалите славонски партии, както отбелязва Жиро-Манжен, е отново и отново да застанат пред „чинията с маслото“. Упражнение до болка познато на всички, което според него било описано и в славонската литература, за която той само бил чувал.
Лично аз веднага се сещам за Стоян Михайловски и неговата „Книга за българския народ“ (1894), писана тъкмо по онова време – „сатирическа сбирка“ или скръбна „ориенталска притча“ в стихове през погледа на вече немощния Абдулрахман паша:
Защо послушна подлост докарва винаги благоустройство, когато непокорна добродетел поражда само хаос?
Или: Що аз съм крив, ако едничкий способ да се поддържа трайна управия, намира се в съюза с порока?
Да ви звучи познато?
