Преди месец на български език излезе „Забравената книга“ на Леонид Добичин (1894–1936) като част от поредицата „Далечни близки“ на издателство „Аквариус“ в превод на Надя Попова.
Книгата съдържа голяма част от разказите на Добичин, както и романа „Градът Ен“. „Забравената книга“ не ме остави безразличен и в следващите редове ще се опитам да обясня защо. Това няма да е славословие панихида за един трагичен живот, нито идеята ми е да покажа защо Добичин е сложен автор, за да блесна покрай него и аз като успял да прозре нещо повече. Нямам такива намерения. Дори е вероятно да съм разбрал много по-малко.
Да четеш Леонид Добичин е подлъгващо лесно. Изреченията му са кратки и стегнати, абзаците се нижат един след друг, окото не се препъва в безкрайни описания. То фиксира моменти и продължава неумолимо напред. Препъва се онова в черепната кутия. Непрекъснато. Читателското око катастрофира в остранението, създавано от този автор, чийто шифър не подлежи на разбиване. Ако функцията на остранението е да оживява текста, то текстовете на Добичин би трябвало да са едни от най-виталните, които някога съм се сблъсквал, защото буквално на всяка крачка те бъкат от живителна странност. Читателят не се среща с персонажите, той именно се сблъсква с тях. С непропорционално количество хора с чудати фамилии, най-често скицирани с по дума или две, Добичиновият разказвач няма време да създава характери. Той нервно ги нахвърля с по дума или две и продължава нататък, а когато те отново се появят, четящият започва да се колебае дали изобщо ги е срещал преди това. Това е някаква странна форма на писателски gaslighting,[1] която ме тормозеше по време на четенето на разказите. В романа не срещнах подобни проблеми, или поне не в тази степен.
Струва ми се, че решението да бъдат включени голяма част от разказите му преди романа е много удачно, дори само защото на читателя се дава пълната възможност да бъде проследено развитието на Добичин като белетрист, от началото до преждевременния му край. Теми и мотиви от разказите преливат в този по-голям и богат текст, който, ако се бе появил в самостоятелна книга, би стоял някак самотно. Разказите са удобен авангард на романа, в чиято пълноводна река те успешно се вливат. Водните метафори никак не са случайни, както в текста на Добичин, така и в живота (и евентуалната му смърт).
Кратките разкази, както и романът се развиват (а може би свиват или сгъват?) в неназовимо малко градче, запратено в провинциалната пустош, пълна противоположност на текстове като „Шумът на времето“ на Манделщам, в които отекват грохотът на Петербург и мощните крила на XIX век. И все пак, докато четях „Забравената книга“, в главата ми отекваха именно думите на Манделщам: „Какво ще е времето? Дали няма да го отменят? Изобщо ще се състои ли тази година?“ Манделщам и Добичин са връстници, чиито животи са заскобени от почти едни и същи цифри. Всичко останало е несравнимо, дори най-малкото защото Манделщам отдавна е заел своето място сред безсмъртните в поезията, а Добичин още плахо търси своето. Но се питам дали въпреки сходните цифри, двамата са живели в едно и също време?[2] Текстът на Добичин е стъпил с двата крака в XIX и XX век и ще потъне в отворилата се пропаст. За Манделщам дори не се наемам да кажа. Неговата поезия е квантова.
В текстовете се натрапват няколко повтарящи се мотива – на първо място това е неяснотата около самата фигура на разказвача. В разказите тя е по Саша Соколовски – невъобразима.[3] Едва в романа ретроактивно се прокрадва предположението, че и разказите са също така дело на едно любопитно, но разфокусирано хлапе, което, ако беше се родило в Петербург, щеше да е като изскочило от „Шумът на времето“, но е попаднало в глухата провинция, където няма какво да се случи. Или пък тъкмо напротив, има толкова много събития, но те са в междуредието на историята. Самата идея за събитие е силно проблематична. Вторият мотив е пеенето, най-вече на популярни песни от времето на гражданската война, чиято бодрост граничи с абсурда. На трето място натрапливото присъствие на смъртта, непрестанните погребения и нижещи се процесии, водени от надути до пръсване ксендзове – католически свещенослужители в Беларус и Украйна (още един елемент на остранението?). Всичко това носи усещане за тревожност, за надвиснала неизбежна беда.
В текста на Добичин ме порази именно противоречието между лекотата, с която погледът се плъзга по редовете, и тяхната херметичност. В послеслова си преводачката Надя Попова отбелязва, (с пълно основание, според мен), сходствата между Добичин и Хармс. Non sequiturs, преобръщане с главата надолу на идеята що е то събитие, разказ, случка, една карнавалност, която оставя чувството за необяснима тъга и тревога. Но не е само Хармс. Струва ми се, че Добичин е също толкова близък и с естетиката на Алексей Герман-баща. Операторската работа и монтажа в текстовете му са майсторски, но те се различават толкова драматично от наративните техники, с които сме свикнали, че подобно на филмите на Герман-баща (например „Моят приятел Иван Лапшин“, „Хрустальов, колата!“ и „Трудно е да бъдеш бог“) не можем да ги впишем в познати категории. Те са своеобразни (удобно прилагателно, което повече скрива, отколкото разкрива. Прилагателно, което не приляга). Своеобразният е своенравен, саморасъл, самороден и особняк. Текстовете му не подлежат на препредаване, също както и филмите на Герман не подлежат на преразказване. Всеки такъв опит се изплъзва между пръстите, атмосферата е всичко. Предвид почти пълната липса на географски или хронологически репери, със същия успех може да си представим, че текстовете на Добичин се случват на друга планета, в някакво не-време и на някакво не-място. Неслучайно романът носи заглавието „Градът Ен“, пряка препратка не само към „Мъртви души“, но и към стандартния похват в руската литература, целящ скриване на идентичността на мястото на действието. Всъщност има поне три възможни обяснения за функцията на N:
а. Избягване на каквато и да е конкретност, даване на ненужна информация, за да се замаскира топосът.
б. Желание за постигане на универсалност. N-ският град може да бъде всеки град.
в. Не на последно място, градът N (или NN) е често появяващо се място-немясто в руската литература, като се започне от Гогол, през Достоевски та до Илф и Петров.[4]
За мен „Градът Ен“ е един антибилдунгсроман, в който разказвачът маркира изтичащото време, което сякаш отказва да изтече. Накъсаните и задъхани параграфи са пълна противоположност на бавната, тържествена проза на Буниновия „Животът на Арсениев“, който пък е един класически билдунгсроман, издаден четири години преди романа на Добичин.
Последователността, с която Добичин развива и преследва своя композиционен модел, изключва възможността за случайности. Очевидно става дума за съвсем внимателно премислена и осмислена работа на завършен писател със свой поглед, който заслужава своето място на лавиците на тези, които търсят как да се измъкнат от лапите на прогресивно озверяващото време (нека не се лъжем, че XXI век е по-малко канибалски настроен от XX).
В последните години чрез издателство „Аквариус“ (но и не само – достатъчно е да бъдат споменати изданията на Хармс и Хлебников от „Факел експрес“) има истински ренесанс на рускоезични автори в емиграция – вътрешна и външна – от 20-те и 30-те години на ХХ век – Гайто Газданов, Сигизмунд Кржижановски и Добичин са три доказателства за това щастливо възраждане. А има още толкова други, които чакат да бъдат (пре)открити. Например, докато четях послеслова на Надя Попова, ми хрумна, че мистериозното изчезване на Добичин ми напомня за края на един от романите на друг писател и поет, част от групата на ОБЕРИУтите – Константин Вагинов. В романа „Делата и дните на Свистонов“ едноименният герой „превръща околния свят и хората в материал за книга“.[5] На финала на романа:
„Той усещаше, че всеки ден край него всичко оредява. Описаните места се превръщаха в пустини. […] И колкото повече мислеше за отпечатания роман, толкова по-голяма разреденост, по-голяма празнота възникваше край него. Най-сетне той почувства, че окончателно е затворен в романа си. […] Така целият Свистонов премина в своето произведение“.[6]
Впрочем, колкото до самия Константин Вагинов, той е роден през 1899 г. (също като едноименния герой на Набоков от „Истинският живот на Себастиан Найт“) и умира от туберкулоза през 1934 г. Когато започват арестите и чистките, Сталиновите палачи ще бъдат неприятно изненадани от този изпреварващ ход. Добичин, подобно на Свистонов, изчезва безследно през 1936 г. Впрочем и Себастиан Найт, писателят от романа на Набоков, умира през същата година. (А може би не?) Често употребяваната клиширана фраза за сблъсъка между „литературата и живота“ е колкото глупава, толкова и невярна. В най-лошия случай те са двете страни на едно и също нещо, но литературата е далеч по-силна, защото може да осигури безсмъртие, за което никой от жреците на Озирис не би могъл да мечтае, безсмъртие, основано на невъзможността ръкописите да горят. А добре знаем как един друг съвременник (във времето и вечността) на Добичин, Хармс и Вагинов доказа това.
Момчил Миланов е роден през 1986 г. в София. Завършва международно право и международни отношения в Страсбург и Брюж и специализира международно право в Хага. В момента е докторант и асистент по международно право в Женевския университет. Работил е в различни международни организации в Брюксел, Хага и Париж. Негови текстове са публикувани в „Култура“, „К“, „Свема“, GRANTA, „Текстил“ и други издания.
[1] Терминът gaslighting няма точен еквивалент на български език. Става дума за техника за психологическа манипулация, която цели да предизвика съмнение в собствената преценка, възприятия или памет.
[2] „Ние пресмятаме с години, а във всеки дом на „Каменноостровска“ времето се дели на династии и столетия“. О. Манделщам, „Египетска марка“, цитирано в М. Ямполски, „Безмапетството като извор“, Факел, 2011 г., стр.151.
[3] Саша Соколов (1943) е рускоезичен писател, прекарал значителна част от живота си в емиграция. В случая сравнението е свързано най-вече с преведения на български (и най-известен) негов роман „Училище за глупаци“ (изд. Жанет 45, 2007 г. прев. Здравка Петрова). Романът, чийто разказвач страда от раздвоение на личността, избирателна памет и нелинейно възприятие за времето, може да бъде определен като постмодерен текст със сюрреалистични елементи.
[4]https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4_N?fbclid=IwAR2LcSzQKv95FoHR_VxTUVD8-sGL2gO2FhQTNOkwRx5Y_HSOK_jBI7qQYsA
[5] М. Ямполски „Безпаметството като извор“, прев. Димитър Кирков, литературен алманах Факел, XXXI, 2011 г., стр.151.
[4] Ibid.
