Начало Книги Някой те обича
Книги

Някой те обича

Боян Биолчев
03.11.2022
3314
Константин Петров

„Кутия за спомени“, Константин Петров, редактор Митко Новков, издателство „Жанет 45“, 2021 г. 

От първата страница на „Кутия за спомени“ аз стресово се убедих, че се докосвам до произведение на цветна, автономна дарба. В такива случаи спираш четенето и започва да се ровиш в биографията на автора, за да съизмериш текста с някаква предистория. И веднага разбрах, че такава биография има. Просто в моята биография на читател имаше очевиден пропуск. Разбрах, че към Константин Петров аз имам двойна вина, по-точно – гузен съм двупосочно. За късния ми прочит, но и за първия! Една жълта мека корица, която видях най-напред в ръцете на дъщеря ми, и към която посегнах след думите ѝ, че е прочела „Кутия за спомени“ до средата и страхотно я харесва. „Посегнах“ към книгата, но ми се наложи да си изчакам реда. Беше я взела от един куп с книги, за които бях поел ангажимента да дам своето мнение и „Кутията за спомени“ не е привлякла вниманието ми, тъй като е била сгушена сред могъщите твърди корици на многолистови романи.

„Кутия за спомени“ започва с един тъжен панегирик на книгата. Любов и болка, позната на всички, които в един момент се принудени да се разделят с част от претрупаните лавици, поглъщащи вече жизненото пространство. И тук едно великолепно хрумване на Константин Петров изгражда скелета на неговата книга – тъгата на сбогуването не значи раздяла. Прочетеното не губи своя живот в паметта, поне докато те има. От куп томове изпадат изтръскани парченца биография, по думите на  автора „чудновати неща – я старо любовно писмо, я квитанция от вълнуваща нощувка в хотел, я сгъната на четири петолевка“, отдавна пенсионирана от финансовия оборот, я грамоти за отдавна забравени успехи и какво ли не още. Но сякаш ронещият се на ситни парченца живот се съчетава в ново битие, което, сродено с художествената фикция, носи в себе си вкуса на неподправена истина. Пръснатото намира своето място в пъзела на писателското въображение като хомогенна съставка на ново цяло. И самостойните на пръв поглед спомени, запаметени болки и усмивки, тъжни случвания и раздели с привидно лично някогашно време, изграждат от заявения на корицата сборник разкази един верижен роман. А това се утвърждава и от видимостта на автора като неотклоним участник в случващото се с ефирното си присъствие на жив подтекст в единната духовна фабула. 

От изпаднала грамота за преплуване на Дунава, която разкрива колоритна картина на семейството на Константин Петров, авторският поглед се насочва към привидно несвързани човешки истории, обединени само от хуманизма, всеопрощението и абсолютното отсъствие на обвинителна енергия, дори и когато става дума за престъпления. Невероятна картина за Холокоста е разказът „Мария, вампирът и Джони“. През очите на подрастващото момче, усетило повика на пола, до съчувствените му постъпки вече като възрастен, от махаленската ненавист към красавицата, до остатъчната злоба към вече остарялата, повехнала жена, от трагедията на социалния вакуум, от глухата акустика на самотата, до шизофренните самообвинения в непростим  грях на възрастната жена заради неизпълнение на последната воля на починалия ѝ мъж, халюцинациите за бродещия му призрак в собствената ѝ къща, от който непохватно се опитва да я отърве героят, момче и възрастен. Споделената болка на старата жена, че е трябвало да пренесе в Полша урната с праха на мъжа си и да го разпръсне там, ала преди полската граница тя изпуска урната от влака. Това е историята за Мария Борисова Кройзерн. Но истинската история за престъплението и самонаказанието с угризения на съвестта е оттук нататък. Става ясно, че мъжът ѝ е бил офицер от СС в Полша и преди смъртта си, след като през целия им съвместен живот е крил от нея истината за себе си, той е искал да направи някакъв жест на покаяние. Няма оправдание за извършените убийства, имало е само ужас в съзнанието на офицера от вината, която като дамоклев меч виси над него, без да се спусне, за да бъде отмъщението до край. Но авторът на тази книга не се отклонява от хуманизма, от християнското верую за прегрешението и изкуплението, от греха и прошката като двуединство – страданието като наказание. Това е най-силната картина за зверството и крехкостта вътре в човека, най-непреодолима присъда над военното престъпление, което продължава да носи разруха след себе си независимо от потока на живота в новото време, защото писателят не е прокурор, а съмъченик в трагедията на човека – на невинната жена и изверга ѝ мъж, и на невъзможността на неговите жертви да дадат опрощение или да усетят възмездие за издевателствата и нелепата си смърт.

В съвремието ни отпраща смъртта на самотния пианист джазмен от едноименния разказ. Запраща ни по-скоро. Един виртуоз умира от глад сред мъртвото вълнение на задъхващите културни потребности, пред ситите очи на просташката незаинтересованост. Джазът не може да се мери с рапа, блестящата игра на звуците и импровизациите с инструмента не са нещо, което може да се крещи с непохватен глас. И майсторът импровизира сред упреци, че пречи на разговорите по масите. За сумата от 20 лева. Писателят ни среща по оригинален начин с устремената към смъртта вегетация на влюбения в музиката си джазмен Васил Пармаков. Това е набор от постове във Фейсбук, в които в отчаяние и непреклонно достойнство музикантът като че ли разговаря с гладната си смърт, без да спомене дума за отказ от висшето си призвание и в някакво удивление как може да е така и защо един джазмен може да оцелее само като зареже музиката и започне да се занимава с друго. Но с какво, като той умее само това, което е вградено в пръстите и слуха му. Единствената тръпка на човещина в този разказ е срещата, след неговата смърт, на помагалите му и преди в рамките на възможното приятели. Те събират пари, за да заплатят просрочените сметки за ток на виртуоза. За да изчистят името му. Пред кого!?

Впечатлява усетът на Константин Петров за реалност и надреалност на действителността, за равновесните искри на доброто, което съществува въпреки всичко, колкото и да е изтласквано в ъгъла. Оазис на човешка топлина е разказът „Дневникът на Ния“. Чистият, незатлачен поглед на двете близначки към непонятните до болка проблеми на възрастните подсеща майка и баща, баба и дядо за занемареното им самонаблюдение, за самоотлъчките им един от друг в лични неприкосновени територии. Подсеща ги, че дори и вече латентна, любовта е възможна, когато отправиш добронамерен поглед извън леговището на стареотипа и упоителната леност на душата. От друга страна, виждаме колко раним е светът на малкия човек от натиска на „възрастната“ мъдрост, вменявана като правилния заместител в приказния рай на играта.

В този разказ авторът се появява в образа на писател. Той намира забравена тетрадка – дневника на Ния, след заминаването на цялото семейство от лятната ваканция на морето. Текстът приютява органично детския говор с наивитета и прозрението на ненатовареното съзнание. Тежкият проблем на Ния – тя е получила от учителката задачата да опише ваканцията си, през която непременно трябва да направи три добри дела. Сред насладата от широтата и свободата на природата, новите познанства и първите тръпки на влюбването, Ния извършава не три, а много повече добрини, но няма дори представа за това. Не си дава сметка, че е маг, заедно със сестра си – близначката, на сдобряването на възрастните, не отчита, че отклонението на младежа от самоубийство и помощта им той да намери свое място сред хората е висша форма на човешко съчувствие.

А краят на разказа буди умиление с откровението на Ния, че не е изпълнила заръката на учителката. За писателя остава неосъзнатата сърдечна доброта в дневника на момичето, която той, чрез вече новия собствен разказ в книгата с жълтите корици, подарява на читателя.

Последният разказ в „Кутия за спомени“ – „ Картофена нива“, всъщност е новела с прикачени, но свързани с тематичната ѝ нишка разказчета-фрагменти. Константин Петров постига наситена картина на две епохи в българската история, в които е закотвена съдбата на неговото поколение. Постига я, както във всички останали разкази, с мяра и откровеност, без назидателни фрази, без разобличения и без глорификации. Просто защото той се интересува от съдбата на личността в историята, каквато и да е тя, а не от историята, която работи на едро над отделната съдба на човека. Авторът не коленичи пред тъгата, не се захласва в радостта. И в най-тежките моменти в художествения му говор има закодирана тиха усмивка. Финесът на чувството му за хумор се провира като сребърна нишка през цялата книга, като омекотител на радостното и като антидот на трагичното, като така придава и в единия, и в другия случай дъх на правдоподобност.

Главните герои са две момчета – разказвачът и неговият съученик с прякора Джингъл. Произходът им е диаметрално противоположен, първият е от коренен софийски род, недолюбван след 1944 г., вторият е пришълец, чието семейство се е настанило в апартамента на интернирани собственици. Семействата никога на постигат съседски  отношения, самите момчета имат колебливо общуване, но без да постигнат бързо приятелство, не ги напуска някаква необяснима потребност да са заедно. Трагичното разделение в поколението на родителите им екранира върху тях като външно ехо, защото младите хора искат интуитивно собствен живот и се прикриват от ограниченията на диктатурата, които се стоварват върху тях като неотменим императив за контролирано поведение. Авторът обаче проследява главно малките, но много съдбовни пробиви на човещина в нечовешки условия, които носят глътки въздух в историческия задух. И устойчивостта на разказвача е видима, защото се крепи върху ясна нравствена база на семейното възпитание, а  „пришълецът“ е в безтегловност и в крайна сметка съдбата му е по-трагична. Любовта му към цигулката е потъпкана точно от по-големите възможности на доведения му баща, политически издигнат. Сякаш има едно отмъщение заради интернираните от апартамента, в който живее семейството му. Възможностите за растеж също са императив за поведение. И вместо музиката на него му е наложено луксозно интерниране – следване в Москва в някаква школа, престижна според пастрока му, досадно непонятна за самия него. И той просто изчезва, напуска илюзията за „политическо“ щастие, и се хвърля в неизвестното – и за него, като перспектива, и за разказвача, като житейско решение, въпреки че е единственият, който одобрява това. Общото им поделено време потъва в небитие, изчезва паметта за тавана с последното за Джингъл и първото за разказвача хапче наркотик. Изчезва и намръщеният спомен за съперничеството между тях за едно момиче, и примирението и на двамата, че това е животът. Разделят се, за да се срещнат след години най-случайно във Виена, където разказвачът е в кафене, без да си спомня после как се озовал там, а Джингъл е паметник – един от тези паметници из западните площади, които се състоят от скован от изхвърлени столове, боядисан сандък-пиедестал, и наплескания с плътен слой бронзов варак на лицето паметник, а под варака е осъденият на неподвижност човек, решил така да си изкарва хляба. Джингъл е избрал Моцарт.

Неочакваната среща не поражда нищо. Разменят думи, но в безтегловност, след което се разделят – този път окончателно.

Остава само една алегория. Джингъл е избягал от страна, в която щастливи са само паметниците. За да се превърне в паметник, който осигурява само щастието на подхвърлените дребни монети.

„Кутия спомени“ наближава края си.

Особено вълнуват последните прецедени през сърцето думи на тази книга със споделената пред сянката на отдавна починалата майка сакрална изповед на автора. От дете до голям мъж тя му пише писма, които той изобщо не чете, защото знае какво пише в тях: това, което тя винаги му казва, когато тръгва на път – бъди добър, бъди честен и справедлив, вярвай в Бог, и още много напътствия в този дух. Чувството за вина, че не е докоснал писмата ѝ, че я е лъгал, че ходи редовно в малката местна черквица, няма изкупление пред сянката. Авторът казва само: „понякога разговарям  с нея – наваксвам онова, което не успях да и кажа“. Прошката на майката е изначална. Тя съществува, преди да и я поискаш.

Но Константин Петров пропуска да си припомни, че още в началото на тази книга, на „Кутия за спомени“, се е оневинил. С един разказ за красивото момиченце, което е видял в инвалидна количка на улицата и се е помолил Господ да направи чудо и то да проходи. Заслужава си в светлината на тази молитва да цитирам точно финала на разказа:

„Но ако днес в един крайморски град живее млада жена с красиви очи и ако е прикована към инвалидна количка, и ако Той въпреки молитвите ми не е сторил чудо, бих искал да ѝ кажа: Някой мисли за теб! Някой те споменава в молитвите си! Някой те обича.“

Скромността краси писателя само ако е талантлив.

Прочетох някъде споделени, несъмнено с присвито око, думи на Константин Петров, че той не се има за писател. Бих приел това за сведение само в контекста на страховито нарастващата бройка на тези, които се смятат за такива. И каляват това самонаслаждение чрез екзалтации в група.

Писател е не който ръси думи, а който ги събира, писател е не който ползва езика, а който живее в него. Писателят е наказан с емпатия, емпатия, която не навлиза в пространството на другия човек с цел наблюдение. Роденият писател прониква във вътрешния свят на човека – реалния или измисления, – напускайки напълно себе си. Кое от тези изброени неща отсъства в книгата на Константин Петров? Нито едно! Включително и тези, за които не съм се сетил. Бих се подписал под благородните думи на Христо Карастоянов на задната корица на „Кутия за спомени“, че книгата „на места хваща за гърлото, а на места му идва да се гръмне от завист“. 

Всъщност, като завършен двуделно ироник и самоироник, не бих се заел да определям кой точно е писател. За писатели някога назначаваха по заслуги „правилните“ бързописци. Днес става и с щедри спонсори. Така че аз се радвам, че Константин Петров с това „примижало“ око предварително се е „самоуволнил“ от разрояващата се пишеща съобщност, защото самочувствието му и ненатрапчивата му скромност  са в нерушима хармония на самостоятелност. За пътен лист в литературата е достатъчно само едно изречение, което да остане завинаги в паметта на читателя, дори той да не е запомнил името на автора. А при Константин Петров такива изречения изпълват цяла „Кутия“. Нещо повече – той направи своите спомени и мои, защото „Кутия за спомени“ не напусна нощното ми шкафче.                  

Боян Биолчев
03.11.2022