Да скиташ из града в зимната вечер е доста самотно начинание. Малките улички изглеждат все по-големи в безлюдността си. Домовете застиват в непристъпния си и непроницаем израз. Стъпките ти отекват в мрака и се връщат, отразени в хладната маска на зданията. Единствено осветените прозорци са контактът ти с друг живот; едно стъкло те дели от хора, които не познаваш и никога няма да видиш. Вървя по улица „Парчевич“ и на няколко пъти иззад осветените прозорци ми се мяркат стари картини от огърлието на друга епоха.
Когато бродиш сам из града, оставаш насаме с мислите си. Все едно, че си в непознат град, воден от собствените си стъпки. В един момент спирам край улична лампа и поглеждам телефона си. Никой не ме е търсил, а и аз не горя от желание да водя разговори в студа. Бегло поглеждам новините в някакъв сайт и в раздела „други“, този на историческите годишнини, съзирам чернобялата снимка на един отдавнашен политик: 60 години от смъртта на Константин Муравиев.
Странно нещо е паметта с ненадейните ѝ проекции. Стрелката на времето попада върху най-кратко управлявалия премиер в историята на България (само шест дни през драматичната есен на 1944 г.) в днешния ден, когато изборът на министър-председател пък вече изглежда като политическо чудо…
И докато размишлявам над това, някъде дълбоко в мен зазвучава глас, подобен на хора от древногръцките трагедии. Сякаш е днес, а оттогава са минали колко, може би трийсетина години. Някъде в средата на 90-те, когато „изчезналата история“ изникна отново на хоризонта, дръзнах да се обадя по телефона на дъщерите на Муравиев. Номерът им го имаше в указателя. Бях ги гледал във втората част на документалния филм „Обречените“ на режисьора Атанас Киряков. Кратки, но разтърсващи свидетелства за последните дни на един отишъл си свят през погледа на неговите „бивши хора“. Почти веднага Надежда Муравиева вдигна телефона и се съгласи на среща. На другия ден с касетофонче в джоба се озовах на посочения адрес.
Но къде ли беше това? Със сигурност на улица „Солунска“ (вече не „Васил Коларов“), но не помня номера, толкова години минаха оттогава. Спомням си, че се пресичаше „Витошка“, а някогашното кино „Солун“ бе ориентирът ми от другата страна. Въпросното кино „Солун“, тъй любимо на Атанас Далчев, чийто прожекционист прави с него единствената, макар и любителска „литературна анкета“, отдавна го няма. Сега там издига снага огромен стъклен хотел, чужд на някогашната градска среда.
Сещам се и за втория важен ориентир – огромната червеникава кооперация с двете неокласически, огромни и бели колони, която, макар и с поолющена мазилка, си е на мястото. Не щеш ли, още на номер 37 съзирам на звънците името на моя приятел Захари Карабашлиев. И, срам не срам, решавам да му се обадя по телефона. Захари вдига слушалката след няколко сигнала и, макар и запознат с мойте „софийски истории“, остава смаян, че го питам не друго, а за Константин Муравиев.
„Сигурен ли си?“, повтаря той на няколко пъти. Направо не му се вярва, че може да е съсед във времето и пространството с една от най-трагичните фигури в новата ни история. Хипотезата го очарова, веднага ми казва, че трябва да се сложи паметна плоча.
И тутакси, съвсем педантично, държи да уточни детайлите. Неговата „неокласическа кооперация“ е построена през 1952–1953 г. от арх. Харбов на мястото на разрушена еврейска сграда. Била предназначена за висши служители от закритото Министерство на благоустройството, които на бърза ръка се „благоустроили“. Няма как лежалият по затвори и лагери Муравиев да е бил допуснат в тази „светая светих“ на новите комунистически кадри. „Видя ли „шевицата“, онзи вълнообразен орнамент над колоните, ако в момента си там?“, пита Захари. „Видях я и я оцених“ – отвръщам аз, благодаря му от сърце и продължавам нататък.
Става по-студено, пада лека мъгла, която сякаш опакова града. С което сградите, а и начинанията на паметта, започват да изглеждат все по-нереални. Инстинктивно се сгушвам в шала си и пъхам ръце по-навътре в джобовете си. Ускорявам крачка, прозорците се сменят като на филмова лена и малко преди ъгъла с улица „Княз Борис I“ изведнъж спирам. Не за да си купя нещо от магазина „Берьозка“, опазил ме Бог, а защото изведнъж ме обзема усещането, че онова, което търся, е именно тук.
„Солунска“ 43. Минавам от отсрещната страна, където видимостта е по-добра. Оттам чертите на зданието се изострят, а светещите прозорци разсейват околния мрак. На първия етаж е тъмно, черчеветата са олющени, личи си, че отдавна не е бил правен ремонт. Дали това е мястото?
В спомена си изкачвам едно доста стръмно стълбище с черни стъпала, после вратата се отваря, грейва усмивката на Надежда Муравиева – достолепна, много напомняща на късната Анна Ахматова. Внезапно стълбището на отсрещната кооперация светва и разбирам, че това е моят шанс в студа. Пресичам бързо „Солунска“, като мислено се моля да попадна на някой по-сговорчив съсед.
Входната врата се отваря и оттам излиза младолика жена в красиво кожухче.
„Извинете, изстрелвам аз дълго репетираната си реплика, не живееха ли тук Муравиеви?“
Тя, леко учудена, спира, с кимване потвърждава хипотезата ми: „Да, но починаха отдавна. Мъжът ми общуваше с тях. Сега там не живее никой. Да не сте някой роднина?“
Забравям за студа и развълнувано обяснявам, че това е една „стара история“. Просто искам да съм сигурен, че това е мястото. Знам, че сестрите Муравиеви се споминаха в началото на новия век. И мислено се укорявам, че не поднових контакта си с тях. Имах да ги питам още толкова много неща.
Питам мога ли да вляза за миг в кооперацията. Студено е, а искам да възкреся някои спомени. Съседката мило отваря входната врата и ме оставя в миналото. А аз бавно изкачвам стръмното черно стълбище, което си спомням толкова добре. Госпожа Надежда с усмивка разказваше как по него, силно запъхтян, идвал един от потомците на Стамболийски, за да ѝ съобщи, че БЗНС „Стамболийски“ ще настоява за политическата реабилитация на Муравиев. Ставаше дума, разбира се, за казионното БЗНС, оглавявано навремето от Виктор Вълков.
Муравиев е племенник на Стамболийски и един от най-близките му сподвижници, но въпросното БЗНС преустановява всякакви контакти с него и семейството му веднага след 9 септември 1944 г. Обяснението: той ръководи последното „монархофашистко правителство“ на стария строй, свалено чрез военен преврат от първото и победно правителство на ОФ, оглавявано от Кимон Георгиев. И тъкмо на това правителство Червената армия обявява война на 5 септември 1944 г., с което то се оказва – по парадоксалното стечение на обстоятелствата – едновременно във война и със Сталин, и с Хитлер. Затова дълги години името на Муравиев бе или премълчавано, или остракирано с всевъзможни обвинения.
А истината е, че за тези шест драматични дни на своето управление (от 2 до 8 септември 1944 г.) Константин Муравиев успява да стори невероятно много неща: България излиза от войната (извършва се онзи исторически завой, който преди това Иван Багрянов не успява да стори); обявява се пълна политическа амнистия; отменят се всички антиеврейски закони; прекъсват се отношенията с Третия райх и правителството се готви да обяви война на нацистка Германия, но военният министър Иван Маринов, който е човек на Москва, умишлено протака нещата, защото е наясно с готвения преврат.
Чел съм протоколите от разпита на Муравиев пред т.нар. Народен съд. Усещането е сякаш четеш диалозите в абсурдна пиеса. Той се опитва да обясни намеренията си, позовава се на програмната декларация на правителството, което „иска да даде едно истинско демократично управление на един свободен народ“. Председателят на съда обаче строго го пита: „Като скъсахте с Германия, защо веднага не ѝ обвихте война?“
Муравиев търпеливо обяснява, че Първият министерски съвет е бил на 4 септември, че военният министър Маринов е настоявал да се изчака с изтеглянето на нашия корпус, който да не падне в плен на германците. Че двете страни вече са били „вражески“, че германците в България са били разоръжени и това е общоизвестен факт. Съответно – като реципрочна мярка – последвала вълна от арести на българи в Германия в първите дни на септември. В спомените си разказва за съдбата на роднинско момиче. Баща му, узнал, че е арестувано, се обадил с молба за бърза намеса. Муравиев обяснил, че неговото застъпничество в случая само ще влоши нещата. Момичето се върнало с напълно побелели коси и състарено до неузнаваемост. История, която също е част от „обрата в политиката“.
Вече съм на площадката на първия етаж, където големи прозорци гледат към задния двор. Мислено се пренасям назад, през 1993–1994 г., виждам леко сумрачния, но обширен хол, в който до камината се намираха две огромни черни кресла. Толкова огромни и тежки, че нито по-сетнешните „обитатели“, нито „народната власт“ са могли да ги поместят или отмъкнат. За разлика от също огромната лична библиотека на Муравиев, състояща се от 3000–4000 тома, която изчезва яко дим. Може би с нея са разпалвали огъня?… Помня добре и бюста на Муравиев на камината, работа на Андрей Николов, както и бюста на Стамболийски от италианския период на скулптора, на който бе отредено място в другия край на стаята. Мария Муравиева, по-дребничката сестра, само минаваше да поздрави и се оттегляше, така и никога не чух гласа ѝ. За сметка на това добре помня характерният и пропадащ от вълнение глас на Надежда Муравиева, дългите паузи в разговора. „Аз съм си такава, казваше тя. Не съм по дългите обяснения, нито по писането на писма. Изразявам се телеграфно. Такива писма пращах и на мама, и татко“. Ала в краткото ѝ, но изразително свидетелство, историята оживяваше.
По време на войната майката с двете дъщери прекарват по-голямата част от времето в тяхната „ферма“ в село Долна баня – любимото стопанство на Муравиев, който дълги години е и председател на Овощарския съюз. Често дори нощува там, недалеч от дома си, в една стаичка на „Солунска“ 20, на ъгъла с „Витошка“. Включително и малко преди онзи 8 септември 1944 г., описан надълго и нашироко в спомените му.
Към 10 часа заранта приема комунисти и звенари от ОФ – по тяхна молба. Надява се да ги убеди поне да не спъват усилията на правителството, нали България трябва да се спасява. Пръв пристига комунистът д-р Кирил Драмалиев – с нахлупен каскет и вдигната яка. Муравиев го подкача, че сега може да ходи свободно, за какво му е маскировка, никой не го издирва. Драмалиев не приема закачката, тръгва си нацупен. Малко по-късно се връща заедно с делегацията, водена от Кимон Георгиев. Муравиев държи да ги убеди, че всички граждански свободи, предвидени от Конституцията, са възстановени, че амнистията е факт и трябва още малко време, за да се нормализират нещата. Кимон Георгиев му опонира, иска още и още… Накрая обаче думата взима „вечният превратаджия“ Димо Казасов и тук Муравиев не издържа. Ето какво е записал в мемоарите си:
[Казасов] не скрива омразата си към земеделците, но и те не го обичат много, считайки го за политически паразит, въжеиграч и във всяко събитие играещ ролята на мухата, кацнала на рога на вола. Притежава остро перо и люто слово, особено годни за подстрекателство, и които, за съжаление, в повечето случаи са поставени в услуга на най-тъмни цели. Неговата съзаклятническа и превратаджийска дейност е била такава, че доколкото зная, той не е видял затвор, лагер, нито даже полицейски участък, нещо чудно за времената, в които живеем… Постепенно той се опияни от своя говор и почти с помпозен тон взе да говори от името на някакви народни маси, които съществуваха само във въображението му, да заплашва и т.н. Това беше смешно и възмутително от страна на този „независим“ от всякакви скрупули човек.
Дали заради така приключилата среща Муравиев в края на деня не нощува вкъщи, нито в Овощарския съюз, а в една вила (заедно с неколцина министри) в полите на Витоша? Така капитаните от преврата не успяват да го арестуват на сутринта на 9 септември. И на заранта, както при предишните два преврата, научава от радиото, че е свален. Но този път рискът е по-голям, без малко да го убият:
На разстояние 50–60 метра от вилата бяха почнали да се събират хора, повечето любопитни. Между тях имаше някои с бойни пушки, с ловни, револвери и пр. Виждах какво можеше да стане. Достатъчно бе някоя личност да почне да подстрекава и да последват нежелани случки и нещастия. Подсетих другарите си и семействата им овреме да напуснат вилата… Обръчът около вилата се увеличаваше. Едновременно все повече се приближаваше. Двама-трима стреляха.
Началникът на охраната изскочи и извика на останалите:
– В оръжие!
Излязоха веднага десетина души стражари, въоръжени с шмайзери и леки картечници.
Някой отвън стреля пак. Разбрах, че сега може да се случи нещо лошо.
– Приберете се в помещението – казах на началника на охраната.
– Не, отвърна той. Ние сме поставени да ви охраняваме и ако стане нужда, ще водим бой.
– Щом ме признавате още за нещо, вие трябва също да ме слушате. Заповядвам ви да се приберете в помещението. Закачете си оръжията и лягайте по леглата. Ако ви питат, кажете, че сме били наистина тук, но сме излезли по-рано.
– Не трябва да губим време – казах на д-р Александър Франгя. Да тръгваме. Никога не съм давал снимки в пресата и малко хора ме познават по лице. Това ще ни позволи да се измъкнем незабелязано. Хайде напред! („Събития и хора“)
Така Муравиев и спътниците му минават през обръча от „заканителни физиономии“, където по думите му имало „пъстра сбирщина“. Без нито изстрел и без никой да пострада. Няколко дни прекарва в друга вила на свои познати. Сетне използва служебен файтон, тръгнал към почивната станция в Рила, за да иде при семейството си в село Долна Баня. Разказва в спомените си как минава през всички тези ниви, ливади и градини, които добре познава. Поздравява хората, които го гледат с тревожно любопитство.
Нещо му подсказва да бъде предпазлив. Къщата му от две стаи с чардак се намира на една горска поляна. Вижда как жена му „вее“ прочутия местен боб, дъщерите помагат.
Едва се поздравяват и от околната гора наизскачат десетина милиционери. Оттук тръгва неговата Голгота.
Муравиев е убеден в правотата си. Той е демократ, винаги е заемал антифашистки позиции, лежал е четири години в затвора при управлението на Александър Цанков. Като министър-председател е направил всичко възможно да извади България от войната и да я ориентира към демократичния лагер. Ала е наясно с „кусурите“ си – никога не е бил съюзник на комунистите, не е човек на Москва, а и добре познава пропагандната машина, която министърът на информацията Димо Казасов ще насочи срещу него, включително за да изкупи своите стари грехове и греховете на редица участници в ОФ-преврата.
Отвеждат го в Дирекцията на милицията на „Лъвов мост“. Сеща се, че някога тук са живели със Стамболийски. Парцелът бил на БЗНС, там се е помещавала и печатницата на в. „Земеделско знаме“. Сетне комунистите го откупуват за своя „Народен дом“, а ген. Иван Русев го превръща в Дирекция на полицията. След 1944 г. комунистите решават да продължат традицията. В килиите среща не само съмишленици, но и повечето от някогашните си опоненти, които са изненадани да го видят сред тях. Явно вече прибират и земеделците…
Оттам го прехвърлят в Централния затвор, където директорът Мешков с видимо неудобство го води към една килия в централната част, където Муравиев е прекарал няколко години от живота си. След няколко дни директорът лично идва в килията му, за да го уведоми, че го пускат. Нареждане от ЦК на БКП.
Муравиев се пита дали всичко свършва или сега започва. Някакъв рефлекс го предупреждава да бъде нащрек. Тръгва към трамвайната спирка, за да се прибере на „Солунска“, жадува да се обади на семейството си. Около него обаче изникват 5–6 лица с ръце в джобовете си – типични тайни агенти. Казват му, че щели да го заведат „където трябва“. Домът му бил „зает“. Имало готово жилище, което го чакало. Вкарват го в някаква кола и след малко тя спира пред бившата германска легация (днешния Нотариат на бул. „патриарх Евтимий“). Там го чака съветски генерал, който му съобщава, че до „второ нареждане“ той ще е на разположение на съветското командване. Дават му стая, която гледа към „Патриарха“, но няма право да се обади на близките си. На другата сутрин го качват в кола, а после на самолет, който каца първо в Киев, а най-накрая в Москва. Заедно с регентите и група военни Муравиев бива подложен на дълги и нескончаеми разпити – опитват се да изцедят от тях цялата възможна информация.
В спомените си той пише, че са се държали добре с тях – нямало физическо въздействие. Връщат ги за финала на Народния съд и когато застават на подсъдимата скамейка, всички ахват – изглеждат състарени с по едно десетилетие, дрехите висят на гърба им. Дават им служебни защитници, но на практика те нямат време да се запознаят с обвиненията на съда. А и едва ли е било необходимо.
Добре помня един от разказите на Надежда Муравиева – за това колко страшно е било в края на Народния съд – на 31 януари 1945 г., когато четат присъдата. Семейство Муравиеви нямали радио, то им било конфискувано отдавна, затова отишли да чуят присъдите у чичо си. И тогава те, подобно на безброй хора в страната, затаили дъх пред радиоапаратите, чуват постоянния рефрен: „Смърт, смърт, смърт…“. Баща им е последен по ред, чуват обвиненията, но не и присъдата. Майка им Добринка не е на себе си, губи съзнание, когато казват „доживотен затвор“ .
Какво е преживяло тяхното семейство, само те си знаят. За шест дни управление Константин Муравиев е осъден „до живот“. Е, вярно, после намаляват присъдата му, през 1946 г. дори го пускат под домашен арест. Търсят „контакт“ с него. Ако бе приел, той щеше да е пожизненият лидер на казионното БЗНС. Ала Муравиев е човек на честта, не променя убежденията си и държи на своето име.
Но всичко това си има висока цена. Десет години тъмница. В Софийския, Сливенския, Шуменския и Пазарджишкия затвор.
В един момент набрах смелост и попитах Надежда Муравиева какво е станало с тях през това време. Били изселени от 1948 до 1954 г. в Лудогорието и на други места в страната. На една от стените в апартамента висеше портретът на Добринка Муравиева, дело на Никола Ганушев – крехка и изящна жена с невероятно фини и дълги ръце. „Ръцете на мама“, с гордост казваше г-жа Надежда. С тези две ръце тя ги е изгледала сама в нечовешки трудни условия. И с тях е припечелвала пари и за колетите, които е пращала на мъжа си в затвора.
Когато отиват на свиждане в Сливенския затвор – а те дълго не знаят в кой от затворите се намира Муравиев – просто не го познават. Пред тях се изправя „сянка на човек“, не техният баща, а съсипан възрастен мъж, който на всичкото отгоре не може да промълви нито дума. Гърлото му е било оперирано.
Такъв си го спомня и Петко Огойски. В своите „Записки по българските страдания (1944–1989)“ той разказва как се разхождал „на каре“ в Шуменския затвор с бившия министър-председател, който немощно „хъхрел с гърлото“. Нарочно или не, то било повредено при операцията.
Двете дъщери буквално не разпознават Муравиев, който е стопен от глад и унижения. Прошушва им, че не му давали храна в карцера, известно време ял восъчни свещи със сол, които му давал по милост един надзирател. По-късно споделя, че се бил освестил на това свиждане, едва когато вижда сълзите на близките си, заоплаквали го като покойник. Гледката явно е била страшна.
И така – десет години по затворите. Пускат го за по-малко от година у дома, а след „унгарските събития“ през 1956 г. го пращат (за всеки случай) още три години в Белене, където изцеждат и сетните му сили.
Щом се връща в дома си на ул. „Солунска“ 43, на близките му е ясно, че няма да изкара дълго. Не задавах много въпроси, чаках Надежда Муравиева сама да подеме разказа си от онова огромно черно кресло, когато болката ѝ позволи да продължи.
Попитах я какво си спомня за годините след лагера, нали тогава са го виждали по-задълго.
Каза, че не можел да търпи детски плач. Когато в задния двор, накъдето гледала стаята му, проплачело дете, паднало при игра на плочника, той запушвал ушите си с ръце и с немощния си глас викал: „Не! Не! Не!“.
Дълго не можели да разберат какво му става. Решили, че е някаква емоционална травма. Един ден им споделил, че на разпитите в самото начало, когато искали бързо да го сломят, от стая, съседна с кабинета на следователя, се разнасяли детски викове, а следователят, гаврейки се с него, твърдял, че там „разпитват“ двете му дъщери, питал го що за баща е, защо не обича децата си… По-късно разбрал, че това била „съветска практика“, пускали са му специално подготвени грамофонни плочи.
На стълбището до полуосветения заден двор, голям колкото кърпичка, този разказ внезапно изникна в съзнанието ми. И усетих как ме побиват тръпки.
„Народната власт“ не успява да сломи Муравиев. Той запазва достойнството си и не се превръща в марионетка. През последните години на живота си даже успява да напише мемоари – „Договорът за мир в Ньой“ и „Събития и хора“. Двете книги са предвидливо прибрани в Държавния архив, откупени срещу скромен хонорар.
След време тези книги създават проблеми на близките му, когато техни копия тръгват в „самиздат“. В началото на 80-те години двете сестри Муравиеви са привиквани в сградата на Държавна сигурност на ул. „Шести септември“, където им искат обяснение на кого са давали мемоарите. Те заявяват, че техните екземпляри са си у тях. Давали са ги само на най-близки роднини, но явно някой е успял да си направи копия, въпреки церберския контрол над тогавашните ксерокси.
Така името на Муравиев постепенно влиза в употреба. С излизането на филма „Ударът“ (реж. Борислав Шаралиев, 1981 г.) властта си вкарва допълнителен автогол. Там Муравиев (възпитаник на престижното училище за администрация към френския лицей в Галатасарай) е представен като полуграмотен простак, който държи буца сирене в чекмеджето си и реже сланина върху вестник, послан на бюрото си. Но така или иначе, образът на последния министър-председател „преди“ новата ера изниква отново и придобива публичност.
Много исках да узная как Муравиев е преживял последните си години. Какво го е вълнувало, как е прекарвал дните си?
– В работа – отговори ми дъщеря му. – Винаги в работа.
До последния си ден искал сам да се издържа. Превеждал от френски за „Всестранни услуги“ (имаше такава служба в годините на соца, съвместяваща какво ли не – от превод до бояджийство).
Веднъж постъпила много срочна поръчка за технически превод на машинна продукция, внесена срещу валута. Човекът от предприятието помолил за домашния номер на изпълнителя на услугата. С кола щял да вземе превода, щом стане готов, направо от дома му, и попитал за фамилията на преводача.
„Някой си Муравиев“ – казала младата служителка, на която тази фамилия не говорела нищо, докато му диктувала телефонния номер.
Инженерът бил смаян. Чудел се дали става дума за еднофамилец, или наистина за последния премиер на „онази България“. А когато взел машинописните страници на превода, споделил, че това е една от най-невероятните срещи в живота му.
Една от онези срещи, в които сянката на потулваната история придобива плът. Колкото и разказът за събитията да е тъжен.
