„Иисус и книжниците“, Павлин Събев, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2021 г.
Ако погледне по-разсеяно към Писанието, човек би останал с впечатлението, че книжниците са лоши герои. Основания за подобна теза – немалко. Но факт е, че Иисус беседва с книжниците. Говори на техен език и с техните аргументи. Ето защо отец Павлин, но този път в ипостасата си на доцент Събев, е решил да се вслуша в диалога им. Минали са немалко векове и консистенцията на разговора отдавна се е променила, затова и книгата „Иисус и книжниците“ е академичен дискурс, рефлектиращ върху историческия образ на Иисус Христос през последните 200 години. Излишно е да се споменава, че научната мисъл в България през XІX и XX в. е работила на други обороти и голяма (да не кажа – цялата) част от този дебат минава встрани от нас. Но несвоевременността на подобен тип богословски разсъждения носи особен род очарование. Забелязал го е още Ницше, който не само е герой в този академичен роман, но и е свързващо звено между няколко университетски поколения. Точно тези паралелни богословски вселени ми се виждат особено интересни. Защото във времето, когото Васил Друмев създава „Нещастна фамилия“ (1861 г.), Давид Щраус (1808–1874) вече е завършил своето богословие. Нещо повече, по онова време дебатът между него и Бруно Бауер вече отдавна се е състоял; състоял се е толкова отдавна, че в годината на провеждането му (1838 г.) Васил Друмев все още не се е родил. И тъй като (както биха казали мнозина) „крушката си има опашка“, то логично е да видим кога и как тръгва разговорът. У нас това е времето на Йосиф Брадати и на дамаскинарите – едно, че даже две поколения преди Паисий Хилендарски. Тогава Херман Раймарус (1694–1768) пише монографиите си. Малко по-късно, когато Софроний Врачански започва да преписва „История Славянобългарска“, Лесинг издава книгите на Раймарус. По едно и също време ще се родят „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Животът на Христос“ на Хегел…
Редът на аналогиите може досадно дълго да бъде продължаван. Затова няма да проектирам имената на Йоханес Вайс (1863–1914) и на Георг Вилхелм Вреде (1859–1906) в родния културен контекст, нито ще кажа защо в Тъгите на България няма място за рефлексии върху този дебат. Жалбите по стара майка Македония са твърде силни и твърде интензивни, за да имаме сетива за автори като Алберт Калтхов (1850–1906) и аналитичния му опус „Как възниква християнството“. Книгата е публикувана през 1904 г. и разбира се, никога не получава рефлексия у нас. Същото важи за Артур Древс и Шърли Кейс…
Сто години по-късно, в началото на XXІ век, е същото. Няма как да ти е интересен сериал, в който си изпуснал почти всички серии. Виж, ако този сериал бъде накратко преразказан, ако някой му отдели поне 40–50 странички, може би тогава ще стане ясно защо филмът е безспорен хит от поне два века насам. Иначе защо в нощта срещу първи февруари 1910 г. в Берлинската зоологическа градина барон Фон Соден, професор по теология в Берлинския университет, ще събери повече от 2000 човека като зрители в този дебат? Сега ни е трудно да си представим как „Ню Йорк Таймс“ може да прати наблюдатели на събитието и да му посвети цял брой. Затова и автори като Джеймс Дън и текстове като „Иисус, Спомняният“ (Dunn, J. Jesus Remembered, 2003) си остават отвъд чертата на родното богословие.
„Нищо страшно“, би отвърнал всеки, който е закърмен с възрожденската и поствъзрожденската културни традиции. Само че тогава ще пропуснем покрай себе си важни типологически решения. Не че животът не може да бъде преживян без Крис Кейт, но от друга страна, едно хуманитарно образование без идеята за текстова критика, без критика на източниците и без критика на формите няма да е съвсем завършено. Защото „критиката на формите“ е развита като методология за проследяване на библейския текст през устния период, преди да бъде оформена в сегашния си вид. Оттам и сериозните четири текстологични критерия – за различност (Criterion of dissimilarity), за многократна атестация (Criterion of multiple attestation), за смущение (Criterion of embarrassment) и за съгласуваност (Criterion of coherence), въз основа на които може да се изследва автентичността на един новозаветен текст. Без за съм стопроцентово сигурен, че тези четири метода не влизат понякога във вътрешно противоречие и без да съм апологет на автори като Франсис Бъркит, които ги разработват, струва ми се, че едно цялостно изследване по въпроса как си хармонират различните източници и как диалогизират един с друг, може да бъде от неоценима полза.
Същото важи за аналитичните наблюдения във втората глава: „Устните предания и паметта за Иисус“. Защо и как липсата на разделение на глави и стихове, на пунктуация и интервал между думите, както и подредбата на книгите в един сборник, променя начина, по който днес четем евангелията? (стр. 59). Кое е първичното? Устната традиция ли поражда текста, или рецитацията на вече написания текст създава устна традиция? Тук не е мястото да се изброяват мненията по въпроса. Но важното е да се знае, че отец Павел създава пълен и изчерпателен каталог на различните тези. През вече добиващите популярност у нас Бултман и Дибелиус към далеч по-маргиналните Биргер Герхадсон и Бьорскьог. Смея да твърдя, че този свод на богословско знание е така преизобилен със своята информативност, че без преувеличение би могъл да бъде наречен „нова Сума на теологията“. Затова и бележките под черта и броят на цитираните автори са далеч повече от броя на страниците в книгата.
За да може – доколкото и както е възможно, да разберем библейския Ананий, художника, който безуспешно се опитва да нарисува променящия се образ на Иисус, за да разпознаваме и другия образ, от уброса на света Вероника, и което е още по-важно – да се научим да богословстваме, без да хвърляме камъни. Което, в края на краищата, съвсем не е малко.
