Начало Книги Няколко думи за безупречното писане
Книги

Няколко думи за безупречното писане

4316

„Безупречен свидетел“, Луиза Кадиян, издателство „Фама“, София, 2021 г.

Когато човек иска да каже нещо за безупречното писане, обикновено започва с думи семпли и безспорни. Може би защото неопровержимостта на фактите е превантивна мярка срещу излишния читателски скепсис и срещу още по-излишните полемики. Затова ще тръгна от признанието, че избрах тази книга заради чудесно оформената корица. Не знаех нищо за автора, а и заглавието не ми говореше нищо. И при все че на годините, на които съм, човек лесно се уморява от чуждите истории, прочетох разказите за един следобед. На следващия – още веднъж. Замислих се, че последния път, когато препрочитах книга, бях студент и от тогава бяха минали повече от трийсет години. Вярно, че Борхес (към когото нерядко се връщам) настоява: смисълът е не в четенето, а в препрочитането. Настоява още, че думата re-ligia означава именно това – да се върнеш, отново и отново, към вече прочетеното; което – вярва той – е почти мистическо преживяване.

Изписвайки тези думи, още веднъж зачитам първия разказ „Шумове”. Замислям се, че подобен изящен минимализъм българската проза не познава от времето на Васил Попов и неговите „Корени”. Жената, която всеки път, като те срещне, пита: „Имаш дете, нали?”, вече сама по себе си е разказ. Както и циганката, която купува дрехи без пари. Също като при пророк Исая[1]. А ти гледаш обувките си на краката ѝ и откриваш, че същата тази циганка си ти, само че с рециклирано минало (и бъдеще)… Следват момчето от дома за сираци. И касиерката на блока. Четири срещи. Четири изречения. И четири разказа. Чета ги пети и шести път. За да си отговоря на въпроса: доколко реалистично е всичко това? И още по-важното – има ли ме мен в този разказ? Отговорът идва от наскоро починалия Юрий Манн: „Четеш Гогол. Той ти обяснява, че в ръкава ти има дявол, а в печката – вещица. И вярваш. Четеш писателя N, който ти казва, че някой си загасил лампата и легнал да спи, ама защо на Гогол вярваш, а на N не вярваш, никой не знае. Даже и дяволът”.

Мисля си, че това е най-добрата дефиниция за безупречното писане.

И аргументът ми е следващият разказ – „Безупречен свидетел“. Жена инвалид, която нямайки какво да прави, наблюдава всичко и вижда всичко. По-добре от десетки хиляди камери. Вижда всичко (може би) от скука. Като героят на Кафка в „Шампион по гладуване”. Съвършеният постник, който просто е изгубил апетита си (не е невъзможно Кафка да се вдъхновил от историята със смъртта на Гогол, който също започва „шампионско” гладуване). И в този ред на мисли бих искал да добавя, че безупречното писане – подобно на паяжина – хвърля безкрайно тънки, но и безкрайно здрави нишки към други, също така безупречни текстове. Четеш и не знаеш къде свършва единият и къде започва другият. Все едно говорят стари приятели в хоремага. Там глътката на единия и мълчанието на другия винаги отзвучават в гласа на третия.

Ето защо, струва ми се, подобно на всички хубави неща в този живот, и безупречното писане е неосезаемата граница между есественото и свръхестественото. Като в историята от „Нафталин и канела“. Двама много стари старци се обичат. Това е! Но какъв разказ! Какъв финес и каква изтънченост при описанията и при диалозите. Невидими жестове, които дори в „Песен на песните“ ги няма. Като че ли в нашата литература този разказ може да се родее с най-добрите повествователни образци. Всъщност не само в нашата…

Което ми напомня за думите на Умберто Еко: „трудно е да бъдеш голям български писател“. Може би затова и книгата „Безупречен свидетел“ е обречена да се превърне в бяла лястовичка. Има я и я няма. Не би могъл човек да знае за нея, ако някой друг не му я разкаже. Именно това превръща Луиза Кадиян в легенда. Почти като синята птица. Но защо е така, Деян Енев и професор Кирил Топалов ще обяснят далеч по-добре от мен. Та нали благодарение на тях разбрах, че съществува Луиза Кадиян.

–––––––––––

[1] Алюзия към стиха: „Дори и вие, които нямате сребро, дойдете, купувайте и яжте; дойдете, купувайте вино и мляко без сребро и без плата” (Ис. 55:1).

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display